ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 722
София, 24.06. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори юни две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 1763 по описа за 2009г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на а. Г като процесуален представител на Н. Б. Ф. със съдебен адрес София срещу въззивното решение на Плевенския окръжен съд /ПОС/ от 08.VІІ.2009г. по в.гр.д. № 943/2008г.
Ответниците по касационната жалба О. д. “П” /ОДП/ П. и контролищата страна Окръжна п. Плевен не са заявили становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение ПОС е оставил в сила решението на Плевенския районен съд от 16.VІ.2008г. по гр.д. № 387/2007г., с което са отхвърлени предявените от Н. Б. Ф. срещу ОДП П. искове с правно основание чл.71 ал.1 т.1 и т.3 от Закона за защита от дискриминация за установяване, че ищецът е бил подложен на изтезание, на пряка дискриминация и тормоз от служители на ответника при задържането му на 12.VІІ.2004г. и за присъждане на 5000лв. обезщетение за причинени от това неимуществени вреди.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че с представените по делото писмени и кредитираните гласни доказателства не са установени твърдяните от ищеца факти – влезли ли са полицаите в жилището му, били ли са го, заплашвали ли са го с пистолет, опрян в гравата му, обиждан ли е с изразите “циганин, мангал”, сложен ли е в багажника на полицейската кола, бит и обиждан ли е отново и в полицейското управление, от които може да се направи извод за наличие на дискриминация спрямо него, което по силата на чл.9 от ЗЗащ. Д е било в негова тежест.становено е по категоричен начин, че Ф. не е бил подложен на изтезание, унижение и дискриминация от полицейски служители при задържането му. Спрямо него са били предприети обичайните действия, свързани със задържането на лице с установена самоличност, за което има данни, че е извършило престъпление – грабеж. Използването на белезници е в съответствие с конкретната обстановка, характера на нарушението и личността на нарушителя съобразно чл.73 ал.2 и ал.3 от ЗМВР и няма данни полицай да е насочвал пистолет към главата му. Неизвършването на нарушение по чл.71 ал.1 т.1 от ЗЗащД обуславя неоснователност на претенцията по чл.71 ал.1 т.3 от посочения закон.
В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК като основание за допускане на касационно обжалване се сочи произнасяне от въззивния съд по процесуалноправния въпрос за доказателствената тежест по чл.9 от ЗЗащ. Д в противоречие с практиката на състави на ВКС на РБ, обективирана в две решения. Твърди се, че по силата на посочената разпоредба ищецът следва да докаже само фактите, от които може да се направи извод за наличие на дискриминация, а ответникът следва да докаже, че правото на равно третиратне не е нарушено, за което се сочи решение № 36/16.ІІ.2008г. по гр.д. № 1996/2008г. на ВКС І ГО. Тежестта за доказване ответникът изпълнява при условията на пълно и главно доказване, което той не е успял да направи убедително и безпротиворечиво. Въззивният съд лишил ищеца от възможностите, гарантирани му от разпоредбата на чл.9 и от възможността да докаже фактите, визирани в тази разпоредба. Обсъждането на събраните доказателства не е проведено при спазване на тази разпоредба и е направен необоснован извод, че представените от ответника доказателства недвусмислено сочат, че не е нарушено правото на ищеца на равно третиране, за което се сочи решение № 391/22.ІV.2009г. по гр.д. № 811/2008г. на ВКС І ГО. Твърди се и че поставеният въпрос е от значение за развитие на правото поради оскъдност на съдебната практика по приложението тна чл.9.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
Релевираният в разглеждания случай в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК процесуалноправен въпрос е съществен за изхода на спора по настоящото дело, но той не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в посочените и представени от касатора две решения на негови състави. Това е така, тъй като в тези решения е прието, че са установени твърдяните от ищците факти, от които може да се направи извод за наличие на дискриминация, и че ответниците не са доказали, че не е било нарушено правото на ищците на равно третиране. Въззивният съд в атакуваното решение е обсъдил събраните по делото доказателства съобразно специалните правила за доказателствената тежест на страните в производството по исковете по чл.71 от с.з., съдържащи се в чл.9 от ЗЗащ. Д. Ето защо не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Процесуалноправният въпрос, разрешен с въззивното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена поради изменения в законодателството и в обществените условия /Така т.4 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. на ОСГТК на ВКС/. В разглеждания случай не се твърди, а не е и налице, нито една от тези хипотези. Разпоредбата на чл.9 от ЗЗащ. Д не се нуждае от тълкуване, тъй като е пълна и ясна, което обуславя еднозначното й прилагане от съдилищата, включително и в разглеждания случай.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Плевенския окръжен съд, ІІ-ри в.граждански състав, № 432 от 08.VІІ.2009г. по гр.д. № 943/2008г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: