О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1046
гр. София 12.09.2013 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 13 май през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 2644 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника ЕТ”И. К.”със седалище и адрес на управление в [населено място], на лицето И. Б. К., чрез адв.М. В. против решение № 91/20.02.2013 г. по гр.дело № 973/2012 г. на Софийски окръжен съд, с което е отменено решение № 145/19.10.2012 г. по гр.дело № 401/2012 г. на Районен съд [населено място] и вместо отменената част е признато за незаконно и е отменено на осн.чл.344,ал.1,т.1 КТ уволнението на В. Р. М., извършено със заповед № 23/29.03.2012 г. на [фирма], с която на основание чл.188, т.3, вр.чл.187,т.1 КТ е прекратено трудовото й правоотношение на длъжността „барман” в бистро „Т. у.” в [населено място], ищцата е възстановена на длъжността, заемана преди уволнението и [фирма] [населено място] е осъден да заплати на В. Р. М. сумата 1310.47 лв., представляваща обезщетение за времето, през което е останала без работа, поради незаконното уволнение от 29.03.2012 г. до 30.06.2012 г., заедно със законната лихва, считано от 18.05.2012 г. до изплащането.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение са нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила.
В изложението са поставени правните въпроси: 1. приложима ли е предварителната закрила при уволнение по чл.344,ал.1,т.4 КТ при положение, че работодателят не е бил уведомен, че на работника е бил разрешен болничен отпуск към момента на връчване на уволнителната заповед, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 94/04.07.2012 г. по гр.дело № 1185/2011 г. на ВКС III г.о., решение № 77/08.03.2011 г. по гр.дело № 127/2012 г. на ВКС IV г.о., постановени по чл.290 ГПК , 2. чия е тежестта на доказване на обстоятелството, че към датата на връчване на заповедта за уволнение ищцата е ползвала разрешен отпуск за временна неработоспособност, при положение, че ищцата се е позовала на това обстоятелство в исковата молба, а работодтелят-ответник е оспорил последното в отговора на исковата молба, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 94/04.07.2012 г. по гр.дело № 1185/2011 г. на ВКС III г.о., постановено по чл.290 ГПК.
Ответницата по жалбата В. Р. М., чрез адв. И. М. в писмен отговор е изразила становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ за признаване за незаконно уволнението на В. Р. М. със заповед № 23/29.03.2012 г., издадена на осн.чл.188,т.3,вр.чл.187,т.1 КТ и за неговата отмяна, за възстановяване на ищцата на заеманата длъжност преди уволнението – „барман” в бистро „Т.у.” в [населено място], собственост на [фирма] [населено място] и за присъждане на обезщетение за времето, през което е останала без работа, поради незаконното уволнение в размер на сумата 1310.47 лв.
От фактическа страна съдът е приел, че ищцата В. М. е заемала длъжността „барман” в бистро „Т. у.”, собственост на [фирма] [населено място] възоснова на трудов договор № 23 от 14.11.2011 г..
Прието е, че със заповед № 23 от 29.03.2012 г., издадена от [фирма] [населено място] трудовото правоотношение с ищцата В. М. е прекратено поради изброените в заповедта нарушения на трудовата дисциплина с посочена в същата правна квалификация чл. 188, т. 3, вр. с чл. 187, т. 1. Заповедта е връчена на жалбоподателката на 29.03.2012 г.
Съдът е приел, като е взел предвид приложен по делото болничен лист № 0146153 от 29.03.2012 г., че ищцата М. е в отпуск за временна неработоспособност от 29.03.2012 г. до 04.04.2012 г. – за седем календарни дни, с предписан режим на лечение „домашен стаен”.
Прието е, че възоснова на трудов договор № 45 от 01.07.2012 г. жалбоподателката е започнала работа при друг работодател – [фирма] на длъжността „сервитьор” с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 430 лева, считано от 01.07.2012 г.
Съдът е приел за установено извършването на дисциплинарни нарушения от ищцата – всеки ден в рамките на работното време за около половин час отсъствала от работното си място, за да си вземе колата. Едно от тези излизания било констатирано лично от управителя на заведението И. К. на 17.03.2012 г., която поискала обяснение от ищцата, която обяснила, че ходила до тях да си вземе колата. Прието е за установено и друго нарушение, извършено от ищцата – пушила в салона за непушачи. Съобразно показанията на разпитаната свидетелка Б. Д. за това нарушение са изискани обяснения от ищцата, в които същата отразила, че не знае, че забраните важат и вечерта. Прието е, че на 28.03.2012 г. ищцата затворила заведението към 22.15 часа, тъй като нямало клиенти, като заведението е с работно време до 23.00 часа.
Въззивният съд е възприел показанията на свидетелката М. Д. и е приел за установено, че когато дошъл представител на работодателя до счетодоводната къща, за да връчи заповедта за дисциплинарно уволнение на ищцата В. М. до неговото знание вече е било доведено обстоятелството, че ищцата е в отпуск за временна неработоспособност и въпреки това заповедта й е била връчена. Приети са за обективни, непротиворечиви, последователни и логични показанията на свидетелката Д..
Прието е за безспорно установено между страните, че брутното трудово възнаграждение на ищцата за месеца, предхождащ този на прекратяването на трудовото й правоотношение, е в размер на 430 лева.
Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ищцата, че за нито едно от посочените в заповедта за уволнение нарушения не й е искано от работодателя обяснение. Изводът съдът е обосновал с показанията на свидетелката Б. Д., според които обяснения са искани от ищцата незабавно след констатиране на всяко нарушение.
За неоснователно е прието възражението на ищцата М., че непосочването на нормативния акт, от който са цитираните правни норми в заповедта за уволнение, води до незаконосъобразност на същата. Според въззивния съд задължението по чл. 195, ал. 1 КТ за мотивиране на заповедта за уволнение е въведено с оглед изискването на чл. 189, ал. 2 КТ за еднократност на наказанието, с оглед съобразяване на сроковете по чл. 194 КТ и с оглед възможността на наказания работник за защита в хода на съдебното производство по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Прието е, че когато изложените мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговаря на чл. 195, ал. 1 КТ. Прието е за достатъчно нарушението на трудовата дисциплина да е посочено в заповедта по разбираем за работника начин, за да може същият пълноценно да организира защитата си. Въпросът за точната правна квалификация на дисциплинарното нарушение според съда е без отношение към законността на уволнението, тъй като предмет на установяване в съдебното производство е извършено ли е дисциплинарно нарушение съобразно фактическите основания, изложени в заповедта за уволнение. Прието е, че при несъответствие между посоченото от работодателя основание за уволнението и дисциплинарното нарушение, съдържащо се в мотивите на заповедта, от значение е текстовата част на акта. Такова несъответствие няма за последица незаконността на уволнението, тъй като съдът квалифицира нарушението и го подвежда под съответната правна норма. На още по-силно основание непосочването на нормативния акт, от който са посочените в заповедта разпоредби, според съда не би могло да се приеме като нарушение, водещо до незаконосъбразност на заповедта за уволнение, след като от изложените фактически основания на работника е станало ясно за кои точно нарушения на трудовата дисциплина е наложено съответното наказание.
Въззивният съд е приел за основателно направеното още с исковата молба възражение от ищцата М., че заповедта за уволнение й е връчена по време на ползване на отпуск за временна неработоспособност. Съдът е взел предвид разпоредбите на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, с които е въведена забрана за прекратяване на трудовото правоотношение, включително чрез налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”, когато работникът е започнал ползването на разрешения му отпуск, включително такъв за временна неработоспособност. Прието е, че забраната е относителна и може да бъде преодоляна с предварително разрешение на инспекцията по труда. Съдът е приел, че при неспазване на тази разпоредба прекратяването се счита незаконосъобразно и се отменя само на това основание – чл. 344, ал. 3 КТ. Прието е, че тази закрила се прилага само в случаите, когато работникът или служителят е започнал ползването на разрешения му отпуск и е показал ясно това на работодателя, като не се явява на работа, за да изпълнява служебните си задължения.
Съдът е приел, че обстоятелството, че на 29.03.2012 г. ищцата не се е явила на работа, се потвърждава от представителя на ответника в отговора на исковата молба и се доказа от показанията на свидетелката М. Д.. Прието е за установено, че на 29.03.2012 г. М. отишла с майка си в счетоводната къща, обслужваща ответника-жалбоподател, за да представи болничния лист, с което е изпълнила задължението си по чл. 9, ал. 2 от Наредбата за медицинската експертиза да представи болничния лист или да уведоми работодателя до два работни дни от издаването му. Прието е, че след като такъв е бил представен в установения от закона срок закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ не е била изключена. Според съда в такава хипотеза ответникът е можел да уволни дисциплинарно ищцата само с предварително разрешение на инспекцията по труда. Прието е, че по делото няма данни такова да е искано и получено, с оглед на което само на това основание дисциплинарното наказание „уволнение” е незаконосъобразно и следва да бъде отменено.
Въззивният съд е приел с оглед на изводите за основателност на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, че е основателен и иска с пр.осн.чл.344,ал.1,т.2 КТ и ищцата следва да бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „барман” в бистро „Т. у.” в [населено място], собственост на [фирма].
По отношение на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 КТ съдът е приел същият за основателен в размер на сумата 1310. 47 лв. обезщетение за времето, през което ищцата е останала без работа от 29.03.2012 г. до 30.06.2012 г. ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 18.05.2012 г. до окончателното изплащане на дължимата сума.
При тези съображения съдът е отменил първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени като неоснователни и е постановил решение, с което исковете с пр.осн.чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ са уважени като основателни.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.290,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос, формулиран в изложението – приложима ли е предварителната закрила при уволнение по чл.344,ал.1,т.4 КТ при положение, че работодателят не е бил уведомен, че на работника е бил разрешен болничен отпуск към момента на връчване на уволнителната заповед. Правният въпрос е формулиран в хипотеза, различна от тази, установена с въззивното решение. Както се посочи по-горе въззивният съд е приел за установено, че на ищцата е разрешен болничен отпуск към момента на връчване на заповедта за прекратяване на трудовия договор, за което обстоятелство работодателят е бил уведомен, като към същият момент не е поискано и получено предварително разрешение на инспекцията по труда за уволнението й. С оглед на това съдът намира, че формулираният въпрос не е разрешаван от въззивния съд и не е обусловил решаващите му правни изводи. Съобразно тълкуването, дадено в т.1-ва от ТР № 1/2010 г. по т.гр.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение. С оглед на това тълкуване поставеният въпрос от жалбоподателката не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда предпоставката, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория правен въпрос, формулиран от жалбоподателката. С решение № 94/04.07.2012 г. по гр. дело № 1185/2011 г. на ВКС III, постановено по чл.290 ГПК е прието, че при твърдения в исковата молба, че към връчване на заповедта за уволнение ищецът е ползвал разрешен му отпуск за временна нетрудоспособност и ако това обстоятелство е оспорено от работодателя в тежест на служителя/ищец/ е да докаже, че към момента на връчване на заповедта за уволнение е започнал ползването на разрешения му отпуск. Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в отклонение от даденото разрешение. Освен това в хода на разглеждане на делото пред въззивната инстанция жалбоподателят-ответник по въззивната жалба не е направил възражение в посочения смисъл пред въззивния съд по разпределение на доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че към момента на връчване на заповедта за уволнение ищцата е ползвала разрешен отпуск за временна неработоспособност. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото пред първата инстанция доказателства, включително и показанията на разпитаната свидетелка М. Д. – посочен от касатора и е извел извода, че към момента на издаване на заповедта за уволнение ищцата е започнала ползване на разрешен отпуск за временна неработоспособност, за което работодателят е бил уведомен и заповедта за уволнение е издадена без предварително разрешение на инспекцията по труда. Следователно правният въпрос не е разрешен в противоречие с цитираната практика на ВКС.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателката.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 91/20.02.2013 г. по гр.дело № 973/2012 г. на Софийски окръжен съд по касационна жалба вх. № 598/19.03.2013 г., подадена от ответника ЕТ”И. К.”със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] на лицето И. Б. К., чрез адв.М. В., [населено място], [улица], № 6, ет.3.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: