О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 808
София, 13.07.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети юли през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1433 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на О. Ш. , представлявана от кмета на общината К. Л. К. , чрез процесуалния й представител адв. Т, против въззивното решение № 422 от 26 юни 2009 г., постановено по в.гр.д. № 477 по описа на окръжния съд в гр. Д. за 2009 г., с което са потвърдени решение № 4 от 19 февруари 2009 г. и решение № 3 от 9 април 2009 г., постановени по гр.д. № 147 по описа на районния съд в гр. К. за 2008 г.
В жалбата се сочи, че първото решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, защото неоснователно се приема от съда, че фактите и обстоятелствата, обуславящи наличието на предпоставката по чл. 325 т. 12 КТ следва да са посочени с мотиви в уволнителната заповед с оглед осъществяването на правата на работника по § 3 от ПЗР ЗДСл – разпоредбата е неприложима в случая, защото кои длъжности се заемат от държавни служители се определя нормативно, а длъжността главен инженер е с ранг началник отдел и по смисъла на чл. 13 ал. 2 от Закона за администрацията, тя е ръководна длъжност, която не може да се осъществява по трудово правоотношение и законосъобразно кметът е обявил конкурс за длъжността; ищцата не е участвала в обявения конкурс, поради което не може да заема длъжността – съдебният акт е постановен в противоречие с константната практика на ВКС – решение № 550 от 15 май 2003 г., решение № 1* по гр.д. № 978 от 2002 г. на ІІІ ГО и решение по гр.д. № 683 от 2007 г. на САС; необосновано се твърди от съда, че следва да се съблюдават срокове по § 1 ал. 1 ПЗР ПМС 47/2004 г. за приемане на Е. класификатор на длъжностите в администрацията и задължението на работодателя да уведоми работника за трансформацията на длъжността, за да може работникът да се възползва от възможността на § 3 ПЗР ЗДСл; необосновано се приема, че отсъствието на мотиви прегражда способите на защита; второто съдебно решение на районния съд е недопустимо, защото по искането за допускане на предварително изпълнение се постановява определение, а не решение, каквито доводи касаторът е изтъкнал във въззивната жалба; искането по чл. 242 ГПК следва да е сторено или с исковата молба или до приключване на устните състезания. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК се сочи, че в частта, в което е потвърдено второто първоинстанционно решение, въззивното решение е недопустимо; съдът се е произнесъл по съществен материално и процесуално правен въпрос, който е от значене за точното приложение на закона, решеният с постановеното решение спор е в противоречие с практиката на ВКС и съдилищата – всички основания по чл. 280 ал. 1 ГПК. Накратко се преповтарят доводите от касационната жалба. Представят се трите сочени в касационната жалба съдебни решения.
Ответницата Л. Т. М. от гр. В., чрез процесуалния й представител адв. Е, в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287 ал. 1 ГПК изтъква, че представените съдебни решения не кореспондират нито с твърденията на касатора, нито с мотивите на обжалваното решение – не са представени решения, които да разрешават въпроса за изискването на закона за мотивиране на заповед за уволнение на основание чл. 325 т. 12 КТ. Излагат се и доводи за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че в атакуваната заповед не се съдържат данни въз основа на какъв акт длъжността е обявена за заемане от държавен служител, от кого е приет, от кога е обявяването; не се представят данни уведомявана ли е ищцата за тези обстоятелства във връзка с правата й по § 3 ПЗР ЗДСл, във връзка с чл. 7 и 8 от същия закон и § 1 ал. 1 ПЗР ПМС 47/2004 г.; законосъобразно първостепенния съд по искане на страната е постановил съдебен акт за допускане на предварително изпълнение на решението.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Не може да се сподели твърдението за недопустимост на атакуваното съдебно решение в частта му, с която е потвърдено решение № 3 от 9 април 2009 г. по гр.д. № 147 по описа на районния съд в гр. К. за 2008 г. във връзка с вида на постановения съдебен акт. Чл. 244 ГПК сочи, че съдебният акт, с който се допуска или отказва предварително изпълнение на решението, е определение. В разглеждания случай по молбата на ищцата първостепенният съд е постановил решение, което, макар и неправилно озаглавено “решение”, има характер на определение, било е подложено на преценка от въззивния съд и е било счетено за обосновано и правилно, поради което правата на страните във връзка с това съдебно постановление не са нарушени по никакъв начин.
По решението по исковете по чл. 344 ал. 1 т. 1-3 КТ, допускането до касационен контрол се търси в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1, 2 и 3 ГПК – поради необходимостта ВКС да се произнесе по правен въпрос, чието разрешаване е сторено от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и е разрешаван противоречиво от съдилищата, както и поради необходимостта ВКС да разреши поставения въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по спора. Както приема задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284 ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС така също не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но касаторът не го сочи, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.
В разглежданата касационна жалба касаторът не е успял да формулира правен въпрос, който да отговаря на посочените критерии. В изложението на основанията за допускане до касационен контрол доводите в касационната жалба са преповторени. Липсва поставен правен въпрос във връзка със съществената част от мотивите на съда – длъжен ли е работодателят да изложи мотиви и в каква насока в заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325 т. 12 КТ. Дори и представената съдебна практика не води към този значим за изхода на спора въпрос. Във връзка с невъзможността на касационния съд да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и е обуславящ за изхода на спора, но касаторът не го сочи, разглежданата касационна жалба не следва да бъде допусната до касационен контрол.
Ответницата претендира заплащане на разноски по реда на чл. 78 ал. 3 ГПК, които са в размер на 100 лева по договор за правна защита и съдействие пред ВКС и й се дължат.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 422 от 26 юни 2009 г., постановено по в.гр.д. № 477 по описа на окръжния съд в гр. Д. за 2009 г.
ОСЪЖДА О. Ш. , представлявана от кмета на общината К. Л. К. , да заплати на Л. Т. М. от гр. В., ж.к. “В” бл. 26, вх. 1, ет. 8, ап. 23, сумата от 100,00 (сто) лева сторени разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: