ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 609
София, 07.06. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети юни две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 1692 по описа за 2009г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Р като процесуален представител на С. Л. К. от гр. Б. срещу въззивното решение на Кюстендилския окръжен съд /КОС/ от 22.VІ.2009г. по в.гр.д. № 306/2009г., както и по частната касационна жалба срещу определението на КОС от същата дата.
Ответникът по касационните жалби “Н” ЕАД – клон Дупница е заел становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, но не е заел становище по частната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение КОС е потвърдил решението на Дупнишкия районен съд от 29. ХІІ.2008г. по гр.д. № 1532/2008г., с което са отхвърлени предявените от С. К. срещу “Н” ЕАД – клон Дупница искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 от КТ. Въззивният съд е приел, че уволнението е извършено при наличието на предвидените в чл.328 ал.1 т.6 от КТ предпоставки – изменение на изискваното по длъжностна характеристика образование за заеманата от ищеца длъжност “началник хидротехнически район” от висше техническо или икономическо във висше техническо –Хидромелиоративно строителство или висше – Агрономия, на което ищецът, притежаващ висше образование, специалност “П”, не отговаря. Прието е, че въвеждането на нови образователни изисквания е единствено в правомощието на работодателя, неподлежащо на с. контрол. Като неоснователен е оценен доводът на ищеца, че работодателят има право да променя образователните изисквания само при наличие на промени в характера на изпълняваната работа. Такова право той има както при наличие, така и при липса на промени в работата с оглед по-доброто й изпълнение. Не е в компетентността на съда да се произнася каква квалификация налагат нуждите на работата и дали промяната в изискванията за квалификация е наложена от обективна необходимост.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК като основание за допускане на касационно обжалване се сочи, че въззивният съд не се произнесъл по въведения от ищеца във въззивното производство довод, че заповедта за уволнение съставлява злоупотреба с право и дори заобикаляне на закона от работодателя /включващ анализ и правни доводи, че работодателят, без да е налице никаква нужда, продиктувана от промени в дейността му или от нормативен акгт, е внесъл промени в условията за заемане на длъжността/, което е в противоречие с практиката на съдилищата, обективирана в 15 броя решения на състави на ВС и на ВКС, в ППВС № 1/1953г. и в едно определение на ВКС. Материалноправният въпрос, произнесен от въззивния съд, е свързан с трактуването на заповедта за уволнение като законосъобразна при все да е издадена при заобикаляне на закона и чрез злоупотреба с право. В КТ не се съдържа норма, дефинираща това понятие, поради което евентуално решение на ВКС ще представлява негово тълкуване.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и на пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. Касационният съд няма правомощие да изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението и в жалбата му, тъй като това би било в противоречие и с правото на защита на противната страна.
В разглеждания случай в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК по посочения начин е формулиран само процесуалноправният въпрос за неподлагане на преценка на довод на ищеца. По този въпрос, обаче, въззивният съд се е произнесъл в пълно съответствие с трайната и непротиворечива практика на съдилищата, обективирана и в сочените и представени многобройни съдебни актове, като е изложил подробно съображенията си във връзка с довода, въведен в исковата молба, че изменението на образователното изискване за заемане на длъжността е единствено с оглед издаването на заповедта за уволнение. А това по същество е твърдение за злоупотреба с право на работодателя, т.е. за недобросъвестно осъществяване на трудови права, което е уредено с разпоредбата на чл.8 от КТ. Ето защо не почива на закона становището на касатора, че в КТ не се съдържа норма, дефинираща злоупотребата с право, поради което това понятие се нуждаело от тълкуване.
Релевираният като материалноправен въпрос всъщност представлява оплакване за необоснованост и незаконосъобразност на извода на въззивния съд за законност на уволнението, а то е основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК, което подлежи на касационен контрол едва в същинското касационно производство, ако такова бъде допуснато, но не и в настоящото по допускането му.
Изложените съображения налагат извод, че касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
Касационната частна жалба е подадена в срок. Касационно обжалване на атакуваното с нея определение, обаче, също не следва да бъде допускано. В жалбата се съдържат само основания за касационно обжалване и не е приложено изложение на основанията за допускане на такова, въпреки дадените на жалбоподателя изрични указания за това с определение от 01.ІХ.2009г., връчено на пълномощника му на 02. Х.2009г. Ето защо не са налице предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за разглеждането й по същество съобразно изискването на чл.274 ал.3 от ГПК.
С оглед разпоредбата на чл.78 ал.3 от ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 1000лв. разноски за настоящата инстанция /адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 20. Х.2009г./.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението и на определението на Кюстендилския окръжен съд, постановени на 22.VІ.2009г. по гр.д. № 306/2009г.
ОСЪЖДА С. Л. К. от гр. Б. да заплати на “Н” ЕАД – КЛОН ДУПНИЦА гр. Д.. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: