О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 660
София, 16.06.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети юни през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1284 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. К. Х. от гр. П., чрез процесуалния му представител адв. В, против решение № 558 от 31 март 2009 г., постановено по в.гр.д. № 3* по описа на окръжния съд в гр. П. за 2008 г., с което е оставено в сила решение № 104 от 21 юли 2008 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на районния съд в гр. П. за 2007 г.
В касационната жалба се сочи, че атакуваното решение е нищожно, недопустимо и неправилно поради допуснати нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторите сочат, че съдът се е произнесъл по непредявен иск по реда на чл. 209 във връзка с чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, защото защитата е поискана само спрямо привидна сделка по реда на чл. 26 ал. 2 във връзка с чл. 17 ал. 1 от ЗЗД; няма представено обратно писмо и съгласие за събиране на гласни доказателства не е дадено; не е установено какъв е видът на симулацията; необосновано е прието, че разпоредителната сделка противоречи на добрите нрави. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи, че са налице всички основания по чл. 280 ал. 1 от ГПК за допускане на решението до касационен контрол по въпроса доколко са допустими гласни доказателства за установяване на привидността на атакуваната сделка при липсата на обратно писмо (сочат се три решения на ВКС). Излагат се съображения за необходимостта съдът да определи правната квалификация на иска въз основа на обстоятелствената част на исковата молба и нейния петитум (сочат се две решения на ВКС). Съдът постановил решението си по аналогичен начин с решение на ВКС, но при различни факти, което би следвало да доведе до отхвърляне на иска (сочи се решение на ВКС). Законът изисква в чл. 152 от ЗЗД уговорката да е предварителна, което е разрешено от съда в противоречие с практиката на ВКС (сочи се решение на ВКС). От значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото е въпросът дали уговорката за обратно изкупуване и уговаряне на начин на обезпечение, различен от предвидения в закона, следва да е инкорпориран в атакуваната сделка, дали в предходна или в последваща процесната.
Ответниците Ф. М. П. и Д. Г. Б. П. – и двамата от гр. П., не дават отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С атакуваното решение въззивният съд приел, че действителните отношения между страните по сделката са целели ищците да получат парични средства в заем, както и че прехвърлянето на имота е с цел обезпечаване на задължението, като сделката по нотариалния акт прикрива заемно правоотношение с обезпечаване на вземането; установена е договореност между страните за обратното изкупуване на имота от страна на първоначалния продавач и с първоначално двустранно намерение за обезпечаване на паричното задължение по прикритото заемно правоотношение между страните.
Касационният съд приема, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 от ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Въпреки изложените подробно доводи в изложението към касационната жалба, касаторът е поставил само три въпроса по начин, който да позволява да бъде извършена преценката доколко по поставените въпроси съдът се е произнесъл в нарушение на критериите, посочени в ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Касаторът не сочи каквито и да е доводи за основанието по чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК във връзка със задължителната за съдилищата практика. Не се сочат и съображения по твърдението за нищожност на атакувания съдебен акт. Актът на съда би бил нищожен в случаите, когато е налице незаконен съдебен състав, действие на съда извън рамките на определената правораздавателна компетентност, липса на установената от закона форма за съдебния акт, неразбираемост на акта дори чрез тълкуване, актът не е подписан. В разгледания случай касационният съд не намира данни за кой да е от посочените пороци.
По проблема във връзка с правната квалификация на иска и задължението на съда да определи точното правно основание на претенцията въз основа на твърденията на ищците и искането им касаторът не е успял да формулира въпрос, на който касационният съд да даде отговор. Подобен въпрос би бил при искане за прогласяване на нищожност на сделка като привидна и твърдения в изложението на обстоятелствата за наличие на уговорка за обратно изкупуване, какви действия и изводи дължи съдът. Липсата на поставен въпрос обаче препятства възможността да бъде даден отговор на опита за формулиране на проблем. Касационният съд не е задължен и не може да извлича материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за конкретното дело, тъй като прерогатив на касатора е да определи границите на защитата в касационното производство – в този смисъл е и ТР № 1 от 2010 г. на ОСГТК т. 1. Тук следва още да се отбележи, че атакуваното решение не е недопустимо, тъй като съдът в рамките на своите правомощия е дал правната квалификация на твърденията на ищците, като е преценил фактическите им твърдения и е посочил кой е предявеният иск.
Твърдението за постановяване на атакуваното решение по аналогичен начин с решение на ВКС, но при различни факти, което би следвало да доведе до отхвърляне на иска, по естеството си е навеждане на довод за неправилност на въззивното решение, което не представлява основание за допускане на решението до касационен контрол.
В атакуваното решение въззивният съд е изложил съображенията си защо приема, че атакуваната сделка е нищожна, като основният възприет довод е за намерението на страните да се обезпечи дадения заем, както и за наличието на уговорка за обратно изкупуване, което води до извода за нищожност на сделката на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 209 от ЗЗД. Затова първият поставен въпрос за допустимостта на гласните доказателства за установяване привидността на атакуваната сделка при липсата на обратно писмо е неотносим по спора и разрешаването му от касационния съд не би повлияло на крайния резултат по делото.
Поставеният въпрос за времето, през което е следвало да бъде постигната уговорката по чл. 152 от ЗЗД, не е разрешен противоречиво с цитираното решение на ВКС – основание за допускане до касационен контрол по чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК. В решение № 746 от 28 септември 2001 г. по гр.д. № 129 по описа на ІІ ГО за 2001 г. е прието, че страните по атакуваната сделка не са имали намерение тя да бъде извършена, но предварително са уговорили начин за удовлетворяване на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, а именно – чрез учредяване на залог или ипотека за обезпечаване на заем. Всяко съглашение, с което се цели удовлетворяване на кредитора по начин, различен от предвидените в закона, е недействително, като по силата на закона недействителна е и продажбата с уговорка за изкупуване. В атакуваното решение предвид съвкупността от представените доказателства съдът е приел именно наличието на нарушение на повелителната разпоредба на чл. 152 от ЗЗД в частния му случай на продажба по смисъла на чл. 209 от ЗЗД. Съдът не е сторил горния извод при съобразяване на уговорка между страните, сторена след сключването на атакуваната сделка.
На последно място, не следва да се допусне касационният контрол и по последния поставен въпрос, обоснован с предпоставката на чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по въпроса дали уговорката за обратно изкупуване и уговаряне на начин на обезпечение, различен от предвидения в закона, следва да е инкорпориран в атакуваната сделка, дали в предходна или в последваща процесната. Съобразно разрешението, дадено в т. 4 от ТР № 1 от 2010 г. на ОСГТК, посоченото основание следва да се използва в случаите, когато се налага промяна в създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или поради необходимостта от осъвременяването на практиката с оглед изменения в законодателството и обществените отношения, както и при непълнота, неяснота или противоречие в законите. Касационният съд приема, че нито една от посочените хипотези не е налице. Правилата на чл. 152 и чл. 209 от ЗЗД са ясни и по тях е създадена изобилно и като правило непротиворечива съдебна практика. Текстът на закона сочи, че уговорката следва да предхожда атакуваната сделка, а наличието й подлежи на доказване от страната, която черпи изгодни последици от този факт.
Ответниците Ф. М. П. и Д. Г. Б. П. – и двамата от гр. П., не правят искане за заплащане на разноски по реда на чл. 78 ал. 3 от ГПК, а и доказателства за сторени такива пред касационния съд липсват, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран от изложеното, касационният съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 558 от 31 март 2009 г., постановено по в.гр.д. № 3* по описа на окръжния съд в гр. П. за 2008 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: