ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 467
София, 08.05. 2009г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети април две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 4581 по описа за 2008г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на адвокат Ж като процесуален представител на М. И. Й. и И. И. Й. , и двамата от гр. В., и на адвокат Г като процесуален представител на М. И. Ч., Р. П. С. , двамата от с. К., М. И. Б. от гр. Г. О. , С. П. А. и Н. И. М. , и двете от с. К., срещу въззивното решение на Д. окръжен съд от 23.VІ.2008г. по в.гр.д. № 688/2008г.
Ответникът по касационната жалба „У” ЕАД София е заявил становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационните жалби са подадени в предвидения в закона и указан в решението преклузивен срок и са процесуално допустими.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение Д. окръжен съд е отменил решението на Б. РС от 05.ІV.2007г. по гр.д. № 295/2006г. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от М. Ч. , Р. С. , С. А. , М. Й. , И. Й. , М. Б. и Н. М. срещу „У” ЕАД искове за установяване правото им на собственост и за предаване на владението на недвижим имот, находящ се в с. К., съставляващ урбанизирана територия с площ 8748 кв.м с идентификационен № 3* по кадастралната карта на с. К., и ищците са осъдени да заплатят на ответника разноски.
За да отхвърли предявеният иск, въззивният съд е приел след осъществен косвен съдебен контрол върху административния акт по ЗСПЗЗ за реституция по направеното в тази връзка възражение от ответника, че е налице пречка за възстановяване на ищците на собствеността върху процесния имот, предвидена в чл.10б ал.1 от ЗСПЗЗ. Имотът след внасянето му в ТКЗС е бил отреден за ученическа почивна база за нуждите на децата и ОНС от С. България, решение за това е било взето от К. за стопанска координация към МС, застроен е поетапно като част от обществено мероприятие с функционално свързани отделни компоненти: масивни административни сгради, кухни, столови, складова база, бунгала, беседки, навеси, летни естради, алейни настилки, площадки, декоративни чешми и фонтани, а свободните площи обслужват функционално сградите, като през годините обектът се е експлоатирал от МОН и национални центрове по предназначение. Прието е, че в разглеждания случай не намира приложение разпоредбата на чл.10 ал.7 от ЗСПЗЗ – тази разпоредба е специална, запазваща правата на трети физически лица, които законно са построили сгради върху земеделски земи, включени впоследствие в строителните граници на населени места. За разлика от нея чл.10б ал.1 от ЗСПЗЗ има предвид не строеж на единични сгради, а осъществяване на мероприятие или застрояване на терена, което представлява комплекс от строителни дейности, осъществени от държавата и насочени към земеделски земи, намиращи се както в строителните граници на населените места, така и извън тях, като в тези хипотези не се изисква законност на строителството.
В изложението на касаторите М. Й. и И. Й. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК относно допускането на касационното обжалване се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси, а именно: представлява ли чл.10б от ЗСПЗЗ отделна хипотеза, при която се въвеждат пречки за възстановяване правото на собственост, или тя урежда само възможността и реда за обезщетяване на собственици, дерогира ли чл.10б основанията за възстановяване правото на собственост за имоти в урбанизирани територии, визирани в чл.10 ал.7 от ЗСПЗЗ, тълкуването на разпоредбите на закона може ли да влиза в колизия със становището на КС, изразено по повод обсъждане противоконституционността на разпоредби от същия закон, които въпроси са от значение за точното прилагане на закона.
В изложението на касаторите М. Ч. , Р. С. , М. Б. , С. А. и Н. М. се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправен въпрос – за приложното поле на чл.10 ал.7 от ЗСПЗЗ, решаван противоречиво от съдилищата, в подкрепа на което са посочени и представени решения на ВКС, І ГО, по гр.д. № 1080/1999г., от 19.ІІ.2003г на ВОС и решението по адм.д. № 89/1999г. на РС Б. , с което на ищците е признато правото на възстановяване собствеността върху процесния имот, и процесуалноправен въпрос – служебно произнасяне на съда по отношение на решението на ОСЗГ за възстановяване на собствеността на ищците, което е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 1378/1994г на ВС, непредставено. Сочи се, че произнасянето по касационната жалба има значение за точното прилагане на закона по приложението на чл.10 ал.7 и чл.10б от ЗСПЗЗ, което би довело до уеднаквяване практиката на съдилищата. В тази връчка следва да се имат предвид и решения № 8/1995г. и № 12/1993г. на КС на РБ.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване по жалбата на М. и И. Й. . Такова основание се обуславя от липсата на съдебна практика по приложението на разпоредби на нормативните актове, или когато тази практика следва да бъде изоставена като неправилна, или когато приложимата норма е неясна и тълкуването й би допринесло за точното й прилагане и за развитие на правото. Разглежданият случай не е такъв. Нормите на чл.10 ал.7 и чл.10б от ЗСПЗЗ са ясни – и двете предвиждат отделни хипотези на пречки за възстановяване на собствеността върху земеделски земи, по тях съществува трайна и непротиворечива практика на съдилищата в този смисъл, в пълно съответствие с която се е произнесъл и въззивният съд с атакуваното решение. От друга страна, поради липса на доводи на страните въззивният съд не се е произнесъл по втория релевиран от касаторите въпрос – тълкуването на разпоредбите на закона може ли да влиза в колизия със становището на КС, вероятно изразено в решението му № 20/1996г. /с оглед на обстоятелството, че то се сочи в касационната жалба, но не и в изложението/, при преценката на конституционосъобразността на чл.10 ал.7 от ЗСПЗЗ в редакцията й по ЗИДЗСПЗЗ ДВ бр. № 79/1996г., а това е основната предпоставка за преценка за допустимост на касационното обжалване. Въпреки това за пълнота на настоящото изложение следва да се отбележи, че практиката на КС на РБ не е съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, тъй като този орган е извън съдебната система, поради което тя не може да обоснове основанията за допускане на касационно обжалване по т.1 и т.2 на посочената разпоредба. Освен това решението на КС касае друга, различна от съобразената с атакуваното решение, редакция и хипотеза на чл.10 ал.7 от ЗСПЗЗ, която не е обявена за противоконституционна. На трето място, с оглед изложените по-горе съображения за приложението в случая на чл.10б от ЗСПЗЗ този въпрос, дори и да се разреши в смисъла, релевиран от касаторите, не би довел до различен изход по предмета на спора между страните.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на М. и И. Й. .
Не са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване и по жалбата на М. Ч. , Р. С. , М. Б. , С. А. и Н. М. По изложените вече съображения неоснователно е твърдението на същите за наличие на противоречива практика на съдилищата по въпроса за приложението в случая на чл.10 ал.7 от ЗСПЗЗ. В тази връзка следва да се отбележи и че в посоченото решение на ВКС на РБ, състав на ІV ГО, по гр.д. № 1080/1999г., не е разрешена сходна с разглежданата хипотеза с оглед приетото в него, че земеделска земя, внесена в ТКЗС и включена в строителните граници на населеното място, подлежи на възстановяване в лицето на бившия й собственик, макар да е била предмет на правомерна сделка, чрез която е придобита от трето лице, щом като е незастроена със законни строежи. Не следва да се взема предвид соченото от касаторите решение от 19.ІІ.2003г. на ВОС, тъй като то няма данни да е влязло в сила. Не обуславя противоречива практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК и решението по адм.д. № 89/1999г на РС Б. , с което е признато на ищците правото на възстановяване на собствеността върху процесния имот, тъй като предметът на това дело е различен от този по настоящото дело.
И по поставения от касаторите процесуалноправен въпрос въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Това е така, тъй като косвен контрол върху решението на съответния орган /ОСЗГ и съда/ по възстановяването на собствеността по ЗСПЗЗ съдът е извършил по заявеното от ответника възражение в тази насока, а не служебно, което е в пълно съответствие с трайната практика на съдилищата.
По останалите релевирани от касаторите основания за допускане на касационно обжалване важат изложените вече съображения. Следва да се отбележи още, че не е основание за допускане на обжалването обстоятелството, че по приложението и съпоставката между разпоредбите на чл.10 ал.7 и чл.10б от ЗСПЗЗ няма постановени тълкувателни решения на ВКС – такива решения се постановяват само при наличие на противоречива практика, каквато в случая, както бе посочено, няма.
По вече изложените съображения не са основание за допускане на касационно обжалване и решенията на КС № 8/1995г. и № 12/1993г.
Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по касационната жалба на М. Ч. , Р. С. , М. Б. , С. А. и Н. М. .
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Д. окръжен съд, гражданско отделение, от 23.VІ.2008г. по гр.д. № 688/2008г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: