О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 838
София, 16.07.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети юли през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1551 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. Й. М. от гр. Р., чрез процесуалния му представител адв. К, против въззивното решение № 220 от 29 юни 2009 г., постановено по гр.д. № 421 по описа на окръжния съд в гр. Р. за 2009 г., с което е обезсилено решение № 15 от 1 април 2009 г., постановено по гр.д. № 454 по описа на районния съд в гр. Р. за 2009 г. и производството по делото е прекратено в частта му, с която е отменена като незаконосъобразна заповед № 168 от 9 декември 2008 г. на управителя на “С” О. за прекратяване на трудовия договор с М. , считано от 10 декември 2008 г., първоинстанционното решение е отменено в частите му за възстановяване на М. на заеманата преди уволнението длъжност и работодателят е осъден да заплати на М. сумата от 3825 лева обезщетение за оставането му без работа и в тези части исковете са отхвърлени, а в частта за отхвърляне на иска по чл. 225 КТ за сумата над 3825 лева до 9639,96 лева, първоинстанционното решение е потвърдено.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, като е приел, че работодателят е отменил заповедта от 9 декември 2008 г. и е възстановил ищеца на работа, тъй като воля за възстановяване липсва в заповедта за отмяна на първата заповед липсва; съдът не е допуснал искане за установяване спазването от страна на работодателя на изискването за уведомяване на НАП, а то е в тежест на работодателя, поради което не е ясно дали втората заповед е издадена на 29 декември 2008 г.; неправилно съдът приел, че заповеди № 182 и 183 са надлежно връчени на ищеца – на обратната разписка не са написани номера на заповеди, а ако са написани номера, заповед № 1* с която е отменена незаконната заповед № 168 липсва в плика; при липса на доказателства за датата на издаване на заповедта, неправилен е изводът на съда за недопустимост на иска; неправилно съдът приел, че разпоредбите на чл. 195 ал. 2 КТ са приложими към правилата за възстановяване на работа – съобщението по чл. 345 КТ създава специален ред за уведомяване на работника за възстановяването му на работа и не може режимът му да се подчинява на Закона за пощенските услуги; след като работникът е останал без работа – дължи му се обезщетение, независимо дали заповедта е отменена от съда или от работодателя; решението е и необосновано. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Първият въпрос, по който се е произнесъл съда, е по допустимостта на иска, като е приел, че заповед № 168 от 9 декември 2008 г. за отмяна на уволнението не съществувала към момента на образуване на делото – сочи се решение на ВКС; съдът неправилно се произнесъл по въпроса за връчването на заповед № 182 и 183, като е приложил чл. 195 ал. 2 КТ, приемайки, че работодателят е изпълнил задължението си за връчване на заповедите като ги е изпратил по пощата с обратна разписка – сочат се две решения на ВКС; съдът обезсилил решението, без доказателства кога е издадена заповед № 1* по кой начин е била връчена и от кой момент му е станала известна; липсват разсъждения по задължението на работодателя да се произнесе за отмяна на уволнението и да възстанови работника; първостепенният съд отказал да събере доказателства за изпращане от страна на работодателя на уведомление по чл. 62 ал. 4 КТ; щом работникът е останал без работа – обезщетение се дължи – сочи се решение на ВКС; разноски неправилно са присъдени на ответника – дори само при уважаване на иска по чл. 225 КТ разноски се дължат и на ищеца.
Ответникът “С“ О. , със седалище и адрес на управление в гр. Р., чрез процесуалния му представител адв. П, в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287 ал. 1 ГПК изтъква, че не е налице касационното основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, защото решенията или не са относими към правния спор или дават идентичен отговор с този на въззивния съд.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че връчването на заповедта за отмяна на заповед за уволнение по чл. 325 т. 1 КТ става лично или когато това е невъзможно – с препоръчано писмо с обратна разписка, в какъвто смисъл е чл. 195 ал. 2 КТ; връщането на писмото на подателя като “непотърсено” не е резултат на неизпълнение на задължението на пощенските служби за връчването му на адресата, а е част от условията за доставка на пощенските пратки, регламентирани в Общите условия на договора с потребители на пощенски услуги, предоставяни от Български пощи ЕАД на основание чл. 37 ал. 2 ЗПУ, а и ищецът не е оспорил получаването на известие от пощенската служба; поведението на ищеца следва да се третира като отказ да се получи заповедта; отмяната на уволнението предхожда предявяването на иска за отмяната му по съдебен ред, поради което искът е недопустим; основателността на останалите искове е обусловена от изхода на спора по законността на уволнението.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, който е разрешаван противоречиво от съдилищата, въпреки, че касаторът посочва основанието по т. 1, защото представените съдебни решения, макар на състави на ВКС, са постановени по отменения ГПК и не представляват задължителна практика на ВКС, каквото е основанието по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по спора. Както приема задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284 ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС така също не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но касаторът не го сочи, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.
В разглежданата касационна жалба касаторът изобщо не е поставил правен въпрос, който да отговаря на посочените критерии. Съображенията на касатора по тълкуването на посочените правни норми не може да се приеме за поставяне на правен въпрос, който да ангажира отговора на ВКС. Решаващият извод на въззивния съд е свързан с уведомяването на работника за отмяната на заповед № 169 от 9 декември 2008 г., с която трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 325 т. 1 КТ. Относим в тази връзка би бил въпросът при отмяна на заповед за уволнение от работодателя по реда на чл. 344 ал. 2 КТ следва ли заповедта за отмяната да бъде връчена само лично на работника или служителя, или тя може да му бъде изпратена или съобщена по друг начин и по какъв. Подобен въпрос обаче не е поставен, а съдът, както вече беше отбелязано според задължителното тълкуване на ТР № 1/2009 г. не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но касаторът не го сочи. Освен това, дори касаторът да беше поставил подобен въпрос, представената съдебна практика не дава тълкуване в противоречие с изложеното от въззивния съд, а въпрос по смисъла на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК не е задаван.
Ответникът не претендира заплащане на разноски по реда на чл. 78 ал. 3 ГПК, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 220 от 29 юни 2009 г., постановено по гр.д. № 421 по описа на окръжния съд в гр. Р. за 2009 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: