О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 469
София, 08.05.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети април през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 100 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. дружество “Бона Д. – Р. и С. – в ликвидация”, представлявано от ликвидатора М. И. Н. , чрез процесуалния му представител адв. П, против въззивното решение № 155 от 15 юли 2008 г., постановено по в.гр.д. № 202 по описа на апелативния съд в гр. В. за 2008 г., с което е отменено решение № 165 от 19 декември 2007 г., постановено по гр.д. № 24 по описа на окръжния съд в гр. Г. за 2007 г. в частта, с която са уважени субективно съединените искове с правно основание по чл. 59 от ЗЗД, предявени от касатора против етажните собственици на жилищен блок “Е” в гр. Г., исковете за уважената им част са отхвърлени, а в частта, с която в първоинстанционното решение исковете са частично отхвърлени, е оставена в сила.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно, защото са нарушени материалния закон и е необосновано, тъй като неправилно съдът приел, че давността за претендиране на вземания, произтичащи от подобрения в чужд имот, тече от момента на извършването им; няма противоречие в практиката на ВКС, че давността за такива вземания тече от датата, когато владението бъде смутено. Представят се четири решения на ВКС и две решения на въззивни съдилища. Сочи се, че решението следва да бъде допуснато до касационен контрол като решено в противоречие с практиката на ВКС и третиращо съществен материалноправен спор, чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280 ал. 1 т. 1 и 3 от ГПК. В допълнение към касационната жалба се сочи, че владението върху процесния имот е преминало върху ответниците едва през 2000 г.; в периода между 1 г. – 2000 г. между страните са водени няколко дела, но давността за получаване на извършените подобрения започва да тече от въвода във владение от 8 май 2000 г. Макар и не дословно посочен, следва да се приеме, че касаторът поставя материалноправният въпрос дали давността за вземания, произтичащи от извършени подобрения в чужд имот започва да тече от датата на извършването им или от момента на смущаването на владението. Изрично произнасяне по този въпрос е сторено в решение № 404 от 27 март 1995 г., по гр.д. № 122 по описа на ІІ ГО на ВС за 1994 г., представено от касатора.
Ответниците не дават отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С атакуваното решение въззивният съд приел, че по отношение на предявеното на 5 май 2005 г. вземане е изтекъл петгодишният давностен срок по смисъла на чл. 110 от ЗЗД, като вземането е станало изискуемо от момента на извършването на подобренията през 1990-1991 г.; моментът на въвода няма правно значение по отношение на изискуемостта на вземането; съдебната практика приемала, че изискуемостта на вземането не съвпада с извършването на самото подобрение, а следва да се отнесе към момента на прекъсването на владението по исков ред чрез предявяване на ревандикационен иск; искът е предявен след изтичане на петгодишен срок от влизането в сила на решението за прогласяване на нищожността на договора за отстъпено право на строеж, както и след предявяването на ревандикационния иск през 1997 г.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 от ГПК за допускане на жалбата до касационно разглеждане. Като основание за допускане до касационен контрол процесуалният закон поставя изискването да бъдат формулирани онези съществени процесуалноправни или материалноправни въпроси, които са разрешени в нарушение на задължителната за съдилищата практика, разрешавани са различно от съдилищата, или пък разрешаването им ще има значение за точното приложение на закона или за развитието на правото. Съществен е онзи въпрос по материалния или процесуалния закон, от който зависи законосъобразното решаване на делото по конкретния спор и по който, ако съдът би постановил обратното, би било постановено различно решение на спора.
В разглеждания случай касаторът е посочил като основание за допускане до касационно обжалване основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 и 3 от ГПК. Представянето на съдебна практика сочи, че поставеният въпрос е третиран от съдилищата, а липсват данни да се приеме, че е необходимо ново или различно негово тълкуване, като досегашното бъде изоставено. Ето защо настоящият състав на четвърто гражданско отделение на ВКС приема, че не са налице предпоставките за допускане до касация по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК.
Атакуваното решение не е постановено в противоречие с постоянната практика на ВКС – основание за допускане до касационно обжалване по реда на чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК. Касаторът твърди, че съдът е разрешил основния за спора въпрос относно давността за предявяване на вземането в отклонение от установената практика. Това виждане не може да бъде споделено.
Вярно е, че при обсъждането на въпроса с давността след изричното позоваване в тази насока на ответниците, съдът е излагал съображения относно изтичането на давностен срок от момента на извършването на подобренията. Независимо от това обаче след тези си разсъждения съдът е посочил и правилния извод – както е прието в посоченото вече решение на ВКС, давността за вземания, произхождащи от извършени подобрения в чужд имот, започва да тече от момента, когато владението бъде смутено. Този момент не е моментът на фактическото предаване на владението на вещта в следствие на успешно проведен ревандикационен иск, а самото предявяване на иска за собственост. Предвид годината на предявяване на този собственически иск – 1997 г., очевидно искът за неоснователно обогатяване е предявен след изтичането на посочения в закона срок. По тези съображения крайният извод на съда е правилен и поставеният въпрос, съществен за изхода на спора, не е разрешен в разрез с постоянната практика на ВКС.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 155 от 15 юли 2008 г., постановено по в.гр.д. № 202 по описа на апелативния съд в гр. В. за 2008 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: