ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 460
София, 08.05. 2009г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми април две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 5135 по описа за 2008г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на Б. С. Г., Ц. И. Г. и Г. С. Г. , и тримата от с. Б., област В. , приподписана от адвокат С, срещу въззивното решение на Окръжен съд Монтана от 02.ІV.2008г. по в.гр.д. № 391/2007г.
Ответниците по касационната жалба И. Й. Г. , Е. А. Г., двамата от с. Б., М. Й. Г. от София и Р. И. Ц. от с. Б., област В. , не са заявили становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение Окръжен съд Монтана е оставил в сила решението на РС Б. от 04. Х.2007г. по гр.д. № 159/2007г., с което е признато за установено по отношение на Б. Г. , Ц. Г. и С. /Стойко/ Б. Г. , заместен след смъртта му по време на процеса от Г. Г. , Б. Г. , И. Г. и М. Г. , че Е. Г. и Р. Ц. са собственици на 90 кв.м в югоизточната част на УПИ * – 774 кв.63 по плана на с. Б., целият с площ 774 кв.м, представляващи триъгълник, защрихован с червени линии по скицата на в.л. Тончева, неразделна част от решението, Б. , Ц. и С. Г. са осъдени да предадат на ищците владението върху този имот и е отменен констативен нот.акт № 262/18.ІV.2007г., с който С. Г. е признат за собственик по наследство и давностно владение върху посочените 90 кв.м.
За да уважи предявените ревандикационни искове, въззивният съд е приел, че ищците се легитимират като собственици на процесния имот с нотариални актове № 66/1986г. и № 679/2006г., установяващи придобиването на части от УПИ * кв.63 чрез правни сделки. Истинността на нотариалните актове не е оборена в проведеното производство по чл.154 от ГПК /отм./. Като неоснователно е оценено възражението на ответниците, че се касае до имот с неуредени регулационни сметки и че поради това не може да се приеме, че е приложена регулацията на място, тъй като не е установено към процесния имот да има придаваеми се места от имот № 8* той е в тези си граници от влизане в сила на регулационния план от 1963г., когато за него е отреден п-л VІІІ-774 кв.63, и е запазен и в сега действащия от 1974г. регулационен план. Няма изменение на дворищната регулация на п-л VІІІ, което да е направило спорното място придаваемо се към имот № 8* и с попълването със заповед № 861/30.V.1975г. на кадастралната основа с имот № 8* за който няма доказателства, установяващи правото на собственост на ответниците нито към момента на влизане в сила на регулационния план от 1963г., нито към момента на попълването на кадастъра. Издаденият в полза на С. Г. нотариален акт за процесното място не го прави собственик, тъй като давностно владение върху част от УПИ, неотговаряща на изискванията на закона за минимални размери на лице и площ, не е могло да бъде упражнявано.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. По действащата от 01.ІІІ.2008г. уредба на гражданския процес касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо само при наличието на визираните в разпоредбата на чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки – въззивният съд да се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
В касационната жалба и в изложението на касаторите по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК са релевирани изцяло оплаквания за необоснованост на атакуваното въззивно решение. И в двата документа не се съдържа нито един съществен процесуалноправен или материалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд. Следователно не е налице в случая основният критерий по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, а това не позволява извършване на преценка за наличието и на някой от допълнителните критерии за това по чл.280 ал.1 т.1 – 3 от ГПК. Следва да се отбележи в тази връзка, че необосноваността е основание за касационно обжалване, но не и за допускане на такова, както и че критериите за допускане на обжалването не може да се извличат служебно от съда, което би било в противоречие с диспозитивното начало в гражданския процес и с принципа на равенство на страните.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Окръжен съд Монтана, граждански състав, от 02.ІV.2008г. по гр.д. № 391/2007г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: