ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 586
София, 01.06. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести май две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 1651 по описа за 2009г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на А. И. Н. и Ю. С. Н., и двамата от гр. Д., приподписанат от адвокат Ц, срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд от 08.VІІ.2009г. по в.гр.д. № 216/2009г., с което е потвърдено решението на Добричкия окръжен съд от 22.І.2009г. по гр.д. № 243/2008г., поправено с решение от 27.ІV.2009г., с което Н. са осъдени да заплатят на “П” ООД В. 18 700 евро, получени на отпаднало основание, 1541.34лв., представляващи обезщетение за предприета от ищеца работа в интерес на ответниците въпреки волята им, и 4609.54 евро договорна неустайка, ведно със законната лихва върху присъдените суми, ксчитано от датата на предявяването на иска до окончателното им изплащане.
Ответникът по касационната жалба “П” ООД В. не е заявил становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено по делото, че ищецът е изправна страна по сключения на 26.V.2006г. с ответниците предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имот. При подписването на договора той е заплатил уговорения аванс в размер на 18700 евро, като остатъкът от продажната цена в размер на 168300 евро е следвало да заплати при сключването на окончателен договор – първоначално в срок до 15.VІІ.2006г., а по силата на анекс от 01.VІ.2006г. – до 19.VІ.2006г.становено е, че ответниците са неизправна страна по предварителния договор. Това е така, тъй като на 01.VІ.2006г. те в нарушение на чл.3 ал.3 от договора са дарили обещания имот на трето лице С. С. , с което са се поставили в невъзможност да изпълнят поетото задължение да прехвърлят имота на ищеца. Като неоснователно е оценено възражението на Н. , че с договор от 01.VІ.2006г., сключен между тях и третото лице, било осъществено заместването им в дълг от това лице /както изрично са посочили в т.4 от този договор, че той има силата на договор за заместване в дълг на Н. от С. по предварителния договор/. По силата на чл.102 от ЗЗД за заместване в дълг се изисква съгласие на кредитора, а в случая от страна на ищеца такова липсва, поради което уговорката между ответниците и третото лице не е породила действие по отношение на него. При тези обстоятелства е отпаднало основанието за полученото от ответниците авансово плащане на част от цената на обещания имот и са настъпили уговорените предпоставки за плащане от тях на неустойка. Прието е и че Н. са се обогатили неоснователно със заплатената от ищеца застрахователна премия в размер на 1541.34лв. за предприетото от него застраховане на собствения им имот без да е бил задължен и натоварен от тях за това.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК като основание за допускане на касационно обжалване се сочи това по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Твърди се, че съдът неправилно изтълкувал волята на страните, приемайки, че сключения на 01.VІ.2006г. договор между ответниците и третото лице е договор за заместване в дълг, вместо че е договор за встъпване в дълг, за който съгласие на кредитора не се изисква. Ответниците никога не били желали заместването им в дълг и такова възражение не са навеждали, което обективно следвало и от самия договор. По този начин съдът приложил неправилно материалноправната норма, което е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Сочи се, че съдът отказал да допусне до разпит свидетели за установяване, че е направен въвод във владение на купувача, че е насрочена дата за изповядане на окончателния договор и че купувачът неоснователно отказал сключването му, прилагайки неточно разпоредбата на чл.164 ал.1 т.3 и т.5 от ГПК, тъй като за посочените обстоятелства свидетелски показания не са недопустими. Неправилно е решен въпросът кога следва да се приеме, че е налице обективна невъзможност за изпълнение на задължението по договор. Неправилно е приетото, че невъзможността за изпълнение следва да се преценява с оглед възможността за принудително изпълнение. При тази преценка следва да се изхожда от доказателствата за наличие на възможност за изпълнение. В случая доказателствата сочат, че дарението на третото лице е извършено с оглед изпълнението по предварителния договор и при направеното изрично изявление по делото за готовност за изпълнение преценката за обективна невъзможност за изпълнение е в противоречие с чл.87 ал.1 от ЗЗД.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението и в жалбата му.
В разглеждания случай единственият релевиран по посочения начин въпрос е процесуалноправният за недопускане от съда на свидетели на ответниците, сега касатори, в нарушение на чл.164 ал.1 т.3 и т.5 от ГПК. Този въпрос по принцип е съществен, но не и в случая. Това е така, тъй като сочените обстоятелства, които се иска да се установят със свидетели – че е направен въвод във владение на купувача на 01.VІ.2006г., че е насрочена дата за изповядане на окончателния договор и че купувачите отказали сключването му, сами по себе си и в съвкупност не са от значение за изхода на спора по делото, тъй като те съвпадат /твърдения въвод/ или следват датата на извършеното от ответниците разпореждане с обещания имот в полза на трето лице, обусловило невъзможност Н. да изпълнят поетото задължение да прехвърлят на ищеца собствеността върху имота нито доброволно, нито “принудително” /чрез предявяване на иск по чл.19 ал.3 от ЗЗД/. Това е така и с оглед изводът на въззивния съд, че не е налице съгласие на ищеца за заместването на ответниците в дълг /което обуславя ирелевантност за спора на евентуално наличие на съгласие, готовност на третото лице да му прехвърли имота/, относно който извод касаторите не са заявили нито като основание за допускане на касационно обжалване, нито като основание за касационно обжалване, недопускането на свидетели, поради което и по силата на чл.290 ал.2 от ГПК той не би могъл да бъде предмет на касационна проверка.
Останалите съображения в изложението представляват обосновка на разбирането на касаторите за вида и характера на сключения между тях и третото лице договор и за неправилност на изводите на въззивния съд в тази насока. Тези съображения, обаче, са основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК, а не основания за допускане на касационно обжалване, поради което те може да бъдат предмет на проверка само в случай, че касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането на такова.
Следва да се отбележи на последно място, че в атакуваното решение не се съдържа извод на въззивния съд, че обективната невъзможност за изпълнение следва да се преценява с оглед възможността за принудително изпълнение и че след като няма възможност страната да реализира правата си по принудителен ред /в случая по чл.19 ал.3 от ЗЗД/, изпълнението е невъзможно, каквото е твърдението на касаторите в изложението им. С оглед на това не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване по бланкетния, неконкретен въпрос “кога следва да се приеме, че е налице обективна невъзможност за изпълнение на задължението по договор”.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. С оглед този извод и на основание чл.78 ал.3 от ГПК на касаторите не се следват разноски.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, Гражданско отделение, № 98 от 08.VІІ.2009г. по гр.д. № 216/2009г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: