Р Е Ш Е Н И Е
№ 283
София, 08.12. 2009г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и четвърти март две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при участието на секретаря Б.Лазарова, изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр.д. № 596 по описа за 2008г. и въз основа на данните по делото и закона приема следното:
Производството е по чл.218е ал.1 ГПК /отм./ във вр. с пар.2 ал.3 от ПЗР на ГПК. Образувано е по касационната жалба на И. С. С. от София срещу въззивното решение на Софийския градски съд, постановено на 03.ІХ.2007г. по в.гр.д. № 508/2005г.
Ответницата по касационната жалба Л. К. Д. от София е заела становище за нейната неоснователност.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, намира, че касационната жалба е допустима, но разгледана по същество – неоснователна, съображенията за което са следните:
С атакуваното в настоящото производство решение Софийският градски съд е оставил в сила решението на Софийския РС от 13. Х.2003г. по гр.д. № 1083/2003г., с което е отхвърлен предявеният от И. С. срещу Л. Д. иск с правно основание чл.21 ал.1 от СК за установяване, че ищецът е едноличен собственик на апартамент № 1* находящ се в София, ж.к. „Л”, с площ 73.99 кв.м, ведно с прилежащото му таванско помещение № 19 и със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че страните са били съпрузи, чийто брак, сключен на 12. ХІ.1988г., е прекратен с развод с влязло в сила на 05.VІІ.2002г. решение по бр.д. № 268/2002г. С Договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ от 25.VІІІ.1994г. на името на двамата е закупен процесният апартамент. В договора е отбелязано, че цената на апартамента – 120 122лв. /неденом./, вкл. режийни разноски, е покрита изцяло със собствени средства, внесени по квитанция № 1166г/2/25.VІІІ.1994г. – сумата 117 720лв. /неденом./ и по квит. № 1166г/1/25.VІІІ.1994г. – сумата 2402лв. /неденом./ режийни разноски. Като вносител по двете разписки е вписан С. И. С. – баща на ищеца, а като основание – “за закупуване на жилище в ж.к. „Л” – И. С. и Л. С. ”.
Ищецът е представил доказателства, че през 1992г. родителите му са реализирали приход от продажба на имоти в размер на 129966лв. /неденом./, а през 1996г. – в размер на 141 000лв. /неденом./, както и че през 1997г. са изразходвали за закупуването на имоти 274500лв. /неденом./.
Не са кредитирани показанията на св. В, майка на ищеца, че заплатените на 25.VІІІ.1994г. суми за апартамента имат произход спестявания на нея и съпруга й по влог на името на последния, по който превеждали получените от продажбите през 1992г. средства. Съобразени са в тази връзка удостоверения, издадени от Б. ДСК ЕАД, че Ст. С. приживе имал спестовен влог, без данни за наличността и движението по него, и че такъв влог не е съществувал на негово име в периода 01.І.1992г. – 31.ІІІ.1994г.
Прието е, че не са събрани доказателства родителите на ищеца и той да са постигнали съгласие за извършването на дарение на средства за закупуването на апартамент, въпреки показанията на свидетелите С за такива дарствени намерения и изявления на бащата, че купил и дарил имот на сина си.
Взети са предвид и показанията на св. Ш, леля на ответницата, според която страните оставили пари на свекървата за покупка на процесното жилище, че свекърът и свекървата движели всичките им работи, за което били финансирани от И. и Л. , тъй като те често работели в чужбина, и на св. К, според която през лятото на 1994г. ответницата спешно се върнала от Б. и дала на свекърва си пари за закупуването на апартамент, веднага след което страните заминали за участие.
При тези обстоятелства въззивният съд е приел, че искът е неоснователен. За да обори презумпцията по чл19 ал.3 от СК в тежест на ищеца е да проведе главно и пълно доказване на обстоятелствата, че е разполагал със средства по чл.20 ал.1 от СК в размер на 120122лв. /неден./ и че те са вложени за заплащането на цената на апартамента. Презумпцията освобождава ответницата от тежестта да доказва произходът и характерът на вложените средства, а доколкото тя ангажира такива доказателства, те следва да се преценяват от гледна точка на това дали разколебават изводът за наличие на изискваното главно и пълно доказване от ищеца или не.
След като към момента на покупко-продажбата ищецът не е доказал да е бил собственик на сума, равна на цената на апартамента, която да е получил по дарение от родителите си, той не е притежавал имущество по чл.20 ал.1 от СК, което да е употребено за придобиването на процесния имот и да предопредели неговият статут на лична негова собственост по силата на чл.21 ал.1 от СК, а не на такъв в съпружеска имуществена общност. Отбелязано е, че в исковата молба не се съдържа твърдение за съществуването на договор за дарение на сумата 120122лв. /неден./, а ищецът извлича разбирането си за изключителен принос за закупуването на апартамента само от обстоятелството, че цената на имота изцяло била покрита със средства, заплатени от баща му. Това, обаче, не създава в негова полза права по чл.21 ал.1 от СК, тъй като законът обуславя придобиването в лична собственост на единия от съпрузите на определено вещно право от предхождащото го съществуване на права, придобити по някоя от хипотезите по чл.20 ал.1 от СК, които да бъдат обект на трансформация по чл.21 ал.1 от СК. Освен това не е установено заплатените от Ст. С. суми за апартамента да са били негова собственост и на съпругата му св. В. С. Опровергано е заявеното от последната при разпита й показание, че сумата 120122лв. /неден./ била изтеглена от влог на името на съпруга й – установено е, че такъв влог в периода 01.І.1992г. – 31.ІІІ.1994г. не е бил открит, нито е установено по него да е имало наличност над размера на заплатената на 25.VІІІ.1994г. Обстоятелството, че през 1992г. родителите на ищеца са имали приход над посочената сума, само по себе си не означава, че те са разполагали с тази сума и през лятото на 1994г., нито пък че именно придобитите през 1992г. средства са употребени за закупуването на процесния имот. Данните по делото не налагат извод, че вноските, направени от Ст. С. , са от собствени негови средства за изпълнение на чуждото задължение. Но дори това да бе вярно, то евентуалното опростяване на задължението по чл.25 от СК вр. с чл.59 от ЗЗД за връщане на тази сума от И. и Л. , извършено с дарстено намерение по отношение само на ищеца /каквито факти нито се твърдят, нито се установяват/, не би имало за последица изменянето на статута на вече придобития при условията на чл.19 ал.1 от СК имот.
Касационната жалба на И. С. С. срещу така постановеното решение съдържа оплаквания за съществени процесуални нарушения, необоснованост и незаконосъобразност – касационни основания по чл.218б аб.1 б. ”в” от ГПК /отм./. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил въобще писмени доказателства и установени обстоятелства, опровергаващи твърденията на ответницата, че средствата за закупуване на апартамента са изцяло нейни, набрани от трудова дейност, и че родителите на ищеца са само техни приносители. Неправилно е приетото, че ответницата няма задължение да доказва каквото и да било. Документи и свидетелски показания са обсъдени без да се отчете тяхната взаимна връзка. Съдът не е обяснил от кои точно показания на св. С прозира приетата от него нейна заинтересованост с оглед на обстоятелството, че показанията й кореспондират с останалите събрани по делото доказателства. Необосновано са кредитирани показанията на св. К, а тези на св. К са вътрешно противоречиви. Необоснован и незаконосъобразен е изводът, че родителите на ищеца не са разполагали към момента на покупката на апартамента със средствата за това. Този извод противоречи на установеното, че парите са внесени от бащата, т.е. към момента на внасянето те са били в него държане и по силата на презумпцията на чл.69 от ЗС, която не е оборена, са били негови. С внасянето на парите за закупуването на апартамента те са прехвърлени на името на ищеца по дарение, каквото намерение само по отношение на него е установено. Предвид родствената връзка в закона и в практиката на съдилищата се предполага, че ищецът е приел дарението от родителите си, което е така и с оглед на обстоятелството, че дарението на парични средства е реален договор, като в тежест на ответницата е било да опровергае това, каквито данни по делото няма. Иска се отмяна на решението и уважаване на предявения иск или връщане на делото за ново разглеждане.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, като прецени атакуваното решение с оглед заявените в касационната жалба оплаквания, намира, че то е правилно.
Законосъобразно и в пълно съответствие с доказателствата по делото, преценени при условията на чл.188 от ГПК /отм./, въззивният съд е оценил като неоснователен предявеният иск с правно основание чл.21 ал.1 от СК /отм./ Ищецът, чиято по силата на чл.127 ал.1 от ГПК /отм./ е била тежестта, не е установил по категоричен начин, че процесният апартамент е индивидуална негова собственост, а не съпружеска имуществена общност, прекратена при развода му с ответницата, въпреки че придобиването му е станало по време на брака помежду им. Действително безспорно е обстоятелството, че паричната сума, представляваща цена на апартамента, е внесена от бащата на ищеца с посочените по-горе документи. Но по делото няма данни за категоричен извод, че мълчаливото приемане от ищеца на заплащането на цената от неговия баща е приемане на дарение, и то само на него. Даването на парични средства за придобиване на имот не може да се счете само като дарение и само на родственика. В зависимост от дарствената цел то може да бъде дарение само на единия или и на двамата съпрузи. Но основанието за даването на парични средства може да е и заем или друга сделка. В случая не е установено изявление на вносителя за дарение на заплатената сума, нито пък то да е в полза само на ищеца. Обстоятелството, че във вносните документи Ст. С. изрично е посочил, че внася сумите за закупуване на апартамент не само за сина си, но и за снаха си /ответницата/, не спомага за такъв извод.
Правилно при тези обстоятелства въззивният съд е приел, че ищецът не е установил да е притежавал лично имущество по смисъла на чл.20 ал.1 от СК /отм./ и че то като такова е вложено за закупуването на апартамента, само в какъвто случай с оглед разпоредбата на чл.21 ал.1 от СК /отм./ би била опровергана презумпцията на чл.19 ал.3 от СК /отм./ за съвместен принос на съпрузите за придобиването на недвижимия имот. Този извод сам по себе си обосновава неоснователност на останалите оплаквания на касатора, касаещи възраженията по иска на ответницата и представените от нея за това доказателства. Правилно въззивният съд е приел в тази връзка, че тези доказателства следва да се преценяват от гледна точка на това дали разколебават извода за осъществено главно и пълно доказване от страна на ищеца на твърденията му. Защото недоказването на възраженията на ответника не обуславя извод за основателност на ищцовата претенция, ако такова пълно и главно доказване не е налице, както е в случая.
Неоснователни са и оплакванията относно кредитирането на показанията на св. С, майка на ищеца. Въззивният съд е обосновал съобразно разпоредбата на чл.136 от ГПК /отм./ защо не е дал вяра на тази свидетелка, съобразявайки обстоятелството, че твърдението й, че цената на апартамента е изтеглена от влог на съпруга й, набран от продажбата на имоти, не кореспондира на представените по делото доказателства. Правилно съдът е приел, че противоречието се обуславя от близката родствена връзка на свидетелката с ищеца и заинтересоваността й от изхода на спора по делото.
Изложените съображения налагат извод, че атакуваното решение не страда от релевираните в касационната жалба пороци, поради което и на основание чл.218ж ал.1 изр.2 от ГПК /отм./ то следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решението на Софийския градски съд, ІV “а” г.о., постановено на 03.ІХ.2007г. по гр.д. № 508/2005г.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: