ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 449
София, 08.05. 2009г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми април две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 4369 по описа за 2008г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на М. Й. И. от гр. Р., приподписана от адвокат П, и на адвокат Д като процесуален представител на „Е” АД Р. срещу въззивното решение на Русенския окръжен съд от 09.VІІ.2008г. по в.гр.д. № 322/2008г.
Касационните жалби са подадени в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и са процесуално допустими.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение Русенският окръжен съд по въззивна жалба само на ответника е обезсилил решението на Русенския РС от 09.VІІ.2007г. по гр.д. № 1941/2007г. в частта, с която „Е” АД е осъдено да предаде на М. И. свидетелство за правоспособност по заваряване /заваръчен паспорт/ № 1434/13.І.2004г. и е прекратил производството в тази част, отменил е решението в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на И. 5887лв., представляващи обезщетение за недопускане на работа през перииода 15. ХІІ.2006г. – 19.ІІ2007г., ведно със законната лихва, и 69.95лв. мораторна лихва, и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил претенциите на И. за присъждане на обезщетение по чл.213 ал.2 от КТ, мораторна и законна лихва. В останалата му част, с която е уважен предявеният от И. срещу дружеството иск с правно основание чл.344 ал.1 т.1 от КТ, първоинстанционното решение е оставено в сила.
За да отхвърли предявеният иск по чл.344 ал.1 т.1 от КТ въззивният съд е приел, че в уволнителния акт работодателят не е посочил мотиви за дисциплинарното уволнение на ищеца, с което не е спазил изискването на чл.195 ал.1 от КТ. От друга страна, дисциплинарно наказание може да бъде наложено само за виновно неизпълнение на трудови задължения, а в случая е установено, че изпълнение на трудовите функции въобще не е започвало, тъй като дадените от ищеца предварителни проби са били несполучливи. С оглед на това уволнението е незаконно.
По иска с правно основание чл.213 ал.2 от КТ въззивният съд е приел, че по делото липсват доказателства ответникът да е осъществил действия по недопускането на работа на ищеца. Напротив, последният е напуснал обекта по своя инициатива поради лошите условия за труд, но това означава неизпълнение на друго задължение на работодателя – за осигуряването на здравословни и безопасни условия на труд.
По претенцията за предаване на свидетелството за правоспособност за заваряване въззивният съд е приел, че в КТ не е уредена такава своеобразна „ревандикация” на документи, поради което претенцията е недопустима.
В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК относно допускането на касационното обжалване като съществен въпрос се сочи „следва ли да се уважи искът за присъждане на обезщетение по чл.213 ал.2 от КТ, респективно претенциите за мораторна и законна лихва, при положение, че по делото са налице безспорни и категорични доказателства, че ищецът не е допуснат да извършва работата, за която е сключен договорът”. Сочи се и че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 149/08.ІІ.2002г. ІІІ ГО.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че така формулираният от ищеца в изложението му въпрос представлява твърдение за необоснованост на атакуваното въззивно решение, а не съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, като основен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК за преценка за допускане на касационно обжалване. Необосноваността не е основание за това, а едно от основанията за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК, каквито, обаче, подлежат на разглеждане в касационното производство при допускане на касационно обжалване. Освен това, не е налице и релевираният допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК /тъй като сочената практика на състав на ВКС не е задължителна, само каквато е основание за допускане по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК/. Въззивният съд не се е произнесъл по приложението на чл.213 ал.2 от КТ в противоречие с разрешението по представеното решение № 149/2002г. на ВКС на РБ, ІІІ ГО, с оглед приетото в него от фактическа страна, обуславящо правните изводи, че на работниците, включително ищцата, им било разпореждано да се връщат от работа в къщи поради липсата на суровини и материали за работата на цеха, каквото в случая не е установено – И. по собствена инициатива напуснал обекта в Г. , където е било уговорено с ответника да осъществява трудовата си функция.
По претенцията за предаване на документа за правоспособност ищецът не е посочил нито основния, нито някой от допълнителните критерии по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Ето защо е невъзможно извършването на преценка за наличието на основания за това.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителните и обезсилващата му части.
В изложението на дружеството по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че съдът се произнесъл по приложението на чл.195 ал.1 от КТ, без да е бил сезиран от ищеца с твърдение за извършено от работодателя такова нарушение при осъществяването на дисциплинарната му власт. Освен това, съдът не разграничил заповедта за налагане на дисциплинарно наказание и заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, което е в противоречие с решение № 1732/30. ХІ.2001г. на ВКС и от значение за точното прилагане на закона.
ВКС, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по жалбата на ответното дружество. Въззивният съд не се е произнесъл по релевирания като съществен материалноправен въпрос за разграничение между заповед за дисциплинарно наказание „уволнение” и заповед за прекратяване на трудово правотношение. Това е така, тъй като такъв въпрос / и въобще за съществуването на две заповеди/ касаторът поставя за първи път с изложението си за допускане на касационно обжалване, а не до максимално възможният момент – приключването на устните състезания пред въззивния съд, следователно не е налице противоречие с посоченото и представено решение на ВКС № 1732/30. ХІ.2001г., а следователно и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Освен това, по релевирания като съществен процесуалноправен въпрос – произнасяне от въззивния съд по приложението на чл.195 ал.1 от КТ, без да е бил сезиран за това от ищеца – дружеството – касатор не е посочило и обосновало някой от допълнителните критерии за допускане на касационно обжалване, предвидени в чл.280 ал.1 т.1 – 3 от ГПК, което обуславя невъзможността за преценка за тяхното наличие в случая.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Русенския окръжен съд, гражданска колегия, от 09.VІІ.2008г. по гр.д. № 322/2008г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: