О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1034
гр. София 10.09.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 13 юли през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1643 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца И. Б. Л., чрез адв.И. В. против решение № 2108/19.11.2014 г. по гр. дело № 2488/2014 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 19.05.2014 г. по гр.дело № 8409/2013 г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени предявените искове от жалбоподателя против Прокуратура на РБългария с пр.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ както следва: 1. за присъждане на сумата 35 000 лв. /разликата от 15 000 лв. до 50000 лв./ обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.304,б,ал.1,пр.2 НК, ведно със законната лихва от 03.05.2011 г. до окончателното изплащане на сумата, 2. за присъждане на сумата 21 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.209,ал.1пр.1, вр.чл.26,ал.1 НК, по което е оправдан с присъда от 18.03.2009 г. по нохд № 14287/2008 г. на СРС, заедно със законната лихва, считано от 09.07.2009 г. до окончателното изплащане на сумата. Поддържаното основание за неправилност на обжалваното решение е нарушение на материалния закон.
В изложението към касационната жалба е поставен правният въпрос – какъв е справедливият размер на обезщетяване на претърпените неимуществени вреди, решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на Софийски апелативен съд.
Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура [населено място] Т.П. е подала касационна жалба вх. № 14446/12.12.2014 г. и касационна жалба вх. № 14883/22.12.2014 г. срещу постановеното решение на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение от 19.05.2014 г. по гр.дело № 8409/2013 г. на Софийски градски съд в отхвърлената част на предявените искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ от И. Б. Л. както следва – над сумата 9000 лв. до 15 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 304б,ал.1,пр.2 НК, над сумата 1500 лв. до 25000 лв., обезщетение за имуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в извършване на същото престъпление, над сумата 3000 лв. до 5000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.209, ал.1,пр.1 НК, вр.чл.26,ал.1 НК и вместо отменената част са уважени предявените искове от И. Б. Л. срещу Прокуратура на РБългария с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ както следва: 1. за сумата 6000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 304б,ал.1,пр.2 НК, за сумата 23 500 лв.обезщетение за претърпени имуществени вреди от същото незаконно обвинение, за сумата 2000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.209,ал.1, пр.1 НК, вр.чл.26,ал.1 НК, заедно със законната лихва върху всяка от сумите. Ответникът обжалва посоченото въззивно решение на Софийски апелативен съд и в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд по гр.дело № 8409/2013 г. в уважената част на предявените искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението към касационната жалба и в допълнението към него са формулирани правните въпроси: 1. за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВС – ППВС № 4/23.12.1968 г., 2. за наличието на пряка причинна връзка между причинените неимуществени вреди и увреждането, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.3 и т.11 от т.решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, 3. за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, 4. за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и на Пловдивския апелативен съд, 5. въпросът съдът уточни и конкретизира, съобразно правомощията си по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва – може ли в производството по гражданското дело при предявен иск с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ/в редакцията на текста преди изм.с Д.в.98/2012 г./ за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди съдът да извършва преценка относно заплатения в наказателното производство хонорар с оглед неговата прекомерност, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е решение № 81/27.01.2006 г. по гр.дело № 23/2005 г. на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./.
С решение № 124/20.01.2015 г. по същото дело Софийски апелативен съд е допуснал поправка на явна фактическа грешка в решение № 2108/19.1.2014 г. по гр.дело № 2488/2014 г., като в абзац първи на диспозитива сумата 50 000 лв. да се чете 15 000 лв,. в абзац 3 на диспозитива сумата 26 000 лв. да се чете 5000 лв., в абзац 6 на диспозитива сумата 23 51 000 лв. да се чете 23 500 лв.
Жалбоподателят-ищец в писмен отговор и в допълнителен такъв, чрез адв.И. В. е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси от жалбоподателя-ответник и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Жалбоподателят-ответник не е изразил становище по касационната жалба на ищеца.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка касационните жалби е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД.
Ищецът – сега жалбоподател И. Б. Л. е предявил срещу Прокуратура на Република България искове с правни основания чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ/в редакцията на текста преди изм.с Д.в.бр.98/2012 г./ за заплащане на сумата 50 00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършването на престъпление по чл.304б, ал.1, пр.2 от НК по пр.пр.№9208/2008г. по описа на СГП, прекратено на основание чл.24, ал.1, т.1 от НПК, ведно със законната лихва върху тази сума , считано от 03.05.2011г. до окончателното изплащане, на сумата 26 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършването на престъпление по чл.209, ал.1, пр.1-во, вр. чл.26, ал.1 от НК, по което е оправдан с присъда от 18.03.2009г. по НОХД № 14287/2008г. по описа на СРС, влязла в законна сила на 09.07.2009г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.07.2009г., както и на сумата 25 000 лева, представлява обезщетение за имуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение в извършването на престъпление по чл.304б, ал.1, пр.2 от НК по пр.пр.№9208/2008г. по описа на СГП, прекратено на основание чл.24, ал.1, т.1 от НПК, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 03.05.2011г. до окончателното изплащане и направените по делото разноски.
От фактическа страна е прието, че на 23.09.2008 г. жалбоподателят И. Л. е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по 304б ал.1 предложение второ от НК – за това, че на неустановена дата през 2006 година в кабинета си в Д. приел дар от Х. Р. – парична сума от 2 000 лева в книжен плик, която не му се следва, за да упражни влияние, което Л. има като член на ИК на Б., отговарящ за международните съдии, при вземане на решението от длъжностно лице- Председателят на Б. Б. М., изразяващо се в предоставяне на У. на кандидата за футболен съдия на талантите предвид възможността единствено Президента на Б. да извърши това, съгласно чл.43 ал.2 т.3 от Устава на Б..
Прието е, че по това обвинение срещу ищеца не бил внесен обвинителен акт от СГП. Наказателното производство е прекратено с постановление от 14.03.2011 г. по пр.пр.№9208/08 г., което е обжалвано от ищеца и същото е потвърдено с определение от 04.04.2011 г. по .ч.д.№ 1275/11 г. на СГС. Последното е потвърдено с определение от 22.05.2011 г. по в.н.ч.д. № 378/11 г. на САС.
Въз основа на приложените по делото писмени доказателства – постановление за отделяне на наказателното производство от 05.12.08 г. по пр. № 9208/08 на прокурор при СГП и постановление за привличане на обвиняем от 10.12.2008 г. по пр.пр.№ 11 690/08 на прокурор при СГП въззивният съд е приел за установено, че на 10.12.08 г. жалбоподателят-ищец е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 209 ал.1 предложение първо от НК – за това, че на неустановена място и дата през февруари 2006 година до 19.02.2006 г. при условията на продължавано престъпление е възбудил заблуждение у девет физически лица – международни футболни съдии, главни футболни съдии и футболни съдии- асистенти като им е казал, че следва да събират пари за подаръци за гостуването на П. П. от И. и А. П. от Б., за което следва да се събират суми от по 1000 лева от главен футболен съдия и от по 700 лева от асистент – съдия.
Прието е, че по това обвинение срещу ищеца е бил внесен обвинителен акт от СГП. С присъда от 18.03.2009 година на СРС по нохд № 14 278/08 г. подсъдимият е признат за невиновен по повдигнатото обвинение. Присъдата е потвърдена с решение от 09.07.09 г. по в.н.о.х.д № 2031/09 г. на СГС.
Въззивният съд е приел, че от представения договори №619/01.10.2008 г. сключени между Адвокатско дружество „Д., А. и с.” и ищеца, с предмет защита по пр.пр.№ 9208/08 г. е установено, че за адвокатско възнаграждение за защита в наказателното производство ищецът е заплатил сумата от 25 000 лева за възнаграждение за един адвокат в наказателното производство.
Относно претърпените неимуществени вреди съдът е възприел показанията на разпитаните свидетели И. Л. и А. Л..
Прието е за установено от представеното по делото постановление от 14.11.08 г. по пр.пр.№9208/08 г. на СГП, че на ищеца е отказано разрешение да пътува извън страната в периода 24-26.11.2008 г. Ответникът-жалбоподател е сезирал К., Д. и Б. за извършване на проверка и с препоръка за временно отстраняване на ищеца от заемите от него постове. С писмена молба от 29.09.2008 г. ищеца е поискал замразяване на членството в УС на Б.. до приключване на проверката. Със заповед № КВ-177/03.10.08 г. на Министър-председателя на РБ ищецът е освободен от поста заместник- председател на Д..
Въззивният съд е приел, че в случая е налице фактическия състав за ангажиране отговорността на Държавата в лицето на Прокуратура на РБългария за причинените на ищеца И. Л. вреди. Приел е, че по отношение на ищеца е било предявено, повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по 304б ал.1 НК в продължение на две години и осем месеца , и за престъпление по чл. 209, ал.1 предложение първо от НК в продължение на седем месеца. Според въззивния съд, тъй като наказателното производство по първото обвинение е приключило с влязло в сила постановление за прекратяване, а по второто – с влязла в сила оправдателна присъда, действията по повдигане и поддържане на обвинението се незаконни.
Прието е за установено, че незаконно повдигнатите и поддържани обвинения в извършени престъпления от общ характер са причинили неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психични изживявания през периода 23.09.2008 г. – 22.05.2011 г. , през който ищецът е бил обвиняем и подсъдим и обвиняем за тежко умишлено престъпление от общ характер.
Съдът е приел, че при определяне на размера на дължимото обезщетение следва да се вземе предвид тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания.
Прието е, че в случая от събраните по делото доказателства е установено, че периода на незаконното повдигане и поддържане на обвинение е продължил две години и осем месеца, но в същия се търпени паралелно вреди от две отделни самостоятелни обвинения, вредите от които подлежат на самостоятелно обезщетяване. Според въззивния съд интензитета на преживените от ищеца негативни емоционални изживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало на психиката му – силно притеснение, невъзможност да се обясни случващото се, стрес мисли за дъщеря си и възрастния си баща, ограничаване на личните контакти и професионалната реализация , възрастта на ищеца, обществения му и професионален статус, икономическите условия в страната към периода на наказателното преследване, както и факта, че по отношение на ищеца не е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, а същият е бил задържан за 72 часа следва да бъдат взети предвид при определяне на размера на обезщетението. Съдът е посочил, че при определяне на размера следва да бъде взет предвид професионалния статус на ищеца – заместник- председател на Държавна агенция за младежта и спорта с ранг на заместник- министър – на лице, заемащо изключително високо служебно положение, както и членството му в ИК на Б. и на комисия на У.. Взети са предвид повдигането и поддържането на обвинения за престъпления, свързани със служебното му положение, отражението им върху професионалната реализация на ищеца- невъзможност да пътува в чужбина и да упражнява професията си на международен футболен съдия. Съдът е приел, че следва да се отчете и начина на извършване на задържането за 72 часа – на работното място на ищеца, по публично отразен начин. След преценка на посочените обстоятелства е направил извода, че сумата 15 000 лв. е справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди за първото обвинение и 5 000 лв. за второто обвинение. Прието е, че правото на обезщетение по чл.2,т.2 ЗОДВПГ възниква от момента на влизане в сила на оправдателната присъда, респективно на акта с който се прекратява наказателното производство, от който момент и същото става изискуемо, че законна лихва върху сумата 15 000 лв. следва да се присъди считано от 03.05.2011г. – датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство, а върху сумата от 5 000 лева от 09.07.2009 г. – датата на влизане в сила на оправдателната присъда .
Съдът е приел, че е основателен и иска с правно основание чл. 2, ал.1, т. 2 ЗОДОВ, предявен срещу Прокуратурата на Република България, за присъждане на сумата 25 000 лв. обезщетение за имуществени вреди, представляващи направени разходи за адвокатско възнаграждение в наказателното производство. Посочил е, че според чл. 4 ЗОДОВ, обезщетението обхваща и имуществените вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Приел е за установено по делото заплащането на сума в общ размер на 25 000 лева – възнаграждение за един адвокат за водене на съдебното производство по пр.пр.№9208/08 г. на СГП. Според въззивния съд заплащането на сумата 25 000 лева е извършено от ищеца по повод образуваното срещу него наказателно производство, което впоследствие е разделено и по второто повдигнато обвинение. Посочил е, че възнаграждението е заплатено за защита и по двете повдигнати обвинения. Прието е наличие на причинно-следствена връзка между вредата и незаконното обвинение в престъпление от общ характер, че искът е доказан и по размер и поради това претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди следва да се уважи в пълен размер. Въззивният съд е приел, че доводите на ответника за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение не могат да бъдат обсъждани в рамките на настоящото производство, тъй като претенцията не е за заплащане на разноски за водене на производството, към която това възражение е релевантно, а за заплащане на обезщетение за имуществените вреди в размер на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение.
Съдът е приел, че правото на обезщетение по чл.2,т.2 ЗОДВПГ възниква от момента на влизане в сила на оправдателната присъда, респ. на акта с който се прекратява наказателното производство, от който момент и същото става изискуемо, че в случая законна лихва върху сумата 25 000 лева следва да се присъди считано от 03.05.2011г. – датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство, тъй като същата е последваща датата на влизане в сила на оправдателната присъда по същата преписка, производствата по която се разделени.
При тези съображения съдът е приел, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в частта, с която исковете за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди са уважени за сумите от 9 000 лева и 3000 лева и искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е уважен за сумата 1 500 лева, и отменено в частта, в която трите претенции са отхвърлени за разликите над тези суми до размера на приетите за основателни претенции от въззивната инстанция.
По правния въпрос, поставен от жалбоподателя-ищец И. Л.:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ищец за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по поставения правен въпрос – какъв е справедливият размер на обезщетяване на претърпените неимуществени вреди. Въпросът е поставен общо и бланкетно и поради това не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Според тълкуването в т.1-ва от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че въпросът, формулиран от ищеца не е конкретен, не е свързан с решаващите правни изводи по настоящото дело. С оглед на това намира, че същият не е правен въпрос. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда предпоставката, предвидена в чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
По правните въпроси, формулирани от жалбоподателя-ответник Прокуратура на Р.:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС. С въззивното решение съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи тези неимуществени вреди. Взети са предвид периода на незаконното повдигане и поддържане на обвинение, през който на ищеца са предявени две отделни самостоятелни обвинения, интензитета на преживените негативни емоционални изживявания – силно притеснение, невъзможност да се обясни случващото се, стрес мисли за дъщеря си и възрастния си баща, ограничаване на личните контакти и професионалната реализация, възрастта на ищеца, обществения му и професионален статус, икономическите условия в страната към периода на наказателното преследване, както и факта, че по отношение на ищеца не е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, а същият е бил задържан за 72 часа, професионалния статус на ищеца – заместник- председател на Държавна агенция за младежта и спорта с ранг на заместник- министър – на лице, заемащо изключително високо служебно положение, както и членството му в ИК на Б. и на комисия на У.. Съдът е преценил и отражението на повдигнатите обвинения срещу ищеца върху служебното му положение и професионалната реализация – невъзможност да пътува в чужбина и да упражнява професията си на международен футболен съдия. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С т. решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – т.3 е застъпено становището, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл.4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т.11 от същото решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. Като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, съответно установените релевантни за спора факти и обстоятелства съдът е направил решаващите изводи, че в настоящият случай е налице фактическия състав на чл.2,ал.1,т. 2 ЗОДВПГ/редакцията на текста преди изм. с Д.в.бр.98/2012 г./ за ангажиране отговорността на Държавата, чрез ответника по исковете за причинените неимуществени и имуществени вреди на ищеца И. Л.. Приета е за установена пряка причинна връзка между причинените вреди и действията на длъжностни лица – прокурори от Прокуратурата на РБългария като правозащитен орган, които са повдигнали и поддържали обвинения срещу ищеца за извършени престъпления, посочени по-горе. Поради това съдът преценява за неустановена предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд по този правен въпрос.
Не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия правен въпрос от изложението.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Въззивният съд е разрешил правният въпрос по същият начин. В настоящият случай съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото, включително и пред първата инстанция доказателства и е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора, включително и за наличието на причинна връзка между незаконосъобразните обвинения и причинените неимуществени и имуществени вреди на ищеца. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия правен въпрос от изложението.
С решение № 59/15.03.2012 г. по гр.дело № 434/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е застъпено становището, че при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, че в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Прието е, че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Прието е също, че според чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, че неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение на съда. Според съдебния състав справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Прието е също, че справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Посочено е, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди/болки и страдания/ решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение от 27.04.2011 г., постановено по гр.дело № 302/04.10.2011 г. по гр.дело № 78/2011 г. на ВКС, III г.о.,постановено по чл.290 ГПК.
Правният въпрос съдът е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС.
При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди въззивният съд е извършил преценка на всички установени обстоятелства, при които е получено увреждането, последиците от същото, възрастта на ищеца, продължителността на проведеното наказателно производство по всяко обвинение и всички подробно изброени по-горе обстоятелство. Съдът е съобразил и всички събрани по делото доказателства, които са от значение за реално претърпените от ищеца неимуществени вреди и имуществени вреди.
По поставения правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като жалбоподателят е представил въззивно решение на Пловдивския апелативен съд, което е без отбелязване за влизането му в сила. Поради това този съдебен акт е извън обхвата на изброените в т.3-та от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на посоченото не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по петия правен въпрос от изложението. С решение № 81/27.01.2006 г. по гр.дело № 23/2005 г. на ВКС, IV-а г.о., постановено по реда на ГПК/отм./по предявен иск с пр.осн.чл.2,т.2 ЗОДВПГ е прието, че съгласно чл.51,ал.1 ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, че непосредствени вреди са тези, които по време и място следват противоправния резултат. Прието е, че преките вреди обосновават причинната връзка между противоправността на поведението на деликвента и вредите. Според съдебния състав разходите по ангажирането на адвокатска защита представляват непосредствена вреда от неправомерното задържане, чието пряко следствие е дължимост на хонорар, който следва да е съответен на правната защита, необходима на лицето, с оглед повдигнатото обвинение. Прието е също, че този размер е определен в чл.11 от Наредба № 1 за адвокатските възнаграждения, в която е посочен само допустимият минимален размер, който е не по-малко от 150 лв. Прието е, че това е най-ниската база, която трябва да се вземе предвид при уговаряне на адвокатското възнаграждение, което се дължи при ангажиране на адвокат в досъдебната фаза. Съдебният състав е посочил, че следва да се вземе предвид, че при ангажирането на адвокатска защита в голяма степен е от значение доверието на упълномощителя и неговата преценка за професионализма на пълномощника, поради което непосредствената вреда включва и разхода, който надхвърля минималния размер в едни разумни граници и който е направен с оглед личността на пълномощника. Прието е също, че в пар.1 и 2 от ПР на Наредба № 1/1999 г. за размера на адвокатските възнаграждения, която се е прилагала към момента на сключването на договора за правна защита и съдействие е предвидено, че при прекомерност на възнаграждението същото може да се редуцира до трикратния му размер, като за разноските в досъдебната фаза това правило се прилага по аналогия или за пряка или непосредствена последица следва да се приеме посочената от съдебния състав сума. Прието е, че уговореният размер над тази сума не може да се третира като пряка вреда от повдигнатото обвинение за престъпление, което се наказва до две години лишаване от свобода, че ответникът дължи имуществено обезщетение в разумни размери, съобразени с тежестта на повдигнатото обвинение и времето, през което е било поддържано. Правният въпрос съдът е разрешил в противоречие с посоченото разрешение. Поради това следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК на въззивното решение на Софийски апелативен съд