О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1279
София, 15.09.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети септември през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 941 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на О. Б. , представлявано от кмета на общината К. П. , приподписана от главния юрисконсулт на общината В. С. , против въззивното решение № 252 от 27 февруари 2009 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на апелативния съд в гр. С. за 2007 г., в частта му, с която е отменено решение № 122 от 16 март 2005 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на окръжния съд в гр. Б. за 2002 г. и вместо него касаторът е осъден да заплати на К. П. И. сумата от 28489 лева обезщетение за лишаването му от ползване на недвижим имот за периода 10 януари 1997 г. – 21 ноември 2000 г., законната лихва върху сумата, считано от 18 октомври 2002 г. и мораторна лихва за периода 20 октомври 2000 г. – 18 октомври 2002 г. в размер на 8233 лева, както и да заплати на М. П. И. съответно сумите от 32268 лева обезщетение за лишаване от ползване за периода 4 февруари 1997 г. – 21 ноември 2000 г., законната лихва върху сумата, считано от 18 октомври 2002 г. и мораторна лихва в размер на 9354 лева за периода 20 октомври 2000 г. – 18 октомври 2002 г.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, защото съдът неправилно е приел наличието на предпоставки за уважаване на иск по чл. 59 от ЗЗД, тъй като касаторът не е получавал приходи от имота, а и с оглед предвижданията по действащия план, не може да отдава имота под наем; в имота няма разрешени временни търговски обекти; предполагаемата полза не е основание по смисъла на закона за осъждане на касатора; всички разходи по поддържане и благоустрояване на имота са направени от касатора, а съдът не ги е взел предвид; не са обсъдени събраните по делото доказателства; по отношение на същия имот, но за друг период, има влязло в сила решение за отхвърляне на искове по чл. 59 и чл. 86 от ЗЗД. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се търси допускане на касационния контрол при всички хипотези на чл. 280 ал. 1 от ГПК относно елементите от фактическия състав на неоснователното обогатяване по смисъла на чл. 59 от ЗЗД във връзка с необходимостта ползвателят да е получил реален доход от ползването на имота, за да има разместване на материални блага. Сочат се ППВС № 1/1979 г., решения на апелативни съдилища, влязло в сила решение по отношение на същия имот за друг период. Без да са цитирани в изложението, се представят четири решения на ВС. Общо е заявено, че въпросът е от съществено значение за правото и точното прилагане на закона. От значение за развитието на правото е и въпросът следва ли и без предявяване на насрещен иск да се вземат предвид от съда разходите по благоустрояване на имота, като се сочи решение на ВС.
Ответниците К. И. П. и М. И. П. – двамата от гр. Б., не дават отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че ищците били в невъзможност да ползват имота и са се обеднили със сумата, която биха получили при отдаване на имота под наем, а общината се е обогатила, като е държала и ползвала имота, без той да е нейна собственост и без значение дали той реално е ползван и какви приходи са реализирани от него, след като е налице потенциална възможност за това.
Касационният съд намира, че са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане. Поставеният първи материалноправен въпрос е основополагащ за изхода на конкретното дело и разрешаването му от съдилищата е противоречиво. По конкретния проблем не е налице противоречие със задължителна практика на ВКС. Наличието на съдебна практика пък от друга страна води до извода, че е необходимо уеднаквяването й, а касационният съд, в настоящия си състав, не намира основание да приеме, че е необходимо изоставянето на всяка друга практика по поставения въпрос и създаването на нова, за да е налице основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК.
По втория поставен процесуалноправен въпрос не е налице основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК, както се сочи от касатора. От една страна, цитирането на съдебна практика води до извода за евентуалното наличие на друго основание за допускане до касационен контрол. Основното в случая обаче е друго – поставеният въпрос по принцип е значим, но не е бил предмет на разглеждане от въззивния съд, като оплакването всъщност следва да се квалифицира като такова по правилността на решението и би могло да бъде разглеждано едва в същинското касационно производство, но не може да се използва като основание за допускане до касация.
За касационното разглеждане на спора касаторът дължи 1568,88 лева.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 252 от 27 февруари 2009 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на апелативния съд в гр. С. за 2007 г., в частта му, с която е отменено решение № 122 от 16 март 2005 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на окръжния съд в гр. Б. за 2002 г. и вместо него О. Б. е осъдена да заплати на К. П. И. сумата от 28489 лева обезщетение за лишаването му от ползване на недвижим имот за периода 10 януари 1997 г. – 21 ноември 2000 г., законната лихва върху сумата, считано от 18 октомври 2002 г. и мораторна лихва за периода 20 октомври 2000 г. – 18 октомври 2002 г. в размер на 8233 лева, както и да заплати на М. П. И. съответно сумите от 32268 лева обезщетение за лишаване от ползване за периода 4 февруари 1997 г. – 21 ноември 2000 г., законната лихва върху сумата, считано от 18 октомври 2002 г. и мораторна лихва в размер на 9354 лева за периода 20 октомври 2000 г. – 18 октомври 2002 г.
УКАЗВА на касатора О. Б. , представлявано от кмета на общината К. П. , в едноседмичен срок от получаването на съобщение за определението по чл. 288 от ГПК да внесе по сметката на ВКС и да представи в деловодството на съда или да изпрати по пощата документ за заплатена държавна такса за касационното производство в размер на 1568,88 лева, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
След представянето на доказателство за внесена държавна такса делото да се докладва на председателя на четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: