О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 771
София, 14.07.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети юли през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 188 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. Б. К. от с. Н., обл. Враца, приподписана от адв. П, против въззивното решение № 1* от 28 октомври 2008 г., постановено по в.гр.д. № 531 по описа на окръжния съд в гр. В. за 2008 г. в частта му, с която предявеният от касатора иск за осъждане на Н. В. Н. да заплати суми за неоснователно обогатяване за периода 10 януари 2004 г. – 4 октомври 2005 г., е отхвърлен над сумата от 131,87 лева до 1805,32 лева.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, както и поради необоснованост, защото окръжният съд неправилно е приел, че дължимото обезщетение за лишаване от ползване лично и като наследник на сестра си, е периодично плащане – наем, поради което следва да се приложи тригодишната погасителна давност по чл. 111 б. „в” от ЗЗД; в мотивите си съдът е приел, че няма договор за наем при който се дължи обезщетение за лишаването от ползите на имота – от добивите; според чл. 93 от ЗЗД се дължи наем, но само когато е договорен, а ако не е – се дължи обезщетение, което не е периодично плащане, за да се погасява с тригодишна погасителна давност, защото само размера се определя, като се взема предвид размера на наема. В изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, касаещ приложимостта на общата петгодишна давност по дължими обезщетения от неправомерно ползван чужд имот с оглед разрешаването на проблема дали обезщетението е периодично плащане, защото се определя като месечен наем или е едно цяло, приравнено на сбор от месечни наемни цени. Касационното обжалване се претендира на основание чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК поради противоречиво разрешаване на поставения въпрос в друго решение на същия съд. Представя се решение № 1* от 25 октомври 2007 г., постановено по гр.д. № 160 по описа на окръжния съд в гр. В. за 2006 г.
Ответницата Н. В. Н. от гр. Р., обл. Враца, в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК, приподписан от адв. Г, сочи, че не е доказано нито наличието, нито липсата на договор за наем; няма друга база, освен дължимия наем, въз основа на която да се определи обезщетението, поради което и то има периодичен характер и всяко едно от вземанията поотделно имат различни падежи; текстът на чл. 93 от ЗС има различен смисъл от вложения му от касатора – добивът от вещта, включително и наема, принадлежи на собственика й; мотивите на съда не са противоречиви; не може да се прави паралел на разглеждания случай със случая по другото решение на окръжния съд, защото ответницата не е ползвала имота неправомерно.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С атакуваното решение въззивният съд приел, че ответницата е живяла в жилище на наследодателка на касатора без правно основание и без заплащане на наем, поради което се е обогатила за сметка на наследодателката и касатора; не е установено между страните да е имало договор за наем; вземането на касатора има периодичен характер, защото всяко вземане се е породило за съответния месец от исковия период и основанието за дължимостта на всяко от тези задължения е едно и също – неоснователно обогатяване; всяко месечно вземане има различен падеж, но е с еднакво основание, поради което тригодишната погасителна давност по чл. 111 б. „в” от ЗЗД е изтекла за част от претенцията, за която искът трябва да се отхвърли.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 от ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Поставеният проблем е значим по принцип относно връзката между начина на формиране на обезщетението при неправомерно ползване на чужда вещ и естеството на задължението с оглед приложението на правилата на погасителната давност. Представеното решение на същия съд по друг спор обаче не обосновава наличието на противоречива практика по поставения проблем. Видно от посоченото решение, предмет на иска са добиви от земеделски имот – земеделска продукция и съдът е приел, че задължението на държателя да предава на собственика на вещта или да му осигурява правото сам да бере плодовете, не може да се приеме за задължение за периодично плащане по смисъла на чл. 111 ал. 1 б. „в” от ЗЗД. Следователно, при втория случай съдът е преценявал характера на задължението във връзка с правилото на чл. 93 от ЗС и произнасянето му е по различен случай от процесния. Ето защо не е налице различно разрешаване на съдилищата по един и същи проблем, поради което не е налице основанието на чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК за допускане на решението до касационен контрол.
Ответницата претендира разноски по реда на чл. 78 ал. 3 от ГПК. Според представения договор за правна защита и съдействие, тя е заплатила за приподписването на отговора на касационната жалба сумата от 40 лева, които й се дължат.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1* от 28 октомври 2008 г., постановено по в.гр.д. № 531 по описа на окръжния съд в гр. В. за 2008 г.
ОСЪЖДА М. Б. К., ЕГН **********, с адрес в с. Н., обл. Враца, да заплати на Н. В. Н. от гр. Р., ул. „К” № 39, сумата от 40,00 (четиридесет) лева сторени разноски по делото за касационната инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: