О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 728
София, 09.07.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми юли през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 592 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. Д. Д. от гр. С. юрист), против въззивното решение № 255 от 1 октомври 2008 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на Софийския градски съд за 2007 г., с което е отменено решение без номер от 27 април 2007 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на районния съд в гр. С. за 2006 г. в частта му, с която М. на правосъдието е осъдено на основание чл. 260 от ЗМВР (отм.) и чл. 122 ал. 3 от ЗДС да заплати на касатора обезщетение за незаконно недопускане до работа, считано от 1 февруари 2006 г. до окончателното допускане до заеманата преди уволнението длъжност по 749,97 лева месечно и вместо него искът е отхвърлен.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалния закон и необоснованост, защото съдът е изградил изводите си върху недоказани факти – на заеманата преди уволнението длъжност при възстановяването му на работа не е бил назначен служителят Г. и длъжността е била вакантна, работодателят не е изпълнил задължението си по чл. 191 ал. 1 т. 2 от ЗМВР от 2006 г. – не е бил даден отговор дали има равностойна вакантна длъжност в гр. С. и Софийска област, работодателят е следвало да издаде заповед за уволнение на основание чл. 245 ал. 1 т. 6 от ЗМВР. В изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи, че касаторът отказал предлаганите му длъжности, защото не били равностойни на тази, на която е бил възстановен – налагат промяна на местоживеенето, като съдът не се е съобразил с легалната дефиниция на понятието “длъжност в администрацията”; съдът не се е съобразил и с изискванията на чл. 191 ал. 2 т. 1 и 2 от ЗМВР относно новата длъжност и новото работно място; назначаването на друг служител на длъжността, на която касаторът е възстановен, не води до невъзможност да бъда възстановен на същата; съдът се е произнесъл в нарушение на изискването на чл. 133 ал. 2 от АПК. Представят се решение на ВАС и три решения на смесени петчленни състави от ВКС и ВАС. Решенията на смесените петчленни състави са неотносими по случая, тъй като разрешават спорове за подсъдност между общите и административните съдилища, като и трите касаят хипотези на търсено обезщетение за вреди, произтекли от действия на администрацията, по реда на чл. 1 от ЗОДОВ. Според решението на състав на ВАС, на разглеждане от административните съдилища подлежат искания за отмяна на незаконно уволнение по реда на чл. 260 от ЗМВР, а исковете за възстановяване на предишната работа и за заплащане на обезщетение за времето, през което уволненият е останал без работа, са подсъдни на общите граждански съдилища. То обаче също не може да се вземе предвид при формирането на извод за допустимостта на касационния контрол, тъй като основание за допускането му по смисъла на чл. 280 ал. 1 от ГПК е само разрешаване на спор по различен начин от съдилищата, но винаги в рамките на гражданското съдопроизводство.
Ответникът М. на правосъдието не дава отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С атакуваното решение въззивният съд приел, че според чл. 260 от ЗМВР (отм.) работодателят не е задължен да върне служителя на предишната работа, а може да му предложи друга равностойна длъжност, тъй като в системата на МВР работодателят не може да освободи служител поради възстановяване на работа на незаконно уволнен друг служител; работодателят е изпълнил задължението си по чл. 260 от ЗМВР (отм.) – на ищеца са предложени три други равностойни длъжности, но той отказал да ги заеме, поради което не му се дължи обезщетение за недопускане до работа.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 от ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Касаторът не е успял да формулира изрично какъвто и да е материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да бъде преценен от касационния съд с оглед основанията за допускане до касационен контрол по чл. 280 ал. 1 от ГПК. Твърде неясно е и заявеното основание за допускане до касационен контрол – касаторът твърди, че е налице съществен материалноправен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата, както е и от значение за точното прилагане на закона. Първото посочено основание явно е това по чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК, но касаторът не сочи решения на граждански съдилища, по които да е разрешаван поне сходен проблем с разглеждания, за да може по някакъв начин, доколкото това е възможно с оглед основополагащия принцип на диспозитивност в процеса, да се извлече някакъв значим въпрос, който да бъде подложен на преценка. Ето защо следва да се приеме, че не е налице основанието за допускане на атакуваното решение до касационен контрол по чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК.
Липсата на поставен въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, прави невъзможно произнасянето на съда и по второто посочено основание за допускане до касационен контрол – това по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК. В изложението към касационната жалба се сочат основно оплаквания, които по същината си са такива срещу правилността на атакуваното решение, но те не представляват основания за допускане до касация в производството по чл. 288 от ГПК. Самият касатор е приел, че предлаганите му длъжности са равностойни на онази, която е заемал преди уволнението си. Според действащия към момента на влизането в сила на решението за отмяна на заповедта за уволнение и искането за възстановяване на работа, а сега отменен ЗМВР, чл. 260 определя, че възстановяването се извършва на предишната или на друга равностойна длъжност. Този текст на закона е ясен и не се нуждае от допълнително тълкуване. Разпоредбата на чл. 191 ал. 2 по сега действащия Закон за МВР, на която касаторът се позовава в изложението си, урежда правоотношения след момента, в който касаторът е поискал възстановяване на работа, а и съдът не е обосновал решението си с нея. По невъзможността за възстановяване на работа в случаите, когато на нея е назначен друг служител, съдът е изложил подробни мотиви, които не се нуждаят от различно тълкуване. На последно място, напълно неясно е позоваването на касатора на нарушение на чл. 133 ал. 2 от АПК, поради което отново не може да се счете, че е налице основание за допускане до касационен контрол.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 255 от 1 октомври 2008 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на Софийския градски съд за 2007 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: