Р Е Ш Е Н И Е
№ 583
гр. София, 25.06.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на девети юни през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 722 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 218а, ал. 1 б. „а” от ГПК (отм.).
Образувано е по жалбата на И. Й. С. от гр. Д., против въззивното решение без номер от 16 ноември 2007 г., постановено по гр.д. № 678 по описа на окръжния съд в гр. К. за 2007 г., с което е оставено в сила решение № 553 от 18 юли 2007 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на районния съд в гр. Д. за 2003 г.
Сочи се касационното основание по чл. 218б ал. 1, б. „в” от ГПК (отм.) – неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводството, както и необоснованост. Касаторът изтъква, че съдът не е обсъдил всички доводи и възражения във въззивната жалба, а е направил погрешни изводи; не е обсъдена съдебно-медицинската експертиза; исковите претенции са доказани. В съдебно заседание касаторът лично поддържа доводите си, изложени в касационната жалба.
Ответникът М. М. Ю. от гр. А., в отговор по реда на чл. 218г от ГПК (отм.) сочи доводи за неоснователността на иска.
Съдебният състав, като взе предвид посоченото касационно основание, наведените от страните доводи и събраните доказателства по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 218в ал. 1 от ГПК (отм.) от лице, легитимирано да подаде жалба, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на атакуваното решение.
За да постанови решението си въззивният съд приел, че представената съдебно-медицинска експертиза е била по друго дело; приетите писмени доказателства са кореспонденция между касатора, МВР и прокуратурата; показанията на свидетелите за преживян от касатора стрес са много общи; липсва причинна връзка между непредаването на автомобила от ответниците и заболяването на касатора, както и пропуснатите ползи от невъзможността автомобилът да бъде използван; автомобилът на ответника е различен от този на касатора.
Предявени са искове по реда на чл. 45 от ЗЗД за периода от 1 януари 2002 г. до предявяването на иска. В исковата си молба касаторът изтъква, че през 1993 г. му бил откраднат лек автомобил, като същият автомобил като откраднатия, със същия номер на рама, но с различен контролен номер, бил регистриран на името на ответника; по реда на чл. 108 от Закона за собствеността с влязло в сила решение ответникът бил осъден да предаде автомобила; непредаването на автомобила причинило на касатора имуществени и неимуществени вреди. Исковете са предявени за сумата от 6000 лева имуществени вреди – разходи за транспорт и нощувки и дневна издръжка при търсене на съдействие от различни институции за откраднатия автомобил, както и разходи за лекарства; неимуществени вреди от 5000 лева частично от 10000 лева, изразили се в множество психотравми от правозащитните органи, а здравословното състояние на касатора се влошило след м. януари 2002 г. За пропуснати ползи, изразили се в прекъсване на дейността на едноличен търговец и в намаляване на доходите, се претендират 2673 лева.
Атакуваното решение е правилно.
Не е спорно, че с влязло в сила на 4 юни 2003 г. решение № 326 от 29 април 2003 г. по гр.д. № 329 по описа на районния съд в гр. Д. за 2002 г. ответникът е осъден по реда на чл. 108 от Закона за собствеността да предаде на касатора владението върху лек автомобил. Заради неизпълнението на съдебното решение срещу ответника било образувано наказателно производство по обвинение по чл. 296 ал. 1 от НК и на ответника била наложена глоба, като той, на основание чл. 78а от НК е освободен от наказателна отговорност. Според твърденията на касатора в исковата молба, неизпълнението на съдебното решение по ревандикационния иск от страна на ответника е довело до претърпените от касатора имуществени и неимуществени вреди. Не е установено кражбата на автомобила на касатора да е извършена от ответника, нито пък такива твърдения се въвеждат в спора. В допълнителна молба-уточнение, приложена на л. 185-187 от първоинстанционното дело, касаторът изтъква, че ответниците не желаели да върнат автомобила, за да бъде представен за изследване и водените дела непрекъснато го обременявали.
Според правилото на чл. 45 от Закона за задълженията и договорите, всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Следователно, освен за противоправно виновно поведение у ответника, ищецът следва да ангажира доказателства за претърпяна от него вреда, която да е в причинна връзка с вредоносното поведение. Подлежат на обезщетяване всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Те могат да са имуществени или неимуществени. В случаите, когато в резултат от увреждането ищецът е понесъл болки и страдания, той може да претендира обезвреда за неимуществени вреди.
В случая е несъмнено, че е налице противоправно поведение от страна на ответника, изразило се в неизпълнение на влязло в сила съдебно решение. Друго противоправно поведение не е установено по съответния ред. Ето защо неоснователно е навеждано от касатора в производството, че като противоправно поведение следва да се тълкува и нежеланието на ответниците да предадат автомобила за изследване. На последно място, водените дела по спора между страните, както и действията на съответните органи във връзка с претенциите на касатора, от една страна не могат да бъдат категоризирани като противоправно поведение – споровете между страните се решават именно чрез съответните съдебни производства, които несъмнено водят до неприятни изживявания и имат материални последици, а и са израз на конституционно закрепената възможност за всеки гражданин да иска правата му да бъдат защитени по уредения в закона ред, а от друга евентуалните произтекли от действията на органите по претенциите на касатора неблагоприятни последици за него не могат да се обезщетят чрез иск срещу ответниците.
Вината, както разпорежда ал. 2 на чл. 45 от ЗЗД, се предполага, но причинната връзка между противоправното поведение и претърпяната вреда следва да се установи във всеки конкретен случай. По разглежданото дело подлежи на преценка дали полученото от касатора заболяване, пропуснатите ползи от работата му като едноличен търговец и извършените от него разходи по пътувания при търсене на съдействие от различни институции, са произтекли именно от непредаването на автомобила от ответника по силата на влязлото в сила съдебно решение, както и дали наистина са настъпили вреди от съответното противоправно действие. Неслучайно текстът на чл. 51 ал. 1 от Закона за задълженията и договорите определя, че обезщетение се дължи за всяка вреда, която е пряка и непосредствена последица от увреждането, като вредата следва да е наистина настъпила. В случай, че причинна връзка между противоправното действие и вредата няма, или че не е доказано осъществяването на вреда, то исковете биха били неоснователни.
Безспорно е установено по делото, че касаторът заболял. Според съдебно-медицинската експертиза, изслушана от районния съд, през 2003 г. на касатора била поставена диагноза “страхова невроза” и от тогава касаторът провежда системно медикаментозно лечение. Като следствие от заболяването си касаторът търпи имуществени и неимуществени вреди, изразяващи се в средства за медикаменти и болки, страдания, дискомфорт и притеснения. По делото не е установено обаче заболяването му да е причинено именно от противоправното действие на ответника, така, както е определено от касатора по иска. Разпитаните свидетели сочат, че след кражбата касаторът станал много сприхав и се отнасял грубо в работата си, но показанията им касаят състоянието му след кражбата, а не конкретно относимия период – от датата на влизане в сила на съдебното решение по иска за собственост до предявяването на иска. Ето защо претенцията за неимуществени вреди е неоснователна, поради недоказването на причинна връзка между вредоносното действие и претърпените вреди.
Неоснователна е претенцията и в частта за обезвреда на пропуснатите ползи от работата на касатора като едноличен търговец. Данните за работата на касатора като едноличен търговец са за твърде отдалечен във времето период – през 1990 г. на касатора било разрешено извършване на транспортни таксиметрови услуги. Като едноличен търговец касаторът бил вписан през 1991 г. и преустановил дейността си през 1996 г., което очевидно няма връзка с непредаването на вещта от касатора. Свидетелите на касатора пред въззивния съд сочат, че касаторът помагал на дъщеря си при търговия и при кражбата на колата получил психически срив; преди срива ползвал колата като такси. Отново като вредоносно деяние свидетелите сочат кражбата на колата, а не непредаването й от ответника. По тази причина и по претенцията за обезщетяване на пропуснатите ползи от работата на касатора като едноличен търговец не е установена причинна връзка между установеното вредоносно действие и претърпените вреди.
Извод за неоснователност на претенцията следва да се направи и по последния иск – за обезщетяване на извършените от касатора разходи по пътувания при търсене на съдействие от различни институции. В исковата си молба касаторът сочи, че пропътувал над 15 хиляди километра и изразходвал суми за нощувки и дневна издръжка, докато търсил съдействие от полиция, мототехника, митници и други институции. Според съдебно-счетоводната експертиза, изслушана от районния съд, за периода от 1 януари 2002 г. до 21 октомври 2003 г. (при положение, че съдебното решение е влязло в сила през м. юни 2003 г.), ако на ищеца се налагало да ползва таксиметров превоз поне за едно пътуване дневно отиване и връщане в рамките на града, той е изразходвал 1346 лева, а друга експертиза твърди, че за посочените от касатора 40 месеца му се дължат 15 хиляди лева. Доказателства за такива сторени пътувания обаче липсват. Следователно, за този иск касаторът твърди евентуално настъпване на вреди, но такива реално настъпили не са установени. Предполагаеми вреди не се обезщетяват по силата на закона. Ето защо искът правилно е бил счетен за неоснователен.
Ответната страна не претендира заплащането на разноски по реда на чл. 64 ал. 2 от ГПК (отм.), а и доказателства за сторени такива пред касационния съд не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
По тези съображения, Върховния касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение без номер от 16 ноември 2007 г., постановено по гр.д. № 678 по описа на окръжния съд в гр. К. за 2007 г.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: