О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 352
София, 26.03.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети март през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1658 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Апелативната прокуратура в гр. С. чрез прокурора Б. С. , против въззивното решение № 188 от 14 април 2009 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на апелативния съд в гр. С. за 2007 г., в частта му, с която е оставено в сила решение без номер от 21 юни 2007 г., постановено по гр.д. № 739 по описа на Софийския градски съд за 2003 г. за осъждането на П. на Р. Б. да заплати на А. Ц. Ц., със съдебен адрес в гр. С., обезщетение за неимуществени вреди в размер на 6000 лева.
Срещу същото решение, но в частта му, с която искът на А. Ц. Ц. е отхвърлен за сумата над 6000 лева до присъдената от първостепенния съд сума 15000 лева, както и в частта, с която е оставено в сила решението на първостепенния съд за отхвърляне на иска до пълния му предявен размер от 180000 лева, е подадена и касационна жалба от А. Ц. Ц. чрез процесуалния му представител адв. Х.
В жалбата на прокуратурата се сочи, че решението в атакуваната му част е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, защото присъденият размер на обезщетението е силно завишен и не съответства като еквивалент на действително претърпените от ищеца вреди; съдът не е преценил, че мярката “задържане под стража” не е била изпълнена спрямо ищеца, защото той е бил извън пределите на страната; основната причина за продължителността на наказателното производство е отсъствието на ищеца от страната; свидетелите не дават преки сведения за претърпените от ищеца вреди; липсват данни, че причината за раздялата на ищеца със семейството му е воденото срещу него наказателно производство. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е разрешаван противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК във връзка с определяне на размера на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство при спазване на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Сочат се две решения на ВКС и едно на апелативен съд.
В жалбата на А. Ц. се сочи, че решението в атакуваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост, защото съдът не е взел предвид изпадането на ищеца във финансова нищета и пълна безпомощност да осигури нормалното съществуване на семейството си, репутацията му на уважаван търговец е непоправимо накърнена; не са взети предвид задължителните факти и критериите, посочени в ТР № 3/2005 г.; съдът не е преценил данните за успешния бизнес на касатора и за изпадането на семейството на касатора в социална изолация; изводите си съдът е направил върху съдебно решение за развод и предположения извън доказателствата по делото. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК, включено в касационната жалба, се сочи, че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е разрешен в нарушение на практиката на ВКС и противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 и 2 от ГПК във връзка с определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди и по процесуалноправен въпрос, който е разрешен в нарушение на практиката на ВКС и противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 и 2 от ГПК във връзка с основаване на решението върху доказателствата по делото, мотивиране на решението и произнасянето по предявените фактически обстоятелства. По първия въпрос се сочат ППВС № 4/68 г. и ТР № 3/2005 г. на ОСГК, две решения на ВКС и едно на апелативен съд, а по втория – ППВС № 4/68 и три решения на ВКС.
Касаторите не дават отговори на касационната жалба на противната страна по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и са процесуално допустими.
С решението си въззивният съд приел, че постановената оправдателна присъда по повдигнатите обвинения дава основание да се приеме, че обвиненията са били незаконни и ответникът следва да понесе отговорността за настъпилите неимуществени вреди за ищеца; вредите се изразяват в неприятни душевни преживявания, неудобства от семеен, социален и битов характер, накърняване на личен и професионален авторитет; предвид продължителността и доказаната интензивност на търпените вреди, искът е основателен до 6000 лева.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 от ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Въпросът, поставен в жалбата на прокуратурата и първият въпрос на касатора Ц. касаят един и същи проблем – справедливото обезщетяване за претърпени неимуществени вреди. По този въпрос не може да се приеме, че съдът е дал разрешение в разрез със задължителната съдебна практика, както и че е налице противоречивото му разрешаване от съдилищата.
Справедливостта, макар да е морално-етична категория, за нуждите на съдопроизводството следва да бъде основана на и съобразена с конкретни, имащи значение за отделния случай, обстоятелства. Справедливостта налага претърпелият вредата да бъде възмезден за нея, като на обезщетяване подлежат не само физически изстрадани болки, но и такива, които се търпят в духовната и интелектуална сфера на индивида. Болките, страданията, ограниченията и неудобствата за различните индивиди при различни обстоятелства, са различни. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай.
Именно такъв е и смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. ІІ, а именно – обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 11 от ТР № 3/2005 г., в която касационният съд сочи основните обстоятелства, които следва да се съобразят при определяне на размера на неимуществените вреди в случаите на частично оправдаване. Явно разглежданият случай не е такъв.
Посочените от прокуратурата и от касатора Ц. решения на съдилищата не обосновават и наличието на основанието по чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК за допускане на решението до касационен контрол. Прокуратурата сочи решение № 2* по гр.д. № 2* по описа на ІV ГО за 2004 г., решение № 984 по гр.д. № 421 по описа на ІV ГО за 2003 г. и решение № 5 по гр.д. № 620 по описа на апелативния съд в гр. В. за 2006 г. В трите решения са разгледани искове за обезщетения по реда на ЗОДВПГ (сега ЗОДОВ) при различни фактически обстоятелства и различни доказателства за търпените от ищците неимуществени вреди. Касаторът Ц. пък представя решение № 1* по гр.д. № 48 по описа на ІІІ ГО за 2008 г., решение по гр.д. № 931 по описа на І ГО за 2006 г. и решение № 518 по гр.д. № 760 по описа на апелативния съд в гр. П. за 2006 г. Казаното по отношение на представените от прокуратурата съдебни решения е относимо и спрямо представените от касатора Ц. такива. Затова не може да се приеме, че определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди е противоречиво разрешавано от съдилищата, след като за всеки отделен случай съдът е следвало да съобрази различни обстоятелства, при различни твърдения и доказателства.
Поставеният от касатора Ц. правен въпрос за основаване на решението върху доказателствата по делото, мотивиране на решението и произнасянето по предявените фактически обстоятелства, не е разрешен в нарушение на практиката на ВКС и противоречиво от съдилищата. По първото основание касаторът сочи нарушение на задължителното за съдилищата ППВС № 4/68 г., т. ІІ. Въззивният съд е съобразил доказателствата по делото и е изложил своите изводи по тях. Отказът на касатора да възприеме заключенията на съда по фактите не може да обоснове нарушаване на задължителната съдебна практика. В представените решения на ВКС – № 60 по гр.д. № 125 по описа на ІІ ГО за 2008 г., № 120 по гр.д. № 5* по описа на ІV ГО за 2007 г. и № 1* по гр.д. № 88 по описа на V ГО за 2008 г. касационният съд е съобразявал прилагането от страна на въззивните съдилища на разпоредбата на чл. 188 ал. 1 от ГПК (отм.) във връзка с необходимостта да се обсъдят всички доказателства по спора по относимите за него факти и доводите на страните поотделно и в съвкупността им, като е посочил кои конкретно факти и доказателства съдът не е взел предвид. Макар касаторът да не е посочил изрично това в изложението си, от текста на касационната жалба е видно, че съдът неправилно бил ценил доказателствата за отношенията между съпрузите, като се обосновал със съдебното решение по развода, а пренебрегнал свидетелските показания. В атакуваното решение въззивният съд е посочил защо не приема, че действителните отношения между съпрузите не са били такива, каквито се твърди в исковата молба и свидетелските показания, като е изтъкнал какво съобразява и върху какво гради тезата си. Несъгласието на касатора с изводите на съда не е основание за допускане на касационното обжалване.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 188 от 14 април 2009 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на апелативния съд в гр. С. за 2007 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: