ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1690
София, 22.12. 2009г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи декември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 1118 по описа за 2009г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат М като процесуален представител на С. Ц. С. от София срещу въззивното решение на Софийския окръжен съд от 16.ІІІ.2009г. по в.гр.д. № 5/2009г. и по частната му касационна жалба срещу определението от 21.ІV.2009г. Претендират се и разноски.
Ответникът по касационната жалба М. С. Д. от София не е заявил становище пред настоящата инстанция.
Касационните жалби са подадени в предвидените в закона и указани от съда преклузивни срокове и са процесуално допустими.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СОС е отменил решението на Пирдопския РС от 22. Х.2008г. по гр.д. № 392/2007г. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявеният от ЕТ “А” срещу М. Д. иск7 с правно основание чл.249 ал.2 във вр. с чл.79 ал.1 от ЗЗД за присъждане на 7548.03лв., представляващи стойността на предоставената на ответника в заем за послужване тотална станция SOKKIA SET 4C към 14.ІV.2007г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждането на делото до окончателното изплащане.
С атакуваното определение от 21.ІV.2009г. СОС е осъдил С. С. да заплати на М. Д. 1023.56лв. разноски.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че въз основа на събраните доказателства не може да се приеме между страните да е възникнало облигационно правоотношение, изразяващо се в сключен договор за заем за послужване.становено е реалното предаване от ищеца на ответника на процесната вещ, но не и постигнато съгласие помежду им за предоставянето й за временно ползване и за връщането й от ответника. Дори да се приеме, че е налице договор за заем за послужване, по делото не са събрани доказателства ответникът да не е положил за вещта грижа на добър стопанин и това да е причината тя да е открадната от неговата кола. С оставянето на вещта в заключена кола ответникът е положил дължимата грижа за запазването й, а разбиването на стъклото на колата и открадването й не може да се вменят в негова вина, поради което и по силата на чл.81 от ЗЗД той не носи отговорност.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, инкорпорирано в касационната жалба /виж в тази връзка и “У”/, като основания за допускане на касационно обжалване се сочат всички хипотези на чл.280 ал.1 от ГПК. Изложени са съображения, че въззивното решение е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в две решения на негови състави, тъй като съдът не е положил усилия да изследва изявленията и поведението на страните във връзка с предаването на вещта и да потърси тяхната обща воля с оглед на обстоятелствата, че ответникът не е оспорил твърдението в исковата молба, че е получил тоталната станция, а това се доказва от протокол от 14.VІІ.2007г., а е оспорил само собствеността на вещта, която се доказва от неоспорените писмени доказателства. Че Д. е получил вещта за временно ползване, се установява от всички събрани по делото доказателства. Твърдението за наличие на противоречива практика на съдилищата се обосновава на различното разрешаване на спора от първоинстанционния и въззивния съдилища. Сочи се и че евентуално постановено решение от ВКС по спора би имало значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съдът, като стигнал до извода за липса на облигационно отношение, следвало да посочи ответникът дължи ли връщане на вещта на друго основание, да разгледа въпроса с основание или без основание ответникът е получил вещта, ако е получена без основание или при неосъществено или отпаднало основание, тя следва да бъде върната, респективно нейната равностойност, рискът от случайно погиване на определена вещ лежи върху нейния държател /ползвател, владелец/. Сочи се, че не са разглеждани разпоредбите на чл.243, чл.244 и чл.55 от ЗЗД, чл.108 от ЗС, както по приложението на чл.55 от ЗЗД и чл.108 от ЗС. Необоснован е и изводът, че ответникът е положил всички грижи за запазването на вещта, направен при неправилно вменяване на ищеца на тежестта за доказването на този отрицателен факт.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.2 /тъй като не се сочи задължителна практика на ВКС, само която се включва в основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК/ и т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо само при наличието на предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки, а именно, произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, който е решаван противоречиво от съдилищата или който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В разглеждания случай касаторът не е формулирал въпрос от значение за спора по делото, по който въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280 ал.1 от ГПК. Твърденията му в изложението са такива за процесуални нарушения, необоснованост и незаконосъобразност, но те са основания за касационно обжалване по чл.281 от ГПК и се проверяват едва в същинското касационно производство, ако такова бъде допуснато, но не и в това по допускането му. Касационният съд не може служебно да извлича съществените въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд, въз основа на цитираната практика на състави на ВКС и на релевираните основания за касационно обжалване. Това би било в противоречие с диспозитивното начало в гражданския процес, съдържащо се в разпоредбата на чл.6 от ГПК, и с правото на защита на противната страна. Отделно от това, следва да се отбележи и че нееднаквото разрешаване на спора по делото от първоинстанционния и второинстанционния съдилища не обуславя основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Такова основание е налице в случаите, когато разрешеният въпрос е в противоречие с разрешението му във влезли в сила съдебни актове по други дела. От друга страна, по част от твърденията, сочени и като обосновка на основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, въззивният съд не се е произнасял, тъй като те се поставят за първи път с касационната жалба /за недаден отговор дължи ли се връщане на вещта на друго, а не на заявеното облигационно основание, с основание или без основание тя е получена, по приложението на чл.55 от ЗЗД и чл.108 от ЗС/. Единственият релевиран процесуалноправен въпрос – за доказателствената тежест на ищеца относно неполагане от ответника на грижа за запазването на вещта – също не е основание за допускане на касационно обжалване, тъй като касаторът не е посочил и обосновал наличието по отношение на него на някой от допълнителните критерии по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, а и евентуално различното му разрешаване от касационния съд не би довело до различен резултат по спора с оглед на обстоятелството, че той касае само единият от двата сами по себе си решаващи изводи на въззивния съд.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да се допуска.
При това положение и тъй като оплакванията в частната касационна жалба срещу въззивното определение относно разноските са свързани с изхода на спора по делото, въззивното решение по който поради недопускането на касационно обжалване влиза в сила съобразно чл.296 т.3 от ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска и по този съдебен акт.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК на касатора не се следват разноски.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския окръжен съд, ГО, от 16.ІІІ.2009г. по гр.д. № 5/2009г., както и на определението по същото дело от 21.ІV.2009г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: