ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 850
София, 21.07. 2009г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети юли две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 467 по описа за 2009г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Г като процесуален представител на Н. компрания „Ж” /НКЖИ/ София срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд от 13.ІІІ.2008г. по в.гр.д. № 2716/2007г.
Ответникът по касационната жалба „Т” Е. гр. В. не е заявил становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение Пловдивският окръжен съд е оставил в сила решението на Пловдивския районен съд от 06.VІІ.2007г. по гр.д. № 202/2007г., с което са отхвърлени предявените ог НКЖИ срещу „Т” Е. искове за присъждане на 9000лв, представляващи неустойка в размер на десеткратния размер на уговорената наемна цена по чл.16 от договор за наем от 10.І.2006г. за неизпълнение на задължението за връщане на предоставената под наем открита площ с настилка от 500 кв.м в района на жп гара Велинград, както и за присъждане на 6676.54лв., представляващи обезщетение за ползване на описаната вещ след прекратяването на договора за наем през периода 01.ІІІ. – 29.ІХ.2006г., ведно със законната лихва, считано от предявяването на исковата молба до окончателното изплащане.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищецът, чиято е била тежестта, не е установил по делото с представените доказателства след прекратяването на наемното правоотношение на 01.ІІІ.2006г. ответникът да не е върнал наетият имот и да е продължил ползването му през процесния период. Обратното, от показания на свидетели на ответника, на които е дадена вяра, е установено, че още през м.март ответникът напуснал наетият терен. С оглед на това няма основание за присъждане на уговореното в чл.16 от договора за наем обезщетение /неустойка/, както и на обезщетение по чл.59 ал.1 от ЗЗД. Прието е и че ищецът няма основание да претендира едновременно и двата вида обезщетение.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК относно допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че възприетите от съда мотиви са в противоречие с основни правни норми, касаещи обезщетения за ползване на имот без правно основание и уговорени неустойки, довело до неправилно прилагане на закона, избягвайки от основния смисъл и възприетите в практиката, вкл. и тази на ВКС, разбирания за тези правни възможности за защита на накърнените права на страната. Освен това са налице и съществени нарушения на процесуалните правила. Избягването на съществените процесуални нарушения имат съществено значение за развитието на правната ни система. С оглед на това произнасянето на ВКС има значение не само за постановяването на законосъобразно решение, но и за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Сочи се, че основание за допускане на касационното обжалване са хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо само при наличието на предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки, а именно, произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, който е решаван противоречиво от съдилищата или който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В разглеждания случай касаторът не е формулирал какъвто и да е въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и чието разрешаване по различен начин би обусловило различно решение по спора. С оглед принципът за диспозитивното начало в гражданския процес, съдържащ се в разпоредбата на чл.6 от ГПК, касационният съд не може служебно да извлича този въпрос, което би било в противоречие и с правото на защита на противната страна. При това положение не е установена основната предпоставка за наличието на основание за допускане на касационно обжалване, което не позволява преценка за съществуването и на заявените допълнителни критерии за това по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК.
Изложените съображения налагат извод, че касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да се допуска.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, ГК, от 13.ІІІ.2008г. по гр.д. № 2716/2007г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: