О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 708
София, 07.07.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести юли през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 191 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на У. “БКС” п. Община Н., представлявано от И. Т. И. , приподписана от юрисконсулт В. Р. , против въззивното решение № І* от 17 октомври 2008 г., постановено по в.гр.д. № 470 по описа на окръжния съд в гр. Б. за 2007 г., с което е отменено решение № 49 от 29 април 2008 г., постановено по гр.д. № 430 по описа на районния съд в гр. Н. за 2008 г., в частта му, в която е отхвърлен искът на И. Л. против касатора за заплащане на обезщетение по реда на чл. 225 от КТ за сумата над 2532 лева и вместо него касаторът е осъден да й заплати разликата до 5064 лева, а в останалата му част решението на районния съд е оставено в сила.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и п. допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а е и необосновано, защото процедурата по чл. 193 от КТ е спазена; заповедта е мотивирана, защото събраните в хода на дисциплинарното производство доказателства следва да се преценят в тяхната съвкупност и е ненужно препотварянето на фактическите и правни действия в крайния акт на работодателя; болничният лист е представен едва след връчването на заповедта за уволнение, поради което ищцата е злоупотребила с процесуалните си права, като не е уведомила работодателя за него. В изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, като по чл. 193, по мотивираността на заповедта и по закрилата по чл. 333 ал. 1 т. 4 от КТ са цитирани по едно решение на върховния съд. В уточнение към жалбата се сочи, че съдът се е произнесъл по същественият материалноправен въпрос дали в конкретния случай приетото обяснение от служителя е достатъчно да се счита процедурата по чл. 193 ал. 1 от КТ за спазена и кога е налице вина у работника по смисъла на чл. 193 ал. 3 от Кодекса на труда, по съществения материалноправен въпрос от коя дата служителят се счита уволнен (сочи се решение на ВС от 1988 г.), както и относно това действа ли закрилата п. уволнение по чл. 333 ал. 1 т. 4 от КТ по отношение на работник, който е започнал реалното ползване на разрешения му отпуск, в случай, че се яви на работа.
Ответницата И. С. Л. от гр. Н., чрез процесуалния си представите адв. П, в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК изтъква, че жалбоподателят не е посочил съществени материалноправен и процесуалноправен въпрос, по който съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС; в заповедта за уволнение липсва правно и фактическо основание за налагането му; липсва достоверна дата на издаване на заповедта; към датата на извършването на уволнението ответницата е ползвала разрешен отпуск поради временна нетрудоспособност и работодателят е следвало да поиска разрешение от Инспекцията по труда.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С атакуваното решение въззивният съд приел, че приложеното писмено обяснение не е дадено в процедура по чл. 193 от КТ, защото е по друг повод; заповедта за уволнение е връчена след представяне на болничния лист, като ищцата е била повикана по телефона; в заповедта не са описани конкретни нарушения на трудовата дисциплина и кога са извършени, както и каквито и да е мотиви; на ищцата се дължи обезщетение за шестмесечен период, през който е останала без работа.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Посоченото решение на ВКС не обосновава наличието на посоченото основание за допускане до касационен контрол. Спазването на дисциплинарната процедура, предвидена в чл. 193 от Кодекса на труда, е посочено от законодателя като условие за законосъобразност на целия процес по налагане на дисциплинарното наказание. Както е отразено в цитираното от касатора решение на ВКС, необходимо и достатъчно е в съдебния процес да се установи, че работодателят е поискал обяснения от работника или служителя за извършеното нарушение на трудовата дисциплина (аргумент от чл. 193, ал. 3 от КТ), като съществен е фактът на поискване на обясненията и този факт може да се установява в процеса с всички доказателствени средства; установи ли се, че работодателят е поискал обясненията, той се счита изправен по отношение задължението по чл. 193, ал. 1 от КТ. Този подход не е използван различно от въззивния съд, тъй като от самите обяснения е видно, че те са дадени не във връзка с конкретната дисциплинарна процедура, а по друг повод, поради което работодателят не е искал обяснения и въззивният съд само на това основание е следвало да приеме заповедта за незаконосъобразна. Касаторът се позовава в допълнението към жалбата си, че е налице вина у ищцата за недаване на обяснения. След като липсват данни такива да са поискани, то този въпрос не следва да се разглежда.
Вторият поставен въпрос е значим, но не е изтълкуван от съда в противоречие със съдебна практика, тъй като самият текст на закона дава правилото. Според чл. 195 ал. 2 от Кодекса на труда, дисциплинарното наказание се смята за наложено от деня на връчване на заповедта на работника или служителя или от деня на нейното получаване, когато е изпратена с препоръчано писмо с обратна разписка. Съдът е приел разпоредбата на закона такава, каквато е. Освен това разрешението на съда е дадено в съответствие с актуалната съдебна практика – например Решение № 432 от 25 март 2002 г. на ВКС по гр. д. № 795/2001 г., III ГО.
Последният поставен въпрос също не дава основание за допускане на касационен контрол. Разрешението на въпроса от въззивния съд изобщо не е в противоречие с цитираното съдебно решение, тъй като липсва основание да се приеме, че ищцата е била на работа в деня, в който й е връчена заповедта за уволнение. Явно е, че тя е извикана в канцеларията на касатора с оглед връчването на заповедта. Ето защо липсва основание да се приеме, че тя, независимо от временната си нетрудоспособност, е била на работа, което да елиминира особената закрила на закона.
На последно място следва да се отбележи, че дори въззивният съд да беше разрешил последните два въпроса в нарушение на задължителна за съдилищата практика, установеното нарушаване на дисциплинарната процедура чрез непоискването на обяснения, само по себе си би довело до постановения съдебен резултат.
Ответницата претендира разноски по реда на чл. 78 ал. 3 от ГПК, които са в размер на 600 лева за услугите на един адвокат за представения отговор по касационната жалба и защита. Тъй като касаторът не е поискал присъждане на разноските в по-нисък размер по реда на чл. 78 ал. 5 от ГПК, то съдът присъжда разноските, както са поискани от ответницата.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № І* от 17 октомври 2008 г., постановено по в.гр.д. № 470 по описа на окръжния съд в гр. Б. за 2007 г.
ОСЪЖДА У. “БКС” п. Община Н., със седалище и адрес на управление в гр. Н., ул. “. № 1, представлявано от И. Т. И. , да заплати на И. С. Л. от гр. Н., ул. “. № 4, сумата от 600,00 (шестстотин) лева сторени от нея разноски в касационната инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: