О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 718
гр. София, 08.10.2019 г.
Върховен касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия Зоя Атанасова
гр. дело № 1654 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Е. С. Й., чрез адвокат Ц. М., срещу решение № 90 от 10.01.2019г., постановено по гр.дело № 2628/2018г. на Апелативен съд- София, Гражданско отделение, 12 състав.
Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение, същото да се отмени като неправилно и вместо него да се постанови друго, с което да се отхвърли предявения иск, евентуално да се присъди по-нисък размер на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касатора се излагат доводи, че касационно обжалване на решението следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, на основание чл.280, ал.2, предл. 3 от ГПК – поради противоречие със задължителна практика на ВС, обективирана в Постановление № 4/1968г., и поради очевидна неправилност на обжалвания акт.
Ответникът по касационната жалба К. В. И., чрез своята майка и законен представител В. С. В., чрез адвокат К. С., в писмен отговор, е изразила становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на въззивното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел за установено от фактическа и правна страна следното:
Прието е, че ищцата К. И. претендира обезщетение за вреди от блудствените действия на ответника, за които той е осъден с влязла в сила присъда по нохд № 6773/2014 г. по описа на Софийски районен съд. Прието е също, че заявените за репариране неимуществени вреди, причинени от съставомерните действия на ответника, са: унижение, страх и силна болка в момента на извършване на блудствените действия; изпитваните впоследствие главоболие, напрежение, стрес, преминал в посттравматично стресово разстройство, смущения в психиката, получавани нерегулярно при събличане, преобличане, страх от преследване, разстройство на съня, натрапчиви мисли за преживяното, притеснение и напрежение от необходимостта да възпроизвежда случилото се при участието й в наказателното производство, отчуждение към близките, смущения в социалното общуване, потиснатост; очакваните при половото съзряване на ищцата смущения от общуване с лица от мъжки пол и затруднения при създаване на интимни контакти, както и други психични проблеми, породени от извършеното посегателство в детска възраст.
Въззивният съд е приел, че доказването на описаните вреди и причинната им връзка с престъпното деяние е в доказателствена тежест на ищцата, и че за установяването им по делото са събрани свидетелски показания и е прието заключение на комплексна съдебно медицинска експертиза. Приел е също, че в производството по делото не е установено от блудствените действия на ответника да е нарушена физическата цялост на ищцата и по–точно същата да е получила разкъсване на лигавицата, полулигавицата и кожата на задната комисура, каквото се коментира в мотивите на присъдата и решението на наказателните съдилища като установено от назначена в досъдебното производство съдебномедицинска експертиза. Посочил е, че такава вреда не е и заявена с исковата молба. Отбелязал е, че събраните в наказателното производство доказателства не са годни доказателствени средства за настоящия процес, а показанията на св.Е. В. за физическото нараняване на внучка й не почиват на нейни преки възприятия – тя не твърди да е видяла нараняването, а на предположението, че изпитваната от детето физическа болка е резултат от „разкъсване, или нещо друго, не знам“. Прието е, че физическа болка от съставомерните блудствени действия на ответника е възможно да бъде изпитана и без със същите да се причинява нараняване, още повече, предвид възрастта на ищцата към момента на деликта – 7 години. Поради това и като са възприети показанията на св. Е. В. за изпитваната от внучка й физическа болка, въззивният съд е направил извод, че такава е търпяна от ищцата в резултат от действията на ответника.
От съвкупната преценка на гласните доказателства, кредитирани като обективни, житейски и логично достоверни, вътрешно последователни и без противоречие с други доказателства по делото, въззивният съд е приел за категорично установени част от заявените за репариране вреди, а именно главоболие, напрежение, стрес, смущения в психиката, получавани нерегулярно при събличане, преобличане, страх от преследване, разстройство на съня, натрапчиви мисли за преживяното, притеснение и напрежение от необходимостта да се възпроизвежда случилото се при участие на ищцата в наказателното производство, отчуждение от близките, смущения в социалното общуване и потиснатост, както и причинната им връзка с поведението на ответника. Възоснова на изслушаната от първоинстанционния съд комплексна съдебнопсихиатрична, съдебнопсихологична и съдебносексологична експертиза е прието за установено, че провокираната от блудствените действия реакция на остър стрес при ищцата впоследствие е преминала в посттравматично стресово разстройство. Приел е, че неучастието на съдебен медик в състав на експертизата какъвто е заличеният д-р С., не компрометира заключението, тъй като същото не предполага специални знания в областта на съдебната медицина. Посочил е, че отговорът на въпроса страда ли ищцата от посттравматично разстройство е даден от лекари, в чиито компетенции е изследването, а именно – психиатър, психиатър –сексолог и психолог. Изложил е съображения, че изводът на вещите лица се базира на психологическо изследване на ищцата, при което не е установена симулация, както и на събраните по делото свидетелски показания, които са идентични с разказаното от нея при прегледа, а не на заключенията на експертизите, приети в наказателното производство, както неоснователно според съда са изложени твърдения във въззивната жалба. Посочил е, че в този смисъл е изричното изявление на д-р К. в с. з. на 27.02.2018 г. Констатирал е, че според вещите лица, към датата на прегледа – 5 години след деликта, симптомите на преживяната психотравма имат затихващ характер, но за окончателното преодоляване на психологическите и емоционалните последствия в бъдеще не може да се направи прогноза, тъй като психологическото, интелектуалното, физическото и сексуалното развитие на личността се определя от комплексни фактори, чието бъдещо взаимодействие не подлежи на предвиждане. Въззивният съд е приел, че по делото е останало недоказано, че настъпването на очакваните бъдещи вреди за ищцата (смущения при общуване с лица от мъжки пол и затруднения при създаване на интимни контакти в полово зряла възраст), е сигурно и по тази причина същите не подлежат на репариране. Съдът е приел, че следва да бъде отчетено като вреда състоянието на риск от проявлението им, който е безспорно установен, и по – конкретно съпроводените с него емоционално напрежение, несигурност и тревожност.
Предвид гореизложеното, въззивният съд е приел, че е доказан по делото фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. В тази връзка е направил извод, че деликтната отговорност на ответника следва да бъде ангажирана, като същият бъде осъден за заплати парично обезщетение за установените по – горе като понесени от ищцата в причинно-следствена връзка с поведението му вреди в размер на 100 000 лева. Счел е, че този размер е справедлив предвид: 1/ продължителния период, в който ищцата търпи вредните психологически последици от действията на ответника и няма нормалното за подрастващ индивид емоционално и социално ежедневие, 2/ липсата на категорична благоприятна прогноза за окончателното преодоляване на нанесената й психотравма и 3/ възрастта на ищцата към датата на деликта – не толкова обстоятелството, че е била малолетна, а това, че тази възраст е период от развитието на детето, през който са повишени възприемателните му способности, емоционалната отзивчивост към дадени влияния, чувствителността, изостреността на сетивата, поради което психологическият ефект от действията на ответника е по-дълбок и всеобхватен т. е. вредата е по-интензивна.
При тези съображения е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която предявеният иск с правно основание чл.45 ЗЗД е уважен за сумата 100 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 26.05.2013 г. до окончателното изплащане.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК на въззивното решение на Софийски апелативен съд.
Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт.
Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен “extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК.
Според практиката на ВКС, изразена в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.
Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационнните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Проверка за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като е изложил твърдение за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но не е формулирал конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС, на която се позовава. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства. Релевираните от касатора доводи в изложението представляват оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК и са неотносими към производството по чл.288 ГПК. Същите не могат да обосноват допускане на касационен контрол, а следва да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при формулиран конкретен правен въпрос, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на делото, и констатирано наличие на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Непосочването на ясно и точно формулиран правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване, без обсъждане на допълнителното основание за това, в каквато насока са задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 90 от 10.01.2019г., постановено по гр.дело № 2628/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 12 състав, по касационна жалба вх.№ 4063/28.02.2019г., подадена от ответника Е. С. Й., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], кв. ,,Ю. п.”, [жилищен адрес] чрез адвокат Ц. М., съдебен адрес гр.“С., район „К. с.“,[жк], бул.Ц. Б. .“, [жилищен адрес] чрез адв. Цв.М..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: