О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 888
София, 27.07.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти юли през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 798 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Р. С. Д. от гр. В., чрез процесуалния му представител адв. С, против въззивното решение № 223 от 23 декември 2008 г., постановено по в.гр.д. № 393 по описа на апелативния съд в гр. В. за 2008 г., в частта му, с която е оставено в сила решение № 458 от 7 май 2008 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на окръжния съд в гр. В. за 2007 г.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон, допуснати нарушения на процесуалните правила и необоснованост, защото мотивите на съда са кратки и няма обсъждане на отделните действия на прокуратурата и следствието; съдът не е мотивирал справедливостта на обезщетението – съдът е следвало да отчете конкретните обстоятелства по спора, а мотиви по отношение на достатъчната компенсация няма и в мотивите на първоинстанционния съд; съдът не е обсъдил какво значение за имуществените вреди има фактът, че касаторът сам е извършвал търговска дейност и той е претърпял вреда при лишаването си от месечен доход. В частта от жалбата, имаща характер на изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК, се сочи, че решението е в противоречие със задължителната практика на ВКС по ТР 1/2000 г. на ОСГК по въпроса следва ли въззивният съд да направи самостоятелна преценка на събраните пред него и пред първата инстанция доказателства и да изложи свои мотиви, по въпроса следва ли съдът да изложи мотиви по размера на обезщетението, по размера на обезщетението решението е в противоречие с други решения на различни съдилища, от значение за развитието на правото и точното тълкуване на закона ще е разрешаването на спора пред касационния съд и по отношение на нормите на чл. 271 и чл. 272 от ГПК, както и защото първоинстанционното решение е постановено при действието на стария ГПК, а въззивното – при новия ГПК. Представят се решения на окръжния съд в гр. Б., решение на Софийския окръжен съд и четири решения на ВКС.
Ответниците О. с. с. в гр. Б. и Прокуратура на Република България, не дават отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С атакуваното решение въззивният съд приел, че присъдените 5000 лева неимуществени вреди представляват компенсация за всички вреди, които са произлезли за ищеца от незаконните обвинения в извършване на престъпление – страдания, загуба на добро име, депресия и други подобни, като присъдената сума справедливо възмездява ищеца, която граница е справедлива в подобни случаи; няма основание прокуратурата да не се осъди солидарно със следствената служба; от събраните доказателства по делото не се установява ищецът да е подпомагал фирмата на майка си и дори да е имал доходи, те са на плоскостта на други взаимоотношения, а и фирмата на майката е реализирала много малка печалба, поради което не е установен пълния размер на настъпилата вреда.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 от ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Поставеният проблем за необходимостта въззивният съд да направи самостоятелна преценка на събраните пред него и пред първата инстанция доказателства и да изложи свои мотиви, не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС в посоченото тълкувателно решение. От атакуваното решение не може да се направи извода, че събраните пред двете инстанции доказателства не са обсъдени, или пък че липсват мотиви. Макар и пределно лаконични, съдът е изложил свои мотиви, като е посочил кои болки и страдания намира за установени и посочва, че определеното от първостепенния съд обезщетение е справедливо като размер. Затова следва да се приеме, че липсва основание за допускане до касационен контрол по чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК.
Следващите два въпроса, макар и зададени по различен начин, всъщност изразяват недоволството на касатора от размера на присъденото му обезщетение. Съдебна практика за определяне на дължими обезщетения в определени граници няма. И това е така, тъй като справедливостта, макар да е морално-етична категория, за нуждите на съдопроизводството следва да бъде основана на и съобразена с конкретни, имащи значение за отделния случай, обстоятелства. Справедливостта налага претърпелият вредата да бъде възмезден за нея, като на обезщетяване подлежат не само физически изстраданите болки, но и такива, които се търпят в духовната и интелектуална сфера на индивида. Болките и страданията за различните индивиди при различни обстоятелства, са различни. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. По изложените съображения обезщетенията за неимуществени вреди не могат да се сложат в абсолютни граници, тъй като по този начин не би се посрещнало изискването за определяне на обезщетението по справедливост. Затова и поставените въпроси относно мотивирането и справедливия размер на присъденото обезщетение не са разрешени от съда по различен начин от този, който е използван от съдилищата в представените съдебни решения, поради което не е налице основанието на чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК за допускане на решението до касационен контрол.
На последно място, неоснователно е и искането за допускане до касационен контрол и по последната хипотеза на чл. 280 ал. 1 от ГПК. Вярно е, че чл. 271 и чл. 272 са текстове от нов процесуален закон, но те не отразяват непознати за българската съдебна теория и практика правни институти, а закрепват вече установени правила относно начина на мотивиране на съдебните въззивни решения при неправилно и правилно първоинстанционно решение. В случая въззивният съд е спазил точно новите правила на закона. Затова, дори и по този въпрос съдебното решение да се допусне до касационен контрол, не би се постигнало различно тълкуване на закона от даденото от въззивния съд. Все в същия смисъл следва да се гради и отговора на последния поставен въпрос – иска се допускане до касационен контрол поради обстоятелството, че първоинстанционното решение е постановено при действието на стария ГПК, а въззивното – при новия ГПК. Постановяването на различните инстанционни решения по различен процесуален ред е установено в самия процесуален закон по отношение на определени в него висящи производства и фактът на постановяването им по този начин сам по себе си не налага допускането на решението до касационен контрол. Ето защо и на това основание решението не следва да се допусне до касационен контрол.
Ответниците не претендира заплащане на разноски по реда на чл. 78 ал. 3 от ГПК, а и доказателства за сторени такива пред касационния съд не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 223 от 23 декември 2008 г., постановено по в.гр.д. № 393 по описа на апелативния съд в гр. В. за 2008 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: