О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 619
София, 13.07.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 1477/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от Национална агенция по приходите – София и от адв. М.П. – процесуален представител на С. А. Д. против въззивно решение от 24.06.2015 г. ,постановено от Софийски градски съд, по гр.д.№ 19045/2014 г. ,с което е отменено решение от 10.09.2014 г. по гр.д.№ 3769/2011 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, в която е отхвърлен предявеният от С. А. Д. против Национална агенция по приходите – София иск с правно основание чл.226, ал.2 КТ за сумата 11 057,13 лева, за периода от 31.01.2008 г. до 19.01.2011 г., със законната лихва за забава, считано от 31.01.2011 г. до окончателното изплащане на сумата и искът е уважен за посочената сума. Потвърдено е първоинстанционното решение,в частта,в която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.226,ал.2 КТ за разликата над 11 057,13 лв. до пълния предявен размер от 28 248 лв. и чл.86 ,ал.1 ЗЗД за сумата 26 686 лв. за периода 19.09.2003 год.-19.01.2011 год.
Ищецът С. А. Д. обжалва въззивното решение в частта, с която не са уважени претенциите му, а ответникът по исковата молба Национална агенция по приходите – София в частта, с която е осъден да заплати обезщетение на ищеца за незаконно задържане на трудовата му книжка.
В касационната жалба на Национална агенция по приходите – София се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.226,ал.2 КТ при безспорно установеното,че трудовата книжка е загубена.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1,т.т.1 – 3 ГПК по три материалноправни въпроса,които не са формулирани, по които е налице противоречие с практиката на ВКС, подробно посочена в самото изложение. Прави се анализ на разпоредбата на чл.226, ал.2 КТ,позовавайки се на отделни абзаци от решения на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК. Сочи бланкетно чл.280,ал.1,т.3 ГПК,като твърди, че неправилно съдът се е позовал на противоправно поведение от страна на работодателя, изразяващо се в незаконно задържане на трудовата книжка.
В касационната жалба на С. А. Д. се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи бланкетно чл.280, ал.1,т.3 ГПК по следните въпроси: 1.Тече ли нова давност и от кога, от датата на влизане в сила на съдебния акт, от датата на депозиране на исковата молба или от датата, на която изтича периода, за който се претендира обезщетението по чл.226 КТ, за което е образувано гр.дело, по което има влязъл сила съдебен акт ; 2. Следва ли съдът да уважи иска по чл.86 ЗЗД върху размера на уважената част от иска по чл.226, ал.3 КТ ; 3.Следва ли съдът да се произнесе към изрично направено искане още при депозиране на исковата молба .
Нито една от страните не е представила отговор по чл.287 ГПК, по касационната жалба на насрещната страна.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Въззивната инстанция е приела, че съгласно разпоредбата на чл. 226, ал. 2 от КТ, работодателят и виновните длъжностни лица отговарят солидарно към работника или служителя за вредите, които той е претърпял поради незаконно задържане на трудовата му книжка, след като трудовото правоотношение е било прекратено. В този случай обезщетението е в размер на брутното трудово възнаграждение от деня на прекратяване на трудовото правоотношение до предаване на трудовата книжка (чл. 266, ал. 3, пр. 2 от КТ). Прието е също така, че правото на обезщетение по чл. 226, ал. 2 от КТ възниква поради невъзможността на работника или служителя да се ползва от трудовата си книжка, съответно от удостоверителната й функция, във връзка с възникването, съществуването и прекратяването на трудови и осигурителни права и задължения. Това право на възмездяване възниква при задържане на трудовата книжка от работодателя след прекратяване на трудовото правоотношение, когато задържането е противоправно – при неизпълнение на задължението на работодателя по чл. 350, ал. 1 КТ и чл. 6, ал. 2 от НТКТС незабавно да върне трудовата книжка, която е в негово държане, след прекратяване на трудовото правоотношение и след като работникът или служителят е поискал връщането и е дал нужното съдействие за изпълнение на задължението за връщането й с явяване за получаване на книжката при работодателя. Споделяйки преобладаващата съдебна практика(Решение № 335 от 07.07.2003г. по гр.д. № 3118/2001г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., Решение № 606 от 27.10.2009г. по гр.д. № 908 от 2009г. на ВКС, Определение № 128 от 08.02.2010г. по гр.д. № 1609/2008г. на ВКС, ГК, ІІІг.о., Решение № 38 от 29.03.2011г. по гр.д. № 1276/2009г. на ВКС, ГПК, ІV г.о. и Решение № 519 от 01.2012г. по гр.д. № 1741/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о.),съдът е приел,че законът презумира настъпилите от незаконното задържане вреди – размерът на обезщетението е нормативно определен и не е необходимо работникът и служителят да доказва претърпял ли е вреди и какви. Когато се оспорва от работодателя , че в периода на задържането на трудовата книжка работникът не е реализирал социално осигурен доход , то в негова тежест е да установи, че работникът е реализирал доход и в какъв размер. Съдът е взел предвид,че трудовото правоотношение между страните е било прекратено от 19.09.2000г. и не е било възстановявано; трудовата книжка на ищеца– служител е била във фактическо държане на ответника – работодател, но въпреки искането и настояването на жалбоподателя, както и въпреки присъждането на обезщетение за незаконното задържане на трудовата книжка на ищеца за времето от 19.09.2000 г. до 19.09.2003 г. с влязло в сила съдебно решение, и след това за целия процесен период по настоящото дело период, трудовата книжка не е върната при продължаващо бездействие на ответника.Приел е,че изгубването на трудовата книжка от ответника-работодател и извършваните действия по чл. 350, ал. 2 КТ и чл. 7, ал. 3 и 4 от НТКТС с оглед издаването на нова трудова книжка, които са изцяло в тежест на работодателя, не изключват факта на незаконното задържане. И в този случай има противоправност в поведението на работодателя, тъй като е налице неизпълнение на задължението му по чл. 350, ал. 1 от КТ – незабавно да върне трудовата книжка след прекратяване на трудовото правоотношение, което по същество е противоправното поведение по чл. 226, ал. 2 от КТ, за което на работника и служителя се дължи и обезщетение. Възражението на ответника, че при изгубването на книжката и предприетите действия по възстановяването й от работодателя обезвреда не се дължи е прието за неоснователно,тъй като правно ирелевантно при обезщетението по чл. 226, ал. 2 от КТ е по каква причина трудовата книжка не се връща от работодателя. Тъй като в хипотеза на изгубена по причина на работодателя трудова книжка предприемането на правни или фактически действия от страна на работника или служителя не е необходимо съгласно КТ и НТКТС, без значение е и дали в случая ищеца сам е предприел действия по издаването на нова трудова книжка.
Предвид тези изводи е прието за неоснователно и възражението на работодателя ,че тежестта на доказване е на ищеца, на конкретно претърпените от него вреди поради лишаването му от трудовата му книжка, поради което при установеното от страна на работодателя противоправно поведение – бездействие за периода по делото, е определено дължимо обезщетение на база размера на брутното трудово възнаграждение на ищеца за последния пълен отработен месец – месец юли 2000г. в размер на 310,20 лева.
Зачетено е възражението за погасяване на претенцията по давност за периода от 19.09.2003 г. до 31.01.2008 г., а обезщетението е присъдено за периода от 31.01.2008 г. до 19.01.2011 г./ 35 месеца и 20 дни/, в размер на 11 057,13 лева.
По касационната жалба на Национална агенция по приходите – София
Не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съдържанието на изложението не представлява формулиране на въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, , а негово становище по приложението на разпоредбата на чл.226, ал.2 КТ. Въпросите по смисъла на визираната правна норма следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично и в съответствие с изложеното в обжалваното решение. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК. Изложението по естеството си представлява посочване на касационни оплаквания, които обаче следва да бъдат разгледани, едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Поради това касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е уважен искът по чл.226, ал.1, т.1, във връзка с ал.2 КТ, не следва да бъде допуснато.
По касационната жалба на С. А. Д.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е налице,защото касаторът не е обосновал самото основание, т.е. не е посочил какво е значението на “поставения” правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид също така, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване.Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.За пълнота на изложението следва да бъде посочено следното:
По първия от поставените въпроси, а именно „Тече ли нова давност и от кога, от датата на влизане в сила на съдебния акт, от датата на депозиране на исковата молба или от датата, на която изтича периода, за който се претендира обезщетението по чл.226 КТ, за което е образувано гр.дело, по което има влязъл сила съдебен акт “, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Разпоредбата на чл.358, ал.2, т.2, предложение първо КТ по категоричен начин установява, че срокът по ал.1, т.3 на същата правна норма тече „от деня, в който правото, предмет на иска, е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено“. Визираната разпоредба е ясна и категорична и не се нуждае от тълкуване. Поради това законът е приложен точно от въззивната инстанция, която е приела, че за периода от 19.09.2003 г. до 31.01.2011 г. искът е погасен по давност.
По втория въпрос, а именно: „Следва ли съдът да уважи иска по чл.86 ЗЗД, върху размера на уважената част от иска по чл.226, ал.3 КТ “изводите на съда изцяло са съобразени с петитума на исковата молба, в която ищецът недвусмислено е поискал заплащане на „законна лихва върху сумата за забава до изплащането й.“. Константната съдебна практика по категоричен начин установява, че при така формулирано искане лихва се присъжда от датата на депозиране на исковата молба в съда.Същите съображения са относими и към третия от поставените въпроси – „Следва ли съдът да се произнесе към изрично направено искане още при депозиране на исковата молба “.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 24.06.2015 г. по гр.д.№ 19045/2014 г. по описа на Софийски градски съд, г.о., III-Г въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: