О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 675
гр. София 18.07.2018 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 3889/2017 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби,подадени от [фирма] , чрез пълномощника адв. Р. С., и от адв. В. В. – процесуален представител на П. С. Т. против решение № 315/07.07.2017 г., постановено по гр.д. № 372/2017 г. по описа на Окръжен съд – Русе .
Ищецът П. С. Т. обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска за разликата от 15 000 лв. до 30 000 лв.,т.е.за сумата от 15 000 лв., а ответникът по исковата молба [фирма] в частта, с която е осъден да заплати обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от трудова злополука в размер на 15 000 лв., ведно със законната лихва от 29.09.2010 г.
В касационната жалба на [фирма] се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.Претендират се разноски.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е страна инцидентно да оспорва законосъобразността на административен акт, когато такъв акт ? се противопоставя и страната не е участвала в производството по издаването и обжалваното му.Сочи се противоречие с решение № 964/30.12.2009 г. по гр.д. № 3306/2008 г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 123/19.01.2017 г. по гр.д. № 1441/2016 г. по описа на ВКС, II г.о. 2. При изменение на иска чрез увеличаване на размера му, при запазване на основанието и вида на търсената защита, от кога се счита за предявен иска в увеличената част.Твърди се въпросът да е разрешен в противоречие с постановеното в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. 3. Предявяването на иска и последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК има ли за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на сумата, с която размерът на иска е увеличен.Сочи се противоречие с решение № 610 от 09.12.2008 г. по т.д. № 391/2008 г. по описа на ВКС, I т.о., решение № 210/03.06.2011 г. по гр.д. № 1010/2010 г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 97/06.07.2009 г. по т.д. 745/2008 г. по описа на ВКС, II т.о.По отношение на последния поставен въпрос се позовава бланкетно и на основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК като основание за допустимост на касационното обжалване.
В касационната жалба на П. С. Т. се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.Претендират се разноски.
В изложението на основанията за допускане до касационна проверка са формулирани следните въпроси: 1. Може ли съдът по иск на основание чл. 200 КТ за обезщетение на неимуществени вреди получени вследствие на трудова злополука да се произнася или да изследва въпроса за вина и съпричиняване от страна на лице, което е било оправдано по реда на НПК в административно-наказателно производство с наказателен характер като е отменено наказателно постановление на органите на пътна полиция /по същество наказателно обвинение съгласно ТР№ 3/2015 г. на ОСНК на ВКС/ с влязло в сила решение № 183/24.02.2011 г. по нахд № 2740/2010 г. по описа на РС- Русе; 2. Следва ли съдът да цени и кредитира протокол за ПТП, издаден от органите на пътна полиция досежно вина /съвина/, ако наказателното постановление за това ПТП по отношение на обвиненото лице е отменено с влязло в сила решение по административно-наказателното производство с наказателен характер от районен съд на основание чл. 15 НК и фактически то е оправдано по това обвинение за вина при ПТП. Има ли този протокол самостоятелно правно значение; 3. Ползват ли се със задължителна сила/сила на присъдено нещо и правен стабилитет/задължителност и изпълняемост/ в гражданския процес влезлите в сила решения на съдилищата по административно-наказателни производства с наказателен характер, когато е отпаднала и възможността за възобновяването им, с които се отменят наказателни постановления по обвинения за вина при ПТП. Имат ли същите равнозначност на присъда по смисъла на чл. 300 ГПК, в контекста на задължителната съдебна практика. Твърди се, че формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, поради което е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и че са разрешени в противоречие с чл. 300 ГПК, чл. 413, ал. 2, т. 2 НПК, чл. 5, ал. 4 КРБ, чл. 4 от Протокол № 7 към ЕКЗПЧОС, както и с Тълкувателно решение № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от [фирма] , подаден чрез адв. Р.С., в който се изразява становище , че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата на Т. е неоснователна.
Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и са процесуално допустими. Подадени са преди влизане в сила на промените в ГПК, обнародвани с ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г., поради което и на основание § 74 от ПЗР на ЗИД на ГПК следва да бъде разгледани по досегашния ред.
За да отмени частично първоинстанционното решение, въззивният съд след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приел,че е налице влязъл в сила акт на надлежен административен орган, с който злополуката, станала с ищеца на 29.09.2010г. е призната за трудова злополука по смисъла на чл.55, ал.1 КСО, тъй като внезапното увреждане здравето на пострадалия е станало през време и по повод на извършваната работа. Злополуката е декларирана от ищеца, който в т.27 от подадената декларация е посочил получените при злополуката увреждания – моментна загуба на съзнание, вътрешни увреждания на гръден кош, гръбначен стълб, шия и силно психическо натоварване и стрес. Медицинската документация, назначената медицинска експертиза и събраните гласни доказателства установяват преживените от ищеца болки и страдания от получените увреждания и посттравматичен стрес. Тези обстоятелства, както и посочените от вещото лице възможности за провеждане на лечение на засегнатите от травмата прешлени на гръбначния стълб,са дали основание въззивния съд да приеме, че определеното от районния съд обезщетение за претърпените неимуществени вреди по размер отговаря на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД.Съдът е приел,че уврежданията на ищеца са късна последица от процесното ПТП и се намират в причинно-следствена връзка с увреждането на здравето му,позовавайки се на влязлото в сила ЕР на НЕЛК от 12.03.2013 г.,който акт не може да бъде предмет на съдебен контрол за законосъобразност в настоящето производство на основание чл.17,ал.2 ГПК и е недопустимо неговата доказателствена сила да се опровергава с други събрани доказателства по делото.Приел е за неоснователно възражението,че претенцията за обезщетение над сумата от 15 000 лв. е погасена по давност,тъй като изменението на иска,чрез увеличаване на размера на 30 000 лв.е направено след изтичане на три годишния срок по чл.358,ал.1,т.3 КТ,позовавайки се на разпоредбата на чл.115,ал.1,б.”ж” ЗЗД,а именно – спиране на давността с подаване на исковата молба.Приел е за основателно възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца поради наличието на груба небрежност,тъй като влязлото в сила решение по н.д.№ 752/2015 г. на ВКС/за прекратяване на производството/ не е задължително за гражданския съд съгласно чл.300 ГПК, тъй като с него не се решава по същество въпроса дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца,а актовете на по-долните съдилища в случая са отменени като постановени в нарушение на принципа non bis in idem и ищецът е осъден след като е налице приключило административно-наказателно производство, по което той вече е бил наказан.Позовавайки се на доказателствената сила на протокола за ПТП от 29.09.2010г. досежно установените в него обстоятелства и неоспорването му ,както и приетата автотехническа експертиза съдът е приел, че виновен за настъпването на процесното ПТП е ищеца, който в нарушение на правилата за движение по ЗДвП е управлявал автомобила на жалбоподателя с несъобразена с пътната обстановка скорост, следствие на което изгубил управлението върху автомобила,т.е налице е груба небрежност от негова страна и принос за настъпване на вредоносния резултат.Определил е съпричиняване 1/2 и до този размер е редуцирал присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС , в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба.
По касационната жалба на [фирма]
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице.Първият въпрос е обусловил решаващата воля на съда обективирана в решението, но даденото правно разрешение не противоречи на константната съдебна практика,според която влезлите в сила експертни решения на експертните комисии по професионални болести са задължителни за всички лица,органи и организации в страната.Ако комисията е допуснала нарушения,нейният акт подлежи на обжалване по административен ред и с това право разполага ,както осигурителя,така и работника и служителя.Инцидентно гражданският съд не може да коригира влязло в сила решение на ТЕЛК или НЕЛК поради неправилност,нито сам да установява факти и обстоятелства,за които следва да се произнесе по надлежен ред ТЕЛК или НЕЛК.Практиката на ВКС на която се позовава касаторът е неотносима към поставения въпрос.По съдържание вторият и третият въпрос се припокриват и касаят последиците при изменение размера на иска. Същите не съставляват общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а са свързани с правилността на съдебния акт. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Само за пълнота на изложението следва да бъде посочено,че увеличението на иска без да се изменя основанието му не представлява нов иск и със завеждане на исковата молба се прекъсва давността за цялото вземане,включително и за увеличената част,в какъвто смисъл са еднозначни ,както трайната практика на ВКС,така и законовите разпоредби.
По касационната жалба на П. С. Т.
Формулираните от жалбоподателя правни въпроси са обуславящи решаващата воля на съда, поради което представляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, но не се обосновава наличието на поддържаната специфична предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Според разясненията в ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.Съобразно гореизложеното не е налице бланкетно релевираното основание за допускане на касационно обжалване. За пълнота на изложението следва да бъде посочено,че съгласно чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 413, ал.2 от НПК. Това обаче не се отнася до съдебните актове, които са постановени по реда на ЗАНН. Приетото с тях не обвързва гражданския съд, който разглежда последиците от деянието, обсъждано в административно наказателното производство. Следователно в случая постановеното решение в административно наказателното производство не е задължително за съда,в какъвто смисъл са и изводите на въззивния съд.В трайната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, се приема, че протоколът за ПТП, съставен от длъжностно лице в кръга на служебните му задължения, съставлява официален документ по смисъла на чл.179 ГПК, който се ползва не само с обвързваща съда формална доказателствена сила относно авторството на материализираното в него изявление на съставителя, но и с материална доказателствена сила относно самото удостоверено волеизявление. Винаги когато пострадалият създава реална възможност за настъпване на вредата, като сам се поставя в ситуация на повишен риск от увреждане, той съпричинява вредата. В този случай виновното лице отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и за последиците от поведението на увредения, в който смисъл е и Тълкувателно решение № 88/12.09.1962 г.на ОСГК на ВС. „Груба небрежност” по смисъла на чл.201 ал.2 от КТ е степен на небрежност, при която увреденият не е положил за себе си грижата, която би положил и най-небрежния човек, зает със съответната дейност, при подобни условия.
Предвид изхода всяка от страните следва да понесе разноските така, както ги е сторила в настоящото производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 315/07.07.2017 г., постановено по гр.д. № 372/2017 г. по описа на Окръжен съд – Русе.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: