О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 886
София, 23.07.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори юли през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 752 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. Б. М. , в качеството му на Е. “Рай – 84 – Р. М. – А. М. ”, със седалище и адрес на управление в гр. В., чрез процесуалния му представител адв. Е, против въззивното решение № 62 от 12 март 2009 г., постановено по в.гр.д. № 1 по описа на апелативния съд в гр. П. за 2009 г., с което е оставено в сила решение № 73 от 21 октомври 2008 г., постановено по гр.д. № 76 по описа на окръжния съд в гр. П. за 2008 г.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост, защото съдът се е произнесъл и присъдил обезщетение за имот, за който няма въведена искова претенция, тъй като искането не може да се извлича от обстоятелствената част на исковата молба; в нарушение на чл. 235 ал. 3 от ГПК се приема, че не е установено предаването на недвижимия имот, предмет на предварителния договор – предварителният договор е обявен от съда за окончателен, а фактическата власт върху имота е на законно основание и е предадена от самия ищец, както е видно и от протокола за разпит, представен пред въззивния съд; след като владението е предадено на основата на предварителен договор, за времето между сключването му и обявяването на договора за окончателен владението е било на правно основание и ползи на продавача не се дължат. В изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи, че се иска допускане до касационен контрол по чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК по съществен материалноправен въпрос за правата на купувача по предварителен договор за продажба на недвижим имот с оглед разпоредбата на чл. 70 ал. 3 от Закона за собствеността, по съществения процесуалноправен въпрос за необходимостта от обсъждане на всички доказателства по делото, както и по съществения процесуалноправен въпрос дали съдът следва да се произнася по искането, както спорът е въведен в исковата молба. За последния въпрос се сочи противоречие с т. 9 на ППВС 1/1985 г. За първия въпрос се сочи противоречие с решение № 2* по гр.д. № 1* по описа на І ГО за 1967 г., решение № 1* по гр.д. № 2* по описа на І ГО за 1977 г. и решение № 2* по гр.д. № 1* по описа на І ГО за 1965 г.
Ответникът А. Н. Я. , в качеството му на Е. “А” със седалище и адрес на управление в гр. В., чрез процесуалния си представител адв. Ю, в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК изтъква доводи за липса на основания за допускане на решението до касационен контрол, както и за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че имотът, за който се претендира обезщетение, е достатъчно ясно индивидуализиран, като уточнение на регулационното записване е сторено пред въззивния съд, но вещните права по отношение на него са ясни; от 4 март 2004 г. – датата на закупуване на имота от ищеца, до 28 декември 2005 г., когато е сключен предварителен договор за продажба на процесния имот между страните, касаторът е ползвал имота без основание; след тази дата до датата на влизането в сила на решението за обявяване на предварителния договор за окончателен – 7 април 2008 г., ползването също е без основание, защото нито от предварителния договор, нито от протокола за разпит на ищеца като свидетел се установява, че ищецът изрично или с конклудентни действия се е съгласил да предаде фактическата власт на касатора, поради което той не може да се ползва от правата по чл. 71 от ЗС, защото разпоредбата на чл. 70 ал. 3 от ЗС изисква владението да е предадено на купувача.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 от ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Първият поставен въпрос е твърде важен, но даденото му разрешение от въззивния съд в никакъв случай не е сторено в нарушение на задължителната за съдилищата практика така, както тя е представена от касатора. Правата на страните при осъществяване на хипотезата на чл. 70 ал. 3 от Закона за собствеността са безспорни. В случая спорът е за това дали владението върху имота е било предадено от ищеца на касатора или то е било осъществявано без такова предаване. Ако подобно предаване на владението е било установено по спора, а съдът, въпреки него, не признае правата на владелеца, то тогава разрешението по този въпрос би било в противоречие с представената съдебна практика. Затова по този въпрос съдът не намира основание за допускане на атакуваното решение до касационен контрол.
Вторият поставен въпрос е от изключително значение по принцип и по него е налице трайна и изобилна съдебна практика, макар такава да не е посочена и представена от страната. Липсва спор, че съдът следва да обсъди всички доказателства по делото и доводи на страните, като мотивира на кои и защо дава вяра и кои фактически обстоятелства приема за осъществени и защо. В разглеждания случай съдът е обсъдил всички доказателства, дал е отговор на доводите на страните, изложил е вътрешно непротиворечиви мотиви. Несъгласието на страната с изводите на съда обаче не представлява по естеството си нарушение на посоченото правило, за да е налице основание за допускане до касационен контрол. За този процес, предвид представения от касатора пред въззивния съд протокол за разпит на свидетел, важен за изхода на спора би бил въпросът за преценката на извънсъдебни признания на страните, но подобен въпрос не е задаван, нито пък е представяна съдебна практика от касатора, поради което съдът не може да допусне касационен контрол по подобен въпрос.
Третият поставен въпрос е изключително важен, но даденото от съда разрешение не е в противоречие със задължителната за съдилищата практика, отразена в посоченото ППВС. В исковата молба процесният имот е записан така, както е закупен от ищеца през 2004 г. и е отбелязано, че закупеният имот частично се ползва от касатора, а в особеното искане в същата искова молба имотът е записан така, както се ползва от касатора и е регулационно отделен от по-големия имот в следствие на предприети от касатора действия след закупуването на имота. Че именно ползваният от касатора поземлен имот е процесният, е подкрепено и от представените с исковата молба доказателства. Съмнение в това отношение за съда не е имало и решението е постановено за ползването на поземления имот, ползван от касатора. В уточнение пред въззивния съд е посочено, че до издаването на заповед от 1 юни 2006 г. за обособяване на УПИ *, претенцията е за ползване на 832 кв.м. като част от УПИ *, а след тази дата – за ползването на УПИ *. Предвид посочените обстоятелства следва да се приеме, че наистина процесният поземлен имот е бил достатъчно индивидуализиран още в исковата претенция, а допълнителното му уточняване пред въззивния съд само е дало нейно цифрово изражение. Затова решението е постановено по предявения иск. Не е налице нарушение на задължителна за съдилищата практика по поставения въпрос.
Ответникът претендира разноски на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК, но доказателства за сторени такива в касационното производство липсват, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 62 от 12 март 2009 г., постановено по в.гр.д. № 1 по описа на апелативния съд в гр. П. за 2009 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: