ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 885
София, 23.07. 2009г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети юли две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 503 по описа за 2009г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на Д. Т. Т. от гр. С., приподписана от адвокат Д, срещу въззивното решение на Сливенския окръжен съд от 08.І.2009г. по в.гр.д. № 522/2008г.
Ответникът по касационната жалба М. Г. Д. от гр. С. не е заявил становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ, състав на І ГО, констатира следното:
С атакуваното решение Сливенският окръжен съд е оставил в сила решението на Сливенския районен съд от 09.VІ.2008г. по гр.д. № 946/2007г., с което е отхвърлен предявеният от Д. Т. срещу М. Д. иск по чл.45 от ЗЗД за присъждане на 1500лв обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане.
За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено, че през последните години между страните съществуват обтегнати отношения и че ищецът многократно отправял жалби до РП С. с оплаквания от поведението на Д. , във връзка с които последният бил предупреждаван от органите на МВР да урежда отношенията си с него по законен ред и да не го безпокои. Прието е и че с представените по делото доказателства не е установено на сочените от ищеца дати – м.април 2002г., 29.ІІІ.2006г. и 11.ІІ.2007г. – ответникът да е извършил по отношение на него твърдяните противоправни деяния, съответно: заплаха с убийство, псувни и обидни действия /плюене на земята на обществено място/ до заведение „Л” в гр. С. и псувни и обидни действия пред сградата на Община С.. Включително и св. Т не сочи конкретни случаи, в които е била свидетел на непристойно поведение на ответника, целящо да обиди ищеца. Тази свидетелка и св. Р дават общи сведения за характерите на страните и само св. А е категоричен, че на 29.ІІІ.2006г. целият ден до късно вечерта е бил заедно с ответника в с. К., следователно на тази дата около обяд не е било възможно Д. да е псувал на майка и плюл на земята в центъра на гр. С. с цел да обиди Т.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК относно допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че решението противоречи на практиката на ВКС – ПП № 1/1953г. и ПП № 2/1967г., според които съдът на първо място следва да изясни фактическата обстановка по делото чрез преценка на събраните доказателства, като решението следва да създава увереност в безусловната му законосъобразност и справедливост и че отговаря на обективната истина. Твърди се, че съдът не е обсъдил и взел предвид представените предупредителни протоколи. Нетърсенето на защита по наказателен път не изключва гражданската отговорност за причинените вреди, каквато е практиката в посочени и представени три броя решения на състави на ВС и ВКС. Сочи се и че по силата на чл.45 ал.2 от ЗЗД вината се предполага до доказване на противното, ответникът не е ангажирал доказателства за невиновността си, а е установено, че с извършеното от ответника се засяга доброто име на ищеца в обществото. Налице е противоречие с решение на ВКС, състав на ІV ГО, по гр.д № 5441/2003г., според което за да се уважи предявеният иск е достатъчно да се установи, че проявата е опозоряваща личността. Изложени са и съображения, че неправилното тълкуване на доказателствата е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Съдът не е обсъдил всички доказателства поотделно и в съвкупност, и особено свидетелските показания. При обсъждането на показанията на св. Т съдът е посочил само, че ги цени съобразно възможната й заинтересованост, без извод дали заинтересоваността се отразява на показанията й и по какъв начин, без съпоставка с останалите писмени доказателства. Кредитирани са безрезервно показанията на св. А, въпреки признанието му, че е в добри отношения с ответника и че двамата са непрекъснато заедно, а в същото време е в конфликт с ищеца, като не е обсъдена неговата заинтересованост с оглед и на останалите доказателства.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо само при наличието на предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки, а именно, произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, който е решаван противоречиво от съдилищата или който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, и произнасянето по който по различен начин ще доведе до различен резултат по спора. Касаторът не е успял изрично да формулира въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд, но доколкото такива може да се извлекат от изложението, те са за нарушение на правилата за преценка на доказателствата и за приложението на чл.45 ал.2 от ЗЗД.
В разглеждания случай не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Въпросът за изясняване на фактическата обстановка по спора чрез преценка на събраните по делото доказателства е изключително важен за спора, но той е решен от въззивния съд в съответствие със закона, с ПП 1/1953г. и ПП 2/1967г. и с изобилната и непротиворечива практика на съдилищата. Съдът е взел предвид при произнасянето си всички представени по делото доказателства – гласни /трима свидетели/ и писмени /три броя жалби на ищеца до РП С. с твърдения за незаконосъобразно поведение на ответника на 29.ІІІ.2006г., на 25. ХІ.2005г. и на 11.ІІ.2007г., писма до него от РП за отправени предупреждения на ответника и постановление от 13.І.2006г. за отказ да се образува наказателно производство срещу Д. по твърдението на ищеца, че на 25. ХІ.2005г. е хвърлил в близост до него бирена бутилка/. Съдът е взел предвид и посочил, че тези доказателства не установяват осъществяването в действителност на конкретните твърдяни от ищеца обстоятелства – че ответникът на посочените дати е извършил действия с цел да обиди ищеца. В решението не са изложени съображения относно оценката за достоверността на показанията на свидетелите, но това е така, тъй като в тях не се съдържат противоречиви данни /св. Топалова сочи общо, че винаги /но това не значи, че и на конкретните дати/, когато е била с ищеца и срещнат ответника, той го псува и плюе на земята, а св. А сочи, че на 29.ІІІ.2006г. е бил цял ден заедно с ответника извън гр. С., само в какъвто случай съдът следва да изложи съображенията си защо дава вяра на едни свидетели и не кредитира показанията на други. Ето защо допускането на касационно обжалване по процесуалноправния въпрос не би било и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване и по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. На първо място, няма произнасяне в атакуваното решение, че липсата на търсена наказателна отговорност на ответника изключва гражданската му отговорност за причинените вреди, поради което не е налице твърдяното противоречие с решения на ВС по гр.д. № 422/1964г. и по гр.д. № 1009/1955г. На следващо място, обосновката на твърдението на касатора за противоречива практика е и с извадена от контекст част от решението на състав на ВКС по гр.д. № 5441/2003г., според която “за да се уважи предявения иск, е достатъчно да се установи, че процесното изявление е опозоряващо личността” доколкото по силата на чл.45 ал.2 от ЗЗД вината се предполага. Касаторът не е взел предвид, че по този казус е прието за доказано разгласяването от ответника на твърдяното позорно обстоятелство за ищеца, за разлика от разглеждания случай. А съгласно разпоредбата на чл.45 ал.2 от ЗЗД само вината за непозволено увреждане се предполага до доказване на противното, но установяването на автора на клеветническите или обидните действия се подчинява на общите правила за доказателствената тежест, установени в чл.127 ал.1 от ГПК /отм./, т.е. ищецът е следвало да ангажира безспорни доказателства в тази насока.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Сливенския окръжен съд, ГО, от 08.І.2009г. по гр.д. № 522/2008г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: