О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 569
София, 25.05.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети май през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1327 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Я. Ж. Я. от гр. С., чрез процесуалния му представител адв. Н, против въззивното решение № 33 от 27 февруари 2009 г., постановено по в.гр.д. № 1* по описа на окръжния съд в гр. С. за 2008 г., в частта му, с която е оставено в сила решение № 69 от 15 юли 2008 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на районния съд в гр. С. за 2007 г.
В жалбата се сочи, че решението е нищожно, недопустимо и неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост, защото още във въззивната жалба е посочено, че не е доказано, че тримата ответници са приели наследството, оставено от Я. Г. Я. ; наследството не е прието при условията на чл. 49 от ЗН; ищцата не е направила искане по чл. 51 ал. 1 от ЗН, поради което искът е недопустим; съдът не е проверил налице ли са предпоставките по чл. 298 от ГПК (отм.) за прехвърлянето на собствеността; предварителният договор за покупко-продажба следва да се счита прекратен поради смъртта на обещателя; предварителният договор за продажба на имот създава само облигационни отношения и не може да се приеме, че наследниците на починало лице са длъжни да сключат окончателен договор; при починал обещател всеки от наследниците следва първо да предложи своята част на останалите наследници по реда на чл. 33 от ЗС и едва тогава може да се продължи процедурата по окончателния договор; ищецът не може да докаже достоверна дата на предварителния договор; ищецът не е платил данък сгради по чл. 264 ал. 1 от ДОПК; делбеният протокол от 1994 г. не е вписан; пълномощното не е посочено в предварителния договор; оригиналният договор не е приет като доказателство по делото. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи, че е налице неправилно прилагане на разпоредбата на чл. 264 ал. 1 от ДОПК, което е довело до неправилно прилагане на чл. 298 ал. 1 от ГПК (отм.); решение № 1* по гр.д. № 6* от 2007 г. на ВКС не е постановление на пленума, нито е тълкувателно решение, а и фактическата обстановка по него е различна; касационното обжалване следва да се допусне до разглеждане на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК. Сочат се шест решения на ВС.
Ответницата М. Г. З. от гр. С. не дава отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че е бил сключен валиден предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, съдържащ всички съществени елементи за сключване на окончателен договор; продавачът е собственик на имота, който преминава върху наследниците му, които са ответници по иска; неплатените данъци за имота са само основание да се откаже да се издаде препис от решението по чл. 19 ал. 3 от ЗЗД; в предварителния договор имотът е описан съобразно договор за доброволна делба от 1994 г.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 от ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Касаторът сочи като основание за допускане до касационен контрол основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1, 2 и 3 от ГПК, но представя решения на състави на Върховния съд, което показва, че всъщност се твърди основанието по чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК.
Според правилата за касационното обжалване в гражданското съдопроизводство, основанията за допускането на въззивното решение до касационно разглеждане са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение, посочени в чл. 281 т. 3 от ГПК. Проверката на законосъобразността на обжалвания съдебен акт ще се извърши едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване в процедурата по чл. 288 от ГПК. Законът обвързва допускането на касационното обжалване с посочването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е разрешен в обжалваното въззивно решение, включен е в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Както разрешава т. 1 от ТР № 1 по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания съдебен акт, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284 ал. 3 от ГПК, но само може да го уточни и конкретизира или да го квалифицира. Липсата на зададен въпрос обаче пречи да се извърши такова уточняване и конкретизация, поради което, ако касаторът не е успял да зададе въпрос съобразно посочените критерии, независимо от изложените касационни основания по чл. 281 от ГПК, въззивното решение няма да бъде допуснато до касационен контрол.
В разглеждания случай, въпреки подробните касационни оплаквания, касаторът не е успял да формулира правен въпрос, по който въззивния съд да се е произнесъл и който да е обусловил правните изводи на съда. Касаторът е сторил редица твърдения във връзка с посочени решения на Върховния съд и е изложил своите изводи по тези решения, но не е поставил въпрос във връзка с евентуалното противоречиво негово разрешаване от съдилищата. В нито едно от посочените решения – № 428 от 1985 г. на ІІ ГО, № 928 от 1954 г. на ІІ ГО, № 2* от 1967 г. на І ГО, № 203 от 1970 г. на І ГО, № 72 от 1967 г. на І ГО, № 2* от 1970 г. на І ГО, не е разгледан иск при идентична фактическа обстановка, а и разрешените в посочените решения проблеми са различни от тези, които са били разрешени от въззивния съд в атакуваното съдебно решение. Ето защо въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол на основание чл. 280 ал. 1 от ГПК.
Касационният съд приема, че твърденията на касатора за нищожност и недопустимост на атакуваното съдебно решение са неоснователни. Въззивното съдебно решение не е нищожно. То не страда от пороците, които водят до невъзможността то да бъде прието за валиден съдебен акт – то е дадено в писмена форма, подписано е от съдебния състав, приключил съдебното дирене, разбираемо е, произнесено е в пределите на правораздавателната власт на съда. Доводи за незаконност на състава, постановил решението, не се правят и касационният съд сам не може да установи аргументи за подобен довод. Въззивното решение не е и недопустимо – то е постановено по допустим иск. В тази връзка неоснователно се твърди от касатора, че в процедурата по чл. 298 от ГПК (отм.) ако ответникът по иска не е собственик на имота по предварителния договор, то искът е недопустим. В случай, че ответникът по иска по чл. 19 ал. 3 от ЗЗД не е собственик на обещания имот, то искът би бил неоснователен.
В касационното производство е представена и частна жалба от Я. Ж. Я., З. Ж. Я. и С. Я. Я. – тримата от гр. С., чрез процесуалния им представител адв. Н, против разпореждане без номер от 3 април 2009 г. по в.гр.д. № 1* по описа на окръжния съд в гр. С. за 2008 г., с което е разпоредено издаване на изпълнителен лист в полза на ищцата М. Г. З..
Производството е по реда на чл. 274 ал. 2 изр. първо от ГПК.
В частната жалба се сочи, че в нарушение на закона молбата за издаване на изпълнителен лист е подадена до въззивния съд и такъв изпълнителен лист е издаден по конститутивен иск, а не по осъдителен.
Ответницата М. Г. З. от гр. С., не дава отговор по реда на чл. 276 ал. 1 от ГПК.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 407 ал. 1 от ГПК.
Жалбата е неоснователна.
С въззивно решение № 33 от 27 февруари 2009 г., постановено по в.гр.д. № 1* по описа на окръжния съд в гр. С. за 2008 г. съдът осъдил въззивника Я. Ж. Я. да заплати на ответницата М сторените от нея разноски по делото в размер на 1500 лева за адвокатско възнаграждение. С молба от 26 март 2009 г. З. поискала от въззивния съд издаване на изпълнителен лист по направените разноски и такъв бил издаден.
Съобразно правилото на чл. 404 т. 1 от ГПК, на принудително изпълнение подлежат осъдителните решения на въззивните съдилища, като молбата за издаването на изпълнителния лист се подава до първоинстанционния съд, разглеждал делото – чл. 405 ал. 2 от ГПК. Неоснователно е твърдението на частните жалбоподатели, че издаването на изпълнителен лист било недопустимо, защото решението било конститутивно. Издаденият изпълнителен лист е само за частта от решението по отношение на сторените от ответницата по въззивната жалба деловодни разноски, като решението в тази му част е осъдително решение на въззивен съд, поради което подлежи на принудително изпълнение, независимо дали е подадена или не касационна жалба. Макар разпореждането да е издадено от въззивния съд, а не от първоинстанционния съд, правата на страните по спора не са нарушени, поради което искането за обезсилване на издадения изпълнителен лист е неоснователно.
Ответната страна не прави искане за заплащане на разноски на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК, а и доказателства за сторени такива не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 33 от 27 февруари 2009 г., постановено по в.гр.д. № 1* по описа на окръжния съд в гр. С. за 2008 г., в обжалваната му част, с която е оставено в сила решение № 69 от 15 юли 2008 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на районния съд в гр. С. за 2007 г.
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане без номер от 3 април 2009 г. по в.гр.д. № 1* по описа на окръжния съд в гр. С. за 2008 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: