О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 865
гр. София 08.11.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 05 ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1841 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника [фирма] [населено място] , чрез адв. А. М. против решение № 93/31.01.2018 г. по в.гр.дело № 330/2017 г. на Видинския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 258/14.07.2017 г. по гр.дело № 1677/2016 г. на Видинския районен съд в уважената част на предявения иск от Б. Б. Г. срещу [фирма] с правно основание чл.200 КТ за сумата 22940 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на претърпяна трудова злополука, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 05.09.2014 г. до окончателното изплащане. Поддържаните основания за неправилност на решението в обжалваната част са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени решението в обжалваната част и предявения иск с правно основание чл.200 КТ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди се отхвърли изцяло като неоснователен.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1. Налице ли е съпричиняване от ищцата? Може ли да се определи като груба небрежност по смисъла на чл.201,ал.2 КТ поведението на ищцата при настъпването на злополуката? Фактът, че ищцата се е затичала на хлъзгав терен и носейки тежки предмети, без да съобрази всички обстоятелства – хлъзгавия терен, дъжда, носенето на тежък предмет, рязкото затичване, при което е настъпило изкълчването на крака й счита ли се за груба небрежност по смисъла на чл.201,ал.2 КТ и следва ли да бъде намалена отговорността на работодателя поради съпричиняване от ищцата? 2. Спазен ли е принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД от въззивния съд? Справедливо ли е определен размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съобразно принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД с оглед задължителната практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК? 3. Формирал ли е собствени мотиви Видинският окръжен съд? Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани? Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд това дерогира ли изискването на чл.236,ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл.272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания? Според жалбоподателя правните въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответницата по касационната жалба Б. Б. Г., чрез адв. А. М. в писмен отговор е изразила становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението на ответника и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Подадена е касационна жалба от ищцата Б. Б. Г., чрез адв. А. М. срещу въззивното решение на Видинския окръжен съд по в.гр.дело № 330/2017 г. в частта, с която е потвърдено решение№ 258/14.07.2017 г. по гр.дело № 1677/2016 г. на Видинския районен съд в отхвърлената част на иска с правно основание чл.200 КТ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, последица от трудова злополука, претърпяна от ищцата. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния и процесуален закон. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и се уважи предявения иск с правно основание чл.200 КТ в пълен размер.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1.По въпроса за справедливото обезщетяване при непозволено увреждане при трудова злополука, при прилагането на чл.52 ЗЗД, 2. По въпроса относно прилагането на чл.272 ГПК от един въззивен съд и правомощията, възможността и условията при които може при потвърждаване на решението на първоинстанционния съд да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд, 3. По въпроса за значението на един неоспорен и влязъл в законна сила административен акт, а именно ЕР на ТЕЛК, 4. За прилагането на практиката по чл.290 ГПК от въззивните съдилища и за изпълнение на задълженията на съда, визирани в чл.130,ал.2 ЗСВ при постановяване на решението си да се съобразява и с тълкувателните решения на ВКС, 5. За задължението на въззивния съд при постановяване на своето решение да спази изискванията на чл.273,вр.чл.236 ГПК и да обсъди всички доводи и съображения на страните, решени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по тази касационна жалба [фирма] чрез адв.А. М. в писмен отговор е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Видинския окръжен съд по поставените въпроси в изложението на ищцата и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от касационните жалби е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и са процесуално допустими.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.200,ал.1 КТ.
Прието е за безспорно между страните, че ищцата Б. Г. е работила по трудово правоотношение с ответника на длъжност„ директор“ на филиал на ответната банка в [населено място].
С разпореждане № 17248/24.09.2014г. на НОИ – ТП – София град, издадено въз основа на декларация № 4/15.09.2014г., подадена от пострадалата е прието, че декларираната злополука, станала с ищцата на 05.09.2014 г. е приета за трудова злополука по чл. 55,ал.1 КСО, през време и по повод на извършваната работа – изпълнение на служебни задължения извън офиса. При придвижване по тротоар, вследствие на физическо натоварване, е получила изкълчване на лявото коляно.
Въз основа на писмените доказателства е прието, че в деня на трудовата злополука, ищцата е била прегледана от ортопед-травматолог, който е установил, че има изкълчване на коляното, вследствие на падане и удряне на лява колянна става, поради което се е получил отток и болка. На ищцата е издаден болничен лист за 14 дни и е назначена външна терапия, вкл. физиотерапия. През това време състоянието й не се е подобрило и поради това временната й трудоспособност е продължена с още 30 дни и така за период около 6 месеца.
За периода от време от 06.10.2014г. до 08.10.2014г. ищцата е била на стационарно лечение в МБАЛ”Болница Европа” София, където е проведена операция под артроскопски контрол – частична менисцектомия.
На 12.05.2015 г. ищцата е постъпила в Клиника „Артроскопска травматология” при УМБАЛ”С.”, и отново й е извършена операция. Изписана е в добро общо състояние на 15.05.2015 г., като е определена временна неработоспособност общо 34 дни от ЛКК.
Установено е от Епикриза, изд. от Клиника „Артроскопска травматология“ при УМБАЛ „С.”, че ищцата е постъпила в лечебното заведение на 12.05.2015г. като отново й е извършена операция, изписана е в добро общо състояние на 15.05.2015г., като й е определена временната неработоспособност общо 34 дни от ЛКК.
При извършена рентгенография на 07.04.2016г. на лява колянна става в МБАЛ „В. Медика“ [населено място], е установена хондропатия: 3-4 степен в областта на медиалния бедрен кондил.
От приетата по делото съдебно-медицинска експертиза, възприета от първоинстанционния и въззивен съд е установено, че на 05.09.2014г. ищцата е получил травма на лява колянна става. Проведено е консервативно лечение, но поради недостатъчен ефект, на 07.10.2014г. е извършена оперативна интервенция – частична менисцектомия с частична ховектомия с артроскопска методика. Изписана с подобрение без усложнения и допълнителни оплаквания. Поради персистиращ отток на колянната става и невъзможност за пълно сгъване и ръзгъване, на 12.05.2015г. е извършена втора оперативна интревнеция – частична резекция на медиалния менискус с артролиза и тоалет на ставата. При направеното през м. април 2016г. изследване с Я. е установена посттравматична хондропатия- увреждане на хрущяла на бедрените кондили. След операцията ищцата е продължила да изпълнява предписаните кинезитерапевтично лечение и процедури.
Прието е, че според заключението на вещото лице ищцата в резултат на претърпяната злополука е получила трайно ограничение на движенията на левия долен крайник, претърпяла е болки и страдания. Имала е затруднение в бита. Според вещото лице завишеното тегло само по себе си не може да бъде предпоставка за увреждане на крайниците и конкретно изкълчване на коляното. От основно значение е механизмът на получаване на травмата – усукване в ставата. Вещото лице е посочило и, че диагнозата „диафрагмална херния“ не представлява рисков фактор за подобна травма. Съдът е приел, че според заключението на вещото лице остеопорозата представлява основен риск за получаване на фрактури, но няма каквото и да е отношение към връзковия апарат на коляното и поради това няма отношение към травмата. Вещото лице е прогнозирало, че може да се очаква по-ранно и по-тежко развитие на деформираща артроза на лявото коляно.
Прието е за установено от заключението на вещото лице и приложените по делото шест броя болнични листове, че ищцата е била във временна нетрудоспособност 164 дни – от 05.09.2014 г. до 15.02.2015 г. Освидетелствана е от ТЕЛК. С ЕР на ТЕЛК № 3698 от 21.10.2016 г. на ищцата е призната 30% ТНР, поради трудова злополука с водеща диагноза – гонартроза, артроза на колянната става със срок до 01.10.2018 г.
За установяване механизма на злополуката, проведеното лечение и претърпените неимуществени вреди от ищцата въззивният съд е възприел и обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели.
Приел е, че от [фирма] на ищцата е изплатено обезщетение в размер на 2 060 лв. за претърпени неимуществени вреди във връзка с настъпилото застрахователно събитие –трудова злополука.
От правна страна е прието, че ищцата е претърпяла на 05.09.2014 г. трудова злополука, че в резултат на същата са й причинени уврежданията на коляното на левия долен крайник, както и че ищцата е била в отпуск поради временна неработоспособност, че злополуката е призната за трудова по надлежния ред – с разпореждане № 17248/24.09.2014 г. на НОИ – ТП – София град.
Въззивният съд се е произнесъл по възражението за допринасяне от страна на ищцата за настъпване на трудовата злополука, допускайки груба небрежност. Прието е, че груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ е неполагане на дължимата грижа, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия – при проявена от работника липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност Посочил е, че небрежността ще е груба, когато работникът е съзнавал, предвиждал настъпването на вредоносните последици, но е мислел да ги предотврати. Според въззивния съд при приемане на наличието на хипотезата на чл.201 ал.2 КТ, отговорността може да се намали, но не и изцяло да отпадне, като следва да се съобрази обективното съотношение на приноса на пострадалия в настъпването на вредата.
Възприети са изводите на първоинстанционния съд, според които възражението на ответника за съпричиняване на вредите поради допусната груба небрежност от страна на ищцата е неоснователно и недоказано, че работодателят е следвало да докаже, че трудовата злополука е настъпила и поради проявена от служителя груба небрежност при изпълнение на работата – при условията на пълно и главно доказване работодателят следва да установи не само, че служителят е допуснал нарушение на правилата на безопасност на труда, но че е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност.
Прието е, че показанията на свидетелите – служители на ответната банка не установяват, че с поведението си по време на злополуката ищцата е допуснала такова нарушение, че същата да е допринесла за настъпването на злополуката. Посочил е, че фактът, че злополуката е станала в момента, в който е носела бутилка с минерална вода, не може да обоснове извода, че ищцата е допуснала груба небрежност.
Съдът е приел, че съпричиняване при трудовата злополука има винаги, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност. Преценени са за правилни изводите на първоинстанционния съд, че отговорността на работодателя може да се намали само когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, т. е. проявил е липса на елементарно старание и внимание, пренебрегвайки основни правила за безопасност – когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният не би положил при същите обстоятелства. Прието е, че преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата. Според въззивния съд в случая е изяснен точния механизъм на настъпване на злополуката, действията на работника, довели до увреждането и поради това е преценен за правилен извода на районния съд, че поведението му не може да бъде квалифицирано като груба небрежност. Приел е, че показанията на свидетелите – служители на ответната банка не установяват, че ищцата е допуснала такова нарушение, че същата да е допринесла за настъпването на злополуката.
Възприети са изводите на първоинстанционния съд, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 52 от ЗЗД по справедливост следва да се вземат предвид вида и естеството на причинените здравословни увреждания, претърпените от ищцата болки и страдания, продължителността на оздравителния процес, ежедневните житейски неудобства и лишения, наложени по време на оздравително – възстановителния процес. Прието е, че се касае за жена в активна възраст, която към датата на инцидента е била на 55 години, че от заключението на вещото лице ортопед е установено, че в резултат на претърпяната злополука, ищцата е получила трайно ограничение на движенията на левия долен крайник, претърпяла е болки и страдания, имала е затруднение в бита. Ищцата е получила усложнения от травмата, които са довели до получаване на посттравматична хондропатия – увреждане на хрущяла на бедрените кондили. Прогнозата е за очаквано по-ранно и по-тежко развитие на деформираща артроза на лявото коляно – налице е едно трайно увреждане на лявата колянна става на ищцата, същата няма да се възстанови напълно, напротив, дори може състоянието й във времето да се влошава. Към момента ищцата е инвалидизирана с 30% ТНР заради трудовата злополука, който факт също е отчетен при определяне размера на обезщетението. Възприет е и извода на районния съд, че при тези обстоятелства сумата от 25 000 лева е достатъчно справедлив размер, който да компенсира понесените болки и страдания, дискомфорт и изживените негативни емоции във връзка с претърпяната трудова злополука, и получените усложнения, довели до трайно ограничение на движението на левия долен крайник. Посочил е, че от тази сума следва да се приспадне полученото от ищцата застрахователно обезщетение в общ размер от 2060 лева. Формиран е извод, че искът следва да бъде уважен до сумата от 22940 лева, а в останалата част до пълния претендиран размер до сумата от 50 000 лева – исковата претенция следва да бъде отхвърлена като недоказана. Преценени са за неоснователни оплакванията във въззивната жалба на ответника за завишен размер на определеното обезщетение за претърпени неимуществени вреди на ищцата.
При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение.
По правните въпроси, формулирани от жалбоподателя-ответник:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите по пункт първи от изложението.
С решение № 977/14.01.2010 г. по гр.дело № 298/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практика на ВС, според която щом като пострадалият работник е предприел действията в интерес на работата, не е имало груба небрежност и че неправилните действия в подобни случаи се отчитат като обикновена небрежност. Възприета е и практиката на ВС, съгласно която не всяко нарушение на правилата на безопасността на труда обаче, мотивира приложението на чл.201 ал.2 КТ,а само подчертано субективното отношение на пострадалия, довели до осъществяване на грубата небрежност от негова страна, като елемент от неговото виновно действие. Ако не е налице груба небрежност, а обикновена такава, тогава предприятието ще отговора изцяло без каквото и да е намаляване на отговорността за разлика от увреждането по чл.45 и сл.ЗЗД,където допринасянето в каквато и да е степен е основание за намаляване на следващото се общо обезщетение по силата на л.51 ЗЗД. Възприето е и практика на ВКС, според която щом не са били осигурени от работодателя безопасни условия на труд, не може да се приема, че злополуката се дължи на груба небрежност, както и разрешението на въпроса, че при обичайна практика,нарушаваща изискванията за безопасна работа,пострадалият работник не е действал и не е пострадал при груба небрежност,защото не всяко нарушение на инструкциите за безопасност на труда представлява груба небрежност, а само такова нарушение, което е в пряка причинна връзка с увреждането и при което работникът не е положил грижа, каквато и най-небрежният не би положил в подобна обстановка.
Правните въпроси по п.1-ви въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. По възражението на ответника по иска, че ищцата е допринесла за трудовата злополука, като е допуснала груба небрежност въззивният съд е възприел изводите на районния съд, според които отговорността на работодателя може да се намали само когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, т. е. проявил е липса на елементарно старание и внимание, пренебрегвайки основни правила за безопасност – когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният не би положил при същите обстоятелства. Изведен е и извод, че преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата. Въззивният съд е формирал и изводи, че в настоящият случай е изяснен точния механизъм на настъпване на злополуката, действията на ищцата, довели до увреждането и поради това е приел, че поведението й не може да бъде квалифицирано като груба небрежност. Приел е, че показанията на свидетелите – служители на ответната банка не установяват, че ищцата е допуснала такова нарушение, че същата да е допринесла за настъпването на злополуката. Всички тези изводи са в съответствие с цитираната практика на ВКС. С оглед на това не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по тези правни въпроси.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите, формулирани в пункт втори от изложението.
С решение № 86/06.06.2017 г. по гр.дело № 3856/2016 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, изразена в ППВС № 4 от 23. 12. 1968г. и решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, според които размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, която не е абстрактно понятие, след преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства – характер и степен на увреждането, обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, възраст на увреденото лице и възможност да продължи трудовата си кариера, и да се социализира, обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др. Прието е, че принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от трудовата злополука. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. С въззивното решение правните въпроси по п.2-ри са разрешен в съответствие с тази практика на ВКС. За да определи размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от ищцата въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, относими към характера и степента на увреждането, обстоятелствата, при които е получено, извършените медицински манипулации, продължителността на лечението и възстановителния период, наличието на трайни последици, възрастта на ищцата. Поради изложеното съдът намира, че правните въпроси по п.2-ри не са разрешени в противоречие с цитираната практика на ВКС и не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Останалите цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС съдът не обсъжда, тъй като със същите не са разрешени правните въпроси по п.2-ри от изложението.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите, формулирани в п.3-ти от изложението.
С решение № 157/08.11.2011 г. по т.дело № 823/2010 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон – чл.236, ал.2 ГПК, аналогичен на чл.189, ал.2 ГПК /отм./, и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд. С приетите при действието на ГПК от 1952 г. /отм./ постановления на Пленума на ВС – ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество като е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Според съдебния състав задължителни указания във връзка с правомощията на въззивната инстанция и съдържанието на мотивите към нейното решение са дадени и с приетото по-късно Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т.19, с което по категоричен начин е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си.
Прието е, че задължителните разяснения и указания, дадени от Пленума на ВС и от ОСГК на ВКС, не са изгубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 г. Предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. Разпоредбата на чл.272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство /чл.269 ГПК/. Аргумент за това са нормите на чл.235, ал.2 и ал.4 ГПК, задължаващи въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. Изложеното дава основание да се приеме, че и при действието на ГПК от 2007 г. наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите, цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Правните въпроси, описани в пункт 3-ти въззивния съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. С обжалваното решение съдът е подложил на самостоятелна преценка събраните по делото доказателства, както и доводите на всяка от страните, и се е произнесъл по спорния предмет на делото. Формирани са фактически и правни изводи, които са намерили израз в мотивите на решението. Следователно правните въпроси не са разрешени в противоречие с посочената от жалбоподателя практика на ВКС.
По правните въпроси, формулирани от ищцата Б. Г.:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.
С решение № 251/20.01.2017 г. по т.дело № 72/2016 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВС, изразена в Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС, както и създадената задължителна съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД, обективирана в редица решения, постановени от състави на ВКС по чл.290 ГПК. Прието е, че в Постановление № 4/1968г. е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението–видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, осакатявания, загрозявания и др. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочат конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на обезщетението / т.11 на цитираното Постановление на ВС/. Посочено е, че тези критерии са възприети и във формираната по реда на чл.290 от ГПК задължителна практика по приложението на чл.52 от ЗЗД, която приема, че справедливото възмездяване на настъпилите от деликта вреди изисква задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти.
В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите, цитирани от жалбоподателката решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК.
Въззивният съд е разрешил правния въпрос, като е се е съобразил с практиката на ВС и ВКС. Размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от ищцата е съобразен с характера и степента на увреждането, наличието на трайни последици от същото, възрастта на ищцата, периода на лечение, претърпените неудобства и притеснения. Изводите на съда на изцяло в съответствие с цитираната практика на ВС и ВКС, поради което не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос.
По същият въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като разпоредбата на чл.52 ЗЗД е ясна и пълна и не се нуждае от тълкуване. По приложението й е формирана трайна и обилна съдебна практика, с която въззивният съд е съобразил решаващите правни изводи.
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по по втори и пети въпроси от изложението.
С решение № 268/21.11.2011 г. по гр.дело № 191/2011 г. на ВКС, постановено по чл.290 ГПК е възприето разрешението, че разпоредбата на член 272 от ГПК предвижда, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, той мотивира своето решение, като може да препрати към мотивите на първоинстанционния съд. Това е една възможност, която се предвижда съгласно тази законова разпоредба и може да се използва само когато при потвърждаването на решението на първоинстанционния съд, фактическите и крайни констатации напълно съвпадат,а не само крайният резултат от решаващата дейност и последната е еднаква по обем и за двете инстанции,защото не са били посочени нови факти и не са били представени нови доказателства пред въззивния съд.Но и в този случай,макар и да препраща към мотивите на първоинстанционния съд,той изготвя собствени такива,като прави свои тези изводи на първата инстанция,с които обосновава изводите си по съществото на спора.Така предвидената от закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагането на свои мотиви по съществото на спора, в които да даде отговор на направените пред него оплаквания.
С решение № 10/04.07.2011 г. по гр.дело № 533/2010 г. на ВКС, III г.о.,постановено по чл.290 ГПК е прието, че разпоредбата на чл. 272 ГПК предвижда възможността при потвърждаване на първоинстанционното решение въззивният съд да мотивира своето решение като препрати към мотивите на първоинстанционния съд. Прието е също, че практиката на съдилищата сочи, че цитиратата разпоредба се тълкува и прилага разширително, като препращане към мотивите на първата инстанция се прави и при частично отмяна на решението, като при това положение препращането се извършва към част от мотивите на първата инстанция, касаещи било възприетата от първата инстанция фактическа обстановка, било направените от нея правни изводи. Това тълкуване на чл.272 ГПК е възприето за правилно. Посочено е, че такова препращане може да се извърши единствено ако първата инстанция е изложила съответните мотиви. При липса на такива на практика въззивното решение е постановено при липса на мотиви, което представлява процесуално нарушение предвид нормата на чл. 236,ал.2 ГПК.
С решение № 346/25.11.22011 г. по гр.дело № 1387/2010 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК по приложението на чл. 272 ГПК е прието, че когато въззивният съд потвърждава първоинстанционното решение, той мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. Тази възможност може да се използва при съвпадение на фактическите и правните изводи, а не само на крайния резултат от решаващата дейност, т.е. когато тя е еднаква по обем и при двете инстанции, тъй като не са посочени нови факти и не са представени нови доказателства пред въззивния съд. Но и в такъв случай въззивният съд мотивира решението си, като прави свои мотивите на първоинстанционния съд, с които обосновава изводите си по съществото на спора. Възприета е и практика на ВКС, обективирана в решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК, според която при въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество и е необходимо съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, за да достигне до свое собствено решение – т.19 от ТР №1 по гр.д. №1/2000 г. ОСГК.
В този смисъл е разрешението на правните въпроси в останалите, посочени от жалбоподателката решения.
Разрешението на втори и пети въпроси от въззивния съд е съобразено с цитираната практика на ВКС. С въззивното решение са възприети изводите на първоинстанционния съд, като освен това е извършена и самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, и са формирани самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. С оглед на това съдът преценява, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втори и пети въпроси от изложението на ищцата.
По същите въпроси не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като разпоредбите на чл.236,чл.272 и чл.273 ГПК са ясни и пълни и не следва да се тълкуват. По приложението им е установена трайна съ