ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 470
София, 08.05. 2009г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети април две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 4340 по описа за 2008г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат А като процесуален представител на И. Г. Л. от гр. П. срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд от 09.VІ.2008г. по в.гр.д. № 705/2008г.
Ответникът по касационната жалба „Б” Е. София е заявил само становище за неоснователност на касационната жалба, но не и такова по допускането на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан в решението преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ, състав на ІV ГО, констатира следното:
С атакуваното решение Пловдивският окръжен съд е оставил в сила решението на Пловдивския РС от 07. ХІІ.2007г. по гр.д. № 1790/2007г., с което са отхвърлени предявените от И. Г. Л. срещу „Б” Е. П. искове за унищожаване поради измама на сключения между страните договор за поръчителство от 29.VІІ.2003г., по силата на който ищецът станал поръчител на лицето К. Д. Г. по повод отпуснат му потребителски кредит в размер на 10000лв., както и за пприсъждане на основание чл.34 от ЗЗД на 2380лв., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба до окончателното издължаване.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че с оглед изложените в исковата молба обстоятелства и петитум предявеният иск е с правно основание чл.32 ал.1 във вр. с чл.29 ал.2 от ЗЗД за унищожаване на договора за поръчителство поради измама относно личността на длъжника по договора за кредит. Съобразени са твърденията на ищеца, че по молба на познатия му А. Ц. Д. се съгласил да стане поръчител на брата на последния Н. Ц. Д. по договор за кредит с ответната банка за сумата 5000лв., като подписал на 29.VІІ.2003г. на работното си място донесения му там от А. договор. През 2005г. срещу ищеца било образувано изпълнително дело, във връзка с което той установил, че е бил измамен от А. Д. , който го бил заблудил не само относно размера на кредита, но и относно кредитополучателя. След сезиране от негова страна на прокуратурата на А. Д. е наложено административно наказание по чл.78 от НК за извършено от него престъпление по чл.315 ал.2 във вр. с чл.309 от НК за това, че през м.юли 2003г. чрез измама е склонил ищеца да подпише договор за поръчителство със съдържание, не съответстващо на волята му относно обезпечения длъжник и размера на кредита, като междувременно банката събрала от ищеца 2380лв. от кредита. Като неоснователна при това положение е оценена тезата на ищеца, че предявеният от него иск е такъв с правно основание чл.32 ал.1 във вр с чл.28 ал.1 пр.2 от ЗЗД – за унищожаване на договора за поръчителство поради грешка в лицето като вид грешка в предмета на договора.
По съществото на спора въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал по делото съобразно изискването на разпоредбата на чл.29 ал.2 от ЗЗД, че при сключването на договора за поръчителство банката чрез съответни длъжностни лица е знаела или не е могла да не знае за измамата от третото лице Д. чрез подвеждането на Л. за сключването.
В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК относно допускането на касационното обжалване се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос – за правилната правна квалификация на предявения иск, като приемайки, че ищецът бил определил като такава чл.29 ал.2 от ЗЗД, вместо сам на базата на заявените факти да стори това, нарушил постоянната практика на ВС, обективирана в решение № 3/06.ІІ.1996г. на ВС ІV ГО, че правната квалификация не се посочва от ищеца, а се определя от съда на базата на заявените фактически обстоятелства. Въззивният съд се произнесъл и по съществен материалноправен въпрос – като не е могъл да разграничи „грешката в личността” като грешка в самия предмет на сключения договор от „измамата” като самостоятелно основание за унищожаване на договора, смесвайки измамата като неверна представа относно последиците на договора с измамата като създаване на неверна представа относно предмета, в частност с личността по договора, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и правото. Сочи се и че въззивният съд се произнесъл в противоречие с абсолютно аналогичен казус по гр.д. № 721/2007г., по което по иск на други двама поръчители същият договор за кредит е унищожен поради грешка в личността.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Не се оправдава от данните по делото твърдението на касатора въззивният съд да се е произнесъл по съществения процесуалноправен въпрос за правната квалификация на предявения иск в противоречие с практиката на съдилищата, обективирана в посоченото и представено решение на ВС, състав на ІV ГО. Напротив, този въпрос съдът е разрешил в пълно съответствие с тази практика, като е определил основанието на иска именно на базата на заявените от ищеца в исковата му молба обстоятелства и петитум, които сочат на предявен от него иск по чл.29 ал.2 от ЗЗД.
Не обосновава противоречива практика на съдилищата и решението по гр.д. № 721/2007г. на Пловдивския РС. С него не е разрешен аналогичен на разглеждания по настоящото дело спор, както твърди касаторът, а такъв, чиято правна квалификация с оглед изложените в решението като твърдени в исковата молба обстоятелства и заявен петитум е по чл.28 ал.1 от ЗЗД – за унищожаване на договора поради грешка в предмета.
Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Такова основание се обуславя от липсата на съдебна практика по приложението на разпоредби на нормативните актове, или когато тази практика следва да бъде изоставена като неправилна, или когато приложимата норма е неясна и се нуждае от тълкуване, което би допринесло за точното й прилагане и за развитие на правото. Разглежданият случай не е такъв. Нормите на чл.29 ал.2 и чл.28 ал.1 пр.2 от ЗЗД са ясни и лесно разграничими и не се нуждаят от изправително тълкуване, с оглед на това по приложението им не съществува противоречива практика на съдилищата, в пълно съответствие с която се е произнесъл и въззивният съд с атакуваното решение.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на И. Г. Л..
С оглед изходът на спора и на основание чл. 78 ал.8 от ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 300лв. юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, гражданска колегия, постановено на 09.VІ.2008г. по гр.д. № 705/2008г.
ОСЪЖДА И. Г. Л. от гр. П. да заплати на „Б” Е. София 300лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: