О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 263
София, 01.03.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на първи март през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1253 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. М. А. , в качеството й на кмет на К. с. С., Община И., област Русе, чрез процесуалния му представител адв. К, против въззивното решение № 201 от 29 май 2009 г., постановено по гр.д. № 305 по описа на окръжния съд в гр. Р. за 2009 г., с което е потвърдено решение № 153 от 10 март 2009 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на районния съд в гр. Р. за 2008 г.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост, защото съдът неправилно приел, че ищцата отговаря на променените изисквания за заемане на длъжността; първоинстанционното решение е постановено от съда при липса на представителна власт от страна на адв. Р, на която са били връчвани всички книжа по делото, писала е отговор на исковата молба и е представяла доказателства от свое име; въззивният съд, установявайки този порок, вместо да обезсили решението и да върне делото за ново разглеждане, го е потвърдил. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона – основание за допускане до касационен контрол по чл. 280 ал. 1 т. 1 и 3 от ГПК, по въпроса за законосъобразността на уволнението по чл. 328 ал. 1 т. 11 от Кодекса на труда и по въпроса за служебния контрол от страна на съда за процесуалното представителство на страните. По първия въпрос се сочи решение на ІІІ ГО на ВКС, а по втория въпрос се сочи ТР 1/2001 г. на ВКС и решение на ІІ ГО на ВКС.
Ответницата Ф. М. А. от с. С., чрез процесуалния си представител адв. М, в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК изтъква доводи за липса на основание за допускане на решението до касационен контрол, защото всички документи до ответницата по делото са връчвани именно чрез кмета на кметството, а пред въззивния съд страната е имала възможност да се позове на процесуално нарушение и да представи доказателства, но не е сторила това; жалбата е и неоснователна.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че по делото не са представени доказателства какви са били изискванията за заемане на длъжността към момента на сключване на трудовия договор, защото уволнението по чл. 328 ал. 1 т. 11 от Кодекса на труда предвижда промяната в изискванията за заемане на длъжността да е настъпила след сключването на трудовото правоотношение; представената длъжностна характеристика не е достатъчна, за да се прецени промяната в изискванията.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 от ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
По първия поставен въпрос касаторът сочи като основание за допускане до касационен контрол това по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 от ГПК, но не сочи как поставеният въпрос е разрешен в противоречие със задължителната за съдилищата практика на ВКС. Представеното решение на състав на гражданската колегия на ВКС води до извода, че касаторът всъщност твърди наличието на основанието по т. 2 от посочения текст – противоречиво разрешаване на поставения въпрос от съдилищата. В представеното съдебно решение (№ 1* от 31 октомври 2003 г., постановено по гр.д. № 3* по описа на ІІІ ГО на ВКС за 2001 г.) е прието, че измененията на изискванията за заемане на длъжността по смисъла на чл. 328 ал. 1 т. 11 от Кодекса на труда, засяга всички останали изисквания за изпълнение на работата, извън образованието и квалификацията, които са предмет на чл. 328 ал. 1 т. 6 от КТ. Посоченото разрешение не е в противоречие с разрешението, дадено от въззивния съд, защото въззивният съд изобщо не е коментирал какъв е обемът на изискванията в двете посочени хипотези, а само е установил, че работодателят, в чиято тежест е тази доказателствена задача, не е установил какво е изменението в изискванията за заемане на длъжността, поради което и преценка на характера на изменението не е правена. Ето защо по този въпрос решението не следва да бъде допускано до касационен контрол.
Не е налице основание за допускане до касация и по втория поставен проблем – относно контрола, упражняван от съда, върху процесуалното представителство в процеса. Макар касаторът да не е посочил изрично на кое основание иска допускането на касационния контрол, позоваването на тълкувателно решение на ВКС и представянето на решение на състав на ВКС води до извода, че се претендират основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 и 2 от ГПК. Касаторът се позовава на ТР 1/2001 г., като вероятно има предвид Тълкувателно решение № 1 от 4 януари 2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК. Макар да не е посочена точно частта, която е нарушена по поставения проблем от въззивния съд, за това тълкувателно решение предвид въпроса е възможно нарушение само на т. 17 – относно правото на страната на участие в процеса и правомощията на съда при постановено първоинстанционно решение без участие на страна по делото. Разглежданата хипотеза в соченото тълкувателно решение касае неучастието на необходим другар, като касационният съд приема, че дори и при липса на такова участие в процеса, въззивният съд конституира неучаствалата страна, като се повторят процесуалните действия, извършени от първата инстанция без участието на страната и след това се разглеждат оплакванията в жалбата. В процесния случай касаторът-работодател е бил ненадлежно представляван пред първата инстанция, което е констатирано от въззивния съд, въззивната жалба е била оставена без движение, действията са били потвърдени от кмета, но искания за доказателства или други процесуални действия не са направени. При тези обстоятелства за въззивния съд не е било налице основание да върне делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд. Такова връщане не е указано и в представеното решение на ВКС – решение № 1* от 22 януари 2009 г., постановено по гр.д. № 5* по описа на ІІ ГО за 2007 г., тъй като в това решение е разгледан съвсем различен случай – с исковата молба са били предявени чужди права, а не е налице проблем с процесуалното представителство.
Ответната страна прави искане за заплащане на разноски на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК, като представя договор за правна защита и съдействие на стойност от 450 лева. Сторените разноски следва да й бъдат присъдени.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 201 от 29 май 2009 г., постановено по гр.д. № 305 по описа на окръжния съд в гр. Р. за 2009 г.
ОСЪЖДА К. с. С., Община И., област Русе, да заплати на Ф. М. А. от с. С., сумата от 450,00 (четиристотин и петдесет) лева сторени разноски за касационната инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: