О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 882
София, 23.07.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори юли през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 487 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. Л. П. със съдебен адрес в гр. Б., чрез процесуалния му представител адв. И, против въззивното решение № 103 от 23 декември 2008 г., постановено по гр.д. № 210 по описа на апелативния съд в гр. Б. за 2008 г., с което е отменено решение № 157 от 1 юли 2007 г., постановено по гр.д. № 197 по описа на окръжния съд в гр. Б. за 2007 г. и вместо него е обявен за недействителен като сключен поради измама договор за покупко-продажба на недвижим имот и нотариалният акт, в който сделката е обективирана, е обезсилен.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост, защото съдът е основал изводите си на представените доказателства избирателно – от цената на имота по нотариалния акт се извежда извод, че сделката е симулативна и е сключена заради твърдяното обещание, че след получаване на кредита имотът ще бъде върнат в патримониума на ищците, а хотелът ще се експлоатира съвместно; съдът не е посочил, защо приема двама свидетели за заинтересовани; сделката е реална, защото са налице данни, че на ищците са предадени 100 хиляди лева; след като средства на ищците не са липсвали да довършат сградата, значи намерението им е било да продадат имота; сделката не е сключена с измамна цел, за което свидетелства и прокурорската преписка; касаторът е продал имота, след като ищците са създали сериозни пречки за използването му. В изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи, че се иска допускане до касационен контрол по чл. 280 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК по съществен материалноправен въпрос във връзка с измамата като основание за недействителност на сделки с недвижими имоти, като разрешаването на въпроса ще е от значение за развитието на правото, което се третира в Препоръка № R/95/5 на Комитета на министрите на държавите-членки относно въвеждане и подобряване на функциите на апелативните системи и процедури в гражданските и търговски дела, а и поради големия обем от прехвърлителни сделки и поради множеството измами при осъществяването им, като спорът е от значение и за намирането на точните критерии за разграничаването на измамата по чл. 29 от ЗЗД от измамата като състав на престъпленията по чл. 209-213 от НК във връзка с приложението на чл. 300 от ГПК. Представят се пет решения на ВКС, едно решение на апелативен съд и решения по арбитражни дела, които няма да бъдат обсъждани, тъй като не създават практика по граждански дела в смисъла на чл. 280 от ГПК.
Ответниците Ф. Г. , В. Г. и С. Г. , чрез процесуалните си представители адв. Ч, в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК изтъкват доводи за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че между страните е подписан договор за покупко-продажба, но у продавачите е създадено и поддържано заблуждението, че продажбата е с цел да се осигури кредит за довършване на сградата, което става явно и от подписаната от касатора разписка; заблуждението е поддържано и след сключването на договора за продажба на имота като ищците са оставени да го обитават и да извършат довършителни работи по него, както и да участват в експлоатацията му през 2005 и 2006 г.; цената на имота в нотариалния акт също е индиция за създадено и поддържано заблуждение, както и извършените две последователни сделки с имота в хода на процеса; извършваната прокурорска проверка е без значение, тъй като измамата по чл. 29 от ЗЗД е различна от измамата като състав на престъпление; основателността на иска по чл. 29 от ЗЗД не налага разглеждането на други предявени искове.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 от ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Поставеният от касатора проблем е твърде общо посочен и е фундаментален по отношение на разбирането на цял правен институт. За същината на измамата като основание за унищожение на договора по смисъла на чл. 29 от ЗЗД е налице изобилна съдебна практика, част от която е представена от касатора. В атакуваното решение – л. 7, въззивният съд подробно е изложил разбирането за естеството на посочения порок и проявните му форми. Това разбиране е напълно съответно на отразеното в представените решения за елементите на фактическия състав на измамата. Всъщност, касаторът е недоволен от тълкуването на представените доказателства във връзка с фактическия състав на измамата като основание за унищожение на договора. Конкретното тълкуване, обаче, не е основание за допускане до касационен контрол по смисъла на чл. 280 ал. 1 от ГПК. Затова съдът приема, че атакуваното решение по поставения проблем не е постановено в нарушение на задължителна за съдилищата практика, както и не е налице различно разрешаване на проблема от съдилищата, за което пък касаторът не представя никаква съдебна практика.
Представените решение № 379 по гр.д. № 921 по описа на ІІ ГО за 2002 г., решение № 1* по гр.д. № 24 по описа на ІІІ ГО за 1999 г. и решение на апелативен съд, не обосновават наличие на постановено решение в противоречие с установена съдебна практика или различно разрешаване на спорен въпрос от съдилищата, тъй като имат предвид състава на друг възможен порок – заплашването като основание за унищожение на договора. В разглеждания случай съдът не се е изобщо произнасял по предявените искове с правно основание по чл. 30 от ЗЗД, тъй като е приел, че сделката страда от друг порок и е допуснал нейното унищожаване по реда на чл. 29 от ЗЗД. По тази причина посочените решения не обосновават основание за допускане до касационен контрол.
Неоснователно е и искането за разрешаването на поставения въпрос, за което се твърди, че ще е от значение за развитието на правото. Именно поради големия брой прехвърлителни сделки и множеството пороци при осъществяването им, практиката по основанията за нищожност и унищожаемост на сделките е много богата и като цяло – непротиворечива. Настоящият състав не намира основание да приеме, че съществуващата трайна практика в тази връзка следва да бъде изоставена, като се приеме различна такава. В изложението си касаторът цитира препоръка на Комитета на министрите на държавите-членки, но разрешаването на проблеми от значение за развитието на правото е прието като основание за допускане до касационен контрол именно като отговорът на българския законодател на тази препоръка. Всяко едно от основанията на чл. 280 ал. 1 от ГПК следва да води до установяването на трайна, а оттам – и предвидима, съдебна практика по сходни проблеми. Самото съществуване на основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК обаче не е причина за допускането на всеки спор до касационно разглеждане. В процедурата по допускане съдът преценява значимостта на поставения въпрос за конкретния спор и за правото въобще, като го съобразява с критериите за допускане по посочения текст. В случая, не е налице причина за допускане до касационен контрол по посоченото основание, тъй като каквото и разрешение да бъде дадено в същинското касационно производство на поставения въпрос за измамата като основание за недействителност на сделки с недвижими имоти, то няма да се различава от досега съществуващата трайна практика, поради което няма да се допринесе нито до развитието на правото, нито до точното прилагане на закона.
На последно място, не е налице основание да се допусне касационен контрол по чл. 280 ал. 1 т. 3 и във връзка с намирането на точните критерии за разграничаването на измамата по чл. 29 от ЗЗД от измамата като състав на престъпленията по чл. 209-213 от НК и във връзка с приложението на чл. 300 от ГПК. Разликата между измамата по смисъла на гражданското и на наказателното право е ясно очертана в съответните нормативни актове и липсва нужда от изрично тълкуване. По приложението на чл. 300 от ГПК също не е налице причина за създаване на нова практика, тъй като този правен институт не е нов – идентичен е с чл. 222 по отменения ГПК, по който съществува многобройна практика. Освен това е явно, че прокурорските постановления са различни по значение и последици от влезлите в сила присъди на наказателен съд.
Ответниците не претендират разноски на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК, а и доказателства за сторени такива в касационното производство липсват, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 103 от 23 декември 2008 г., постановено по гр.д. № 210 по описа на апелативния съд в гр. Б. за 2008 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: