Р Е Ш Е Н И Е
№ 410
гр. София, 24.06.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети май през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 73 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 218и от ГПК (отм.).
Образувано е по жалбата на Ж. К. Б. от гр. С., против въззивното решение № 206 от 22 октомври 2007 г., постановено по в.гр.д. № 517 по описа на окръжния съд в гр. П. за 2007 г., с което е оставено в сила решение № 199 от 8 юли 2005 г., постановено по гр.д. № 369 по описа на районния съд в гр. Р. за 2004 г.
Сочи се касационното основание по чл. 218б ал. 1, б. „в” от ГПК (отм.) – неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила, както и необоснованост. Касаторът изтъква, че нотариалните актове на ответниците са без законни скици; парцел **** е част от имота на Ж. К. ; нотариалните актове на ответниците са издадени близо две години след възстановяването на имота на законните собственици; материалите по делото сочат, че ответниците се намират в имота; съдът не се е произнесъл по удостоверение от 26 юли 1999 г.; съдът не се е съобразил с експертизата на вещото лице С. – пред него ответниците са заявили, че владеят имота; парцел **** е изкуствено създаден и няма правно основание за неговото създаване; налице са всички предпоставки за уважаването на ревандикационния иск. Касаторът поддържа оплакванията си и лично в съдебно заседание.
Ответниците не дават отговор по реда на чл. 218г от ГПК (отм.).
Съдебният състав, като взе предвид посоченото касационно основание, наведените от страните доводи и събраните доказателства по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 218в ал. 1 от ГПК (отм.) от лице, легитимирано да подаде жалба, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на атакуваното решение.
За да постанови решението си въззивният съд приел, че ревандикационният иск е неоснователен, защото ищецът-касатор е собственик на недвижим имот, възстановен му по земеделската реституция, но не е осъществено владение на ответниците върху него, тъй като не е установена идентичност между възстановения имот и придобитите от ответниците по реда на § 4 от ЗСПЗЗ земеделски земи. В предходно решение по същото производство касационният съд е посочил, че следва да се установи идентичност между описаните в нотариалните актове на ответниците имоти и имота, предмет на ревандикация и дали ответниците упражняват фактическа власт върху последния.
Предявен е осъдителен иск за собственост по реда на чл. 108 от Закона за собствеността. В исковата си молба касаторът сочи, че с решение на поземлената комисия в гр. Р. му е възстановена собствеността върху пасище, мера от 22,569 декара в м. “Ш”, представляваща имот № 0* по картата на землището на Р. , а ответниците през 1994 г. и 1995 г. са се снабдили с констативни нотариални актове за собственост върху земеделски имоти в м. “А”, които са част от имота на ищеца. Ответниците закупили имотите като ползватели по реда на § 4 от ЗСПЗЗ. В тази връзка е представено удостоверение от общината в гр. Р., като на касатора е посочено, че ще бъде обезщетен по реда на чл. 10б от ЗСПЗЗ.
Атакуваното решение е правилно.
Основателността на ревандикационния иск се предпоставя от едновременното наличие на установено право на собственост за ищеца, осъществявана върху имота фактическа власт от страна на ответника под формата на владение или държане и липса на правно основание за това фактическо господство на ответника върху вещта.
Осъдителният иск за собственост е неоснователен, тъй като е насочен, видно от искането, изложено в исковата молба, срещу имот, който е възстановен по правилата на ЗСПЗЗ на ищеца, но ответната страна не владее имота, посочен в исковата молба (ищецът е посочил, че е възстановен собственик на имот № 0* а съседния такъв – № 0* При това положение е без значение какви са правата на ответната страна върху втория упоменат имот, който е различен от посочения в исковата молба. Дори обаче ищецът да беше посочил в исковата молба именно имотът, владян от ответниците, по отношение на този имот не е проведена и завършена надлежна реституционна земеделска процедура в полза на ищеца, което би довело до липса на активна материалноправна легитимация у ищеца по отношение на имота, владян от ответниците.
Не е спорно, че през 1947 г. бащата на касатора за себе си и за сметка на касатора придобил собствеността върху нива от 45 декара в м. “Ш”. Искът е предявен за имот, който е възстановен на касатора по реда на земеделската реституция. Според решението на поземлената комисия, съседният на възстановения на касатора имот – имот под № 0* представлява нива за строителство на територии по § 4, но попада в границите на имота, закупен през 1947 г. Това обстоятелство е установено и от изслушаното заключение на съдебно-техническата експертиза, депозирана при повторното разглеждане на делото от въззивния съд. Според заключението на вещото лице, от нивата, закупена през 1947 г., са възстановени 96,68%; местността “Ш” се води още и “А” и в нея са раздавани имоти за ползване, но за тях няма изготвена графическа част; ползваните имоти от ответниците се намират изцяло в контурите на имот № 0* Следователно, макар имотът, който ответниците ползват, да се намира в чертите на закупената през 1947 г. нива, този имот не е възстановен на касатора с решение по надлежния ред от органа за земеделската реституция. Ето защо ищецът не би могъл да се легитимира като негов собственик. Макар и касаторът да приема, че владеният от ответниците имот е негов по продажба и наследство, за владения от ответниците имот касаторът не е посочил данни, че именно той му е възстановен по реда на ЗСПЗЗ.
На последно място, не е налице порок на решението, изразяващ се в липсата на обсъждане на удостоверение от 24 август 1999 г. (погрешно посочено от касатора като такова от дата 26 юли 1999 г., тъй като от тази втора дата е молбата на касатора, а удостоверението е издадено на 24 август 1999 г.). От посочения документ е ясно, че правата на касатора за частта от имота, която не му е възстановена по ЗСПЗЗ, ще бъдат компенсирани по друг начин, предвиден в реституционния закон. Касаторът следва да задвижи съответната процедура в това отношение.достоверението обаче по никакъв начин не сочи, че претенцията на касатора по отношение на имот, за който липсва искане в исковата молба, е основателна.
Ответниците не претендират разноски по смисъла на чл. 64 ал. 2 от ГПК (отм.), а и доказателства за сторени такива пред касационния съд не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
По тези съображения, Върховния касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 206 от 22 октомври 2007 г., постановено по в.гр.д. № 517 по описа на окръжния съд в гр. П. за 2007 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: