О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 180
гр. София 11.04.2019 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд – четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 02 април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
ч. гр.дело № 4911 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по подадена частна касационна жалба от ищците М. Н. Ж.-М., К. Р. К., Р. Р. К. и В. И. М.-Д., всички чрез адв.Д. Ч. срещу определение № 386/19.09.2018 г., постановено по гр.дело № 444/2018 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е оставена без уважение подадената от М. Н. Ж.-М., К. Р. К., Р. Р. К. и В. И. М.-Д. , чрез адв.Д.Ч. частна жалба против определение № 1266/15.06.2018 г. по гр.дело № 560/2018 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е допълнено определение № 874/25.04.2018 г. по гр.дело № 560/2018 г. на Пловдивския окръжен съд в частта за разноските, като са осъдени жалбоподателите да заплатят на Община Хисаря сумата 4000 лв. разноски за първоинстанционното производство за заплатено адвокатско възнаграждение.
Поддържаните основания за неправилност на определението са нарушение на материалния и процесуален закон. Според жалбоподателите неправилно въззивният съд е приел, че дължат направените разноски по делото от ответника по исковете. Сочат, че въззивният съд не е обсъдил липсата на осъществяване на договорените процесуални действия от адвокатите на ответника, че не е направено разграничение между дължимите престации, че съдът не е отчел, че при прекратяване на делото, поради нередовност на исковата молба отпада задължението за осъществяване на процесуално представителство, че съгласно чл.9 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималното възнаграждение за изготвяне на писмен отговор на искова молба е 300 лева. Поддържат, че доколкото делото е прекратено на основание чл.129,ал.3 ГПК и не е проведено съдебно заседание разноски за адвокатска защита на ответника не се следват, евентуално същите са прекомерни с оглед фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. Поддържат също, че неправилно е определен размер на разноските от 4000 лв., които не съответстват на извършените от ответника съдопроизводствени действия т.е. не отговаря на изискването за справедливост и обоснованост на размера му. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното определение и вместо него се постанови друго, с което да се остави без уважение искането за присъждане на разноски в полза на ответника, евентуално разноските да се редуцират от 4000 лв. до минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в чл.9 от наредба № 1/2004 г.
В изложението са формулирани въпросите: 1. има ли право на разноски по реда на чл.78,ал.4 ГПК ответникът, който е заплатил адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, което не е осъществено, поради прекратяване на делото на основание чл.129,ал.3 ГПК, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 2.дължат ли се в пълен обем разноски на ответника за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство при прекратяване на производството на основание чл.129,ал.3 ГПК, след като същите са предвидени за процесуално представителство в обем, какъвто не е осъществен по делото/за цялостно процесуално представителство/, респективно същите са прекомерни с оглед фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа, 3. зависи ли отговорността на ищеца за разноски в полза на ответника в случай на прекратяване на производството на основание чл.129,ал.3 ГПК от преценката за фактическа и правна сложност на спора, респективно реално осъществените процесуално действия са ли обект на преценката за фактическа и правна сложност на спора, 4. от какво се определя дали договореният и изплатен хонорар е прекомерен, в случай на прекратяване на производството по чл.129,ал.3 ГПК – от съпоставката му с фактическата и правна сложност на делото, съответно от предмета на договора за правна помощ и съдействие, сключен между страната и процесуалния й представител след връчване на исковата молба, или от случайния факт в кой последващ момент на процеса е прекратено производството, 5. следва ли адвокатското възнаграждение да отговаря на изискването за справедливост и обоснованост на размера му не само по отношение на клиента, но и спрямо онези страни в процеса, които биха го дължали, без това да се явява неопрадвано тежка последица за тях. Според жалбоподателите въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Жалбоподателите поддържат, че обжалваното определение е очевидно неправилно. Цитирани са определения на състави на ВКС, постановени по чл.274,ал.3 ГПК, както и т.решение № 6/06.11.2013 г., постановено по т.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Община Хисаря, чрез адв.Н. С. в писмен отговор е изразила становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на частната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателите съобразно правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. от ГПК приема следното:
Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК от надлежни страни срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел, че с влязло в сила определение № 874/25.04.2018 г., постановено по гр.дело № 560/2018 г. по описа на Пловдивския окръжен съд – І гр.с., е върната исковата молба, подадена от М. Н. Ж.-М., К. Р. К., Р. Р. К. и В. И. М.-Д., поради неотстраняване в указания срок на констатираните от съда нередовности на същата и е прекратено производството по делото.
Прието е, че на 11.05.2018 г. Община Хисаря е подала молба за допълване на посоченото определение с присъждане на направените от нея разноски по делото в размер на 4 000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Прието е също, че с обжалваното определение съдът е допълнил определение № 874/ 25.04.2018 г., като е осъдил М. Н. Ж.-М., К. Р. К., Р. Р. К. и В. И. М.-Д. да заплатят на Община Хисаря 4 000 лв. направени разноски в производството за заплатено адвокатско възнаграждение.
Въззивният съд е приел, че молбата за допълване на цитираното определение е била подадена в предвидения в разпоредбата на чл. 248, ал. 1 от ГПК срок, поради което е допустима.
Приел е , че молбата е основателна доколкото, Община Хисаря е била ответник по предявения иск, че по тази причина тя е ангажирала адвокати за предоставяне на правна помощ и защита в производството по а.х.д. № 3548/2017 г. по описа на Пловдивския административен съд, което впоследствие е било прекратено и изпратено по подсъдност на Окръжен съд – Пловдив. Посочил е, че още с отговора на исковата молба Община Хисаря е представила пълномощно на адвокат Н. С. и адвокат Е. Б. и договор за правна защита и съдействие с уговорено възнаграждение в размер на 4 000 лв., изплатено на Адвокатско дружество „С. и С.” по банков път на 20.02.2018 г., че упълномощаването е до приключване на делото пред всички инстанции.
Преценено е за неоснователно възражението на жалбоподателите-ищци за недължимост на разноски при връщане на исковата им молба, поради извършено нередовно процесуално действие от Административен съд – Пловдив с разпореждането му за връчване на нередовна искова молба на ответника.
Съдът се е позовал на чл. 78, ал. 4 от ГПК, според който ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото. Формиран е извод, че произходът на дължимостта на разноските е извършеното от ищците процесуално действие с подаване на искова молба против ответника в съда, респ. нейната нередовност, довела до прекратяване производството по делото, а не действията на административния съд.
Прието е, че искането за присъждане на разноски е направено своевременно, доколкото производството по делото е било прекратено с определение, постановено в закрито съдебно заседание, като след узнаването му Община Хисаря е подала молбата по чл. 248 от ГПК.
Относно размера на присъдените разноски въззивният съд е приел, че той не е прекомерен, като е взел предвид цената на иска /65 200 евро/ и разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и фактът, че уговореното адвокатско възнаграждение е било изплатено изцяло по банков път към момента на подаване на писмения отговор на исковата молба и преди прекратяване на делото от Административен съд Пловдив.
При тези съображения въззивният съд е приел, че обжалваното определение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено, а подадената против него частна жалба следва да бъде оставена без уважение.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателите за очевидна неправилност на въззивното определение.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съ`ществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
В случая обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. Жалбоподателите са цитирали определение № 253/29.05.2017 г., постановено по ч.т.д.№ 2614/2016 г. на ВКС, I т.о. по чл.274,ал.3 ГПК и определение № 77/12.02.2016 г. по т.дело № 3013/2016 г. на ВКС, II т.о. по чл.274,ал.3 ГПК.
В цитираното определение по ч.т.дело № 2614/2016 г. на ВКС, I т.о. е допуснато касационно обжалване и е разрешен правния въпрос: може ли съдът да не се произнесе по надлежно заявено пред него искане и изложени в негова подкрепа доводи и аргументи, без да постанови приема или отхвърля направеното искане и да изложи съображения, с които да обоснове възприетото от него решение. Този въпрос е различен от поставения от жалбоподателите, поради което цитираната практика на ВКС е неотносима към настоящия правен спор. Със същото определение на състав на ВКС е разрешен и правния въпрос: подлежи ли на намаляване, поради прекомерност, при възражение, основано на чл.78 ал.5 ГПК, възмездяването на договорено и изплатено от ответника адвокатско възнаграждение, в случай,че производството не се развие с обичайните си фази и продължителност, напр. приключи с прекратяването му, по волята на ищеца, респ. реално осъществените процесуални действия са ли обект на преценката за фактическа и правна сложност на спора. По този въпрос е прието, че подлежащо на възмездяване, при условията на чл.78 ал.3 ГПК адвокатско възнаграждение не може да бъде намалявано поради прекомерност, на основание чл.78 ал.5 ГПК, само предвид факта, че производството не се е развило напълно, т.е. само предвид факта, че не са се осъществили всички очаквани процесуални действия, за които е било заплатено възнаграждение за процесуално представителство. В тази хипотеза възнаграждението може да бъде намалено, като прекомерно, само ако още към момента на договарянето му е било несъответно на очакваната фактическа и правна сложност на делото. Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в отклонение от цитираното разрешение. С обжалваното определение е формиран решаващ извод, че изплатеното адвокатско възнаграждение от ответника не е прекомерно съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото. Този извод не противоречи на цитираната практика на ВКС. Дали изводът на съда е правилен е въпрос по основателността на частната жалба и не касае преценката за наличие на допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. С оглед на посоченото съдът намира, че не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.
Второто цитирано определение от жалбоподателите-№ 77/12.02.2016 г. по т.дело № 3013/2016 г. на ВКС, II т.о. е постановено по чл.274,ал.3 ГПК, като не е допуснато касационно обжалване. Това определение е извън обхвата на понятието практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, поради което съдът намира, че не следва да го обсъжда.
По същият правен въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Въпросът касае приложение разпоредбите на чл.78,ал.4 ГПК, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществения условия.
Не се установяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по втория въпрос от изложението. Въпросът е поставен въз основа на хипотеза, каквато не е установена по делото с обжалваното определение. Същият въпрос не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Поради това съдът преценява, че въпросът не е правен. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по трети, четвърти и пети въпроси от изложението. Въпросите не са правни, тъй като не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили решаващите правни изводи по делото. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение/определение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение/определение. Като взема предвид това тълкуване съдът намира, че трети, четвърти и пети въпроси не са правни. Същите не са разрешавани от въззивния съд и не са обусловили правните изводи на съда в обжалваното определение. Неустановяване на общата предпоставка по чл.280,ал.1 ГПК е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на определение № 386/19.09.2018 г., постановено по гр.дело № 444/2018 г. на Пловдивския апелативен съд по касационна частна жалба вх. № 8300/24.10.2018 г., подадена от ищците М. Н. Ж.-М., К. Р. К., Р. Р. К. и В. И. М.-Д., всички чрез адв.Д. Ч., съдебен адрес [населено място], [улица], партер, адвокатска кантора.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: