О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 641
гр. София 10.07.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 02 юли през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 858 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца С. Т. Н., чрез адв. Д. Ф. срещу решение № 532/06.12.2017 г. по в.гр.дело № 784/2017 г. на Русенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1344/10.10.2017 г. по гр.дело № 4693/2017 г. на Русенския районен съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя искове срещу Регионална дирекция по горите – Р. за отмяна на заповед № 2/24.03.2017 г. на Р.-Р., с която е прекратено трудовото му правоотношение на основание чл.330,ал.2,т.6 КТ, за възстановяване на длъжността, заемана преди уволнението и за присъждане на обезщетение по чл.344,ал.1,т.3,вр.чл.225,ал.1 КТ в размер на 4200.06 лв. за периода от 29.03.2017 г. до 29.09.2017 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.280,ал.1,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1.първият въпрос съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по съществото на спора включително, когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. 2. представлява ли тенденция на незачитане на трудовата дисциплина и налице ли е повторност на нарушението при бездействие на служителя, изразяващо се в непредаване на работодателя на два броя АУАН и съответните им доклади, изискуеми по реда на чл.11 от Наредба №1 /30.01.2012 г. за контрола и опазването на горските територии, съставени от този служител в качеството му на длъжностно лице по смисъла на ЗГ и ЗАНН на една и съща дата, срещу един и същи нарушител за две нарушения, които е могло да бъдат вписани в един общ АУАН и които подлежат на едно общо наказание по реда на ЗГ и ЗАНН, 3. налице ли е системност на нарушенията, сторени от служителя в рамките на два последователни работни дни/в конкретния случай 28-29.07.2016 г./ при условие, че както преди, така и след това до момента на прекратяване на трудовото му правоотношение за този служител не са установявани други нарушения и може ли така сторените нарушения да бъдат тълкувани от работодателя като тенденция за незачитане на трудовата дисциплина без да са констатирани други укорими прояви на този служител. 4. следва ли служителят, непредал два броя АУАН и съответните им доклади по реда на чл.11 от Наредба № 1/30.01.2012 г. за контрола и опазването на горските територии, съставени от този служител в качеството му на длъжностно лице по смисъла на ЗГ и ЗАНН, след последваща преценка, че удостовереното в тези АУАН е погрешно да бъде наказан с най-тежкото от предвидените в КТ дисциплинарно наказание от своя работодател, явяващ се същевременно и административно-наказващ орган по цитираните закони, при условие, че последният въпреки, че е могъл и е разполагал с достатъчно време за това, не е издал следващите по закон наказателни постановления, като същевременно не е изложил и не излага в производството по оспорване на наказанието мотиви относно несъставянето на санкциониращите нарушителя постановления. Втори, трети и четвърти въпроси според жалбоподателя са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба не е изразил становище.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С въззивното решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.344,ал.1,т.1 и т.3 КТ.
Въззивният съд е потвърдил решението от 10.10.2017 г. по гр.дело № 4693/2016 г. на Русенския районен съд, с което предявените от С. Т. Н. срещу Регионална дирекция по горите – Р. искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ са отхвърлени.
Прието е, че въз основа на обосновано установените фактически положения и правилно приложения закон, районният съд е достигнал и до правилния извод, че атакуваната заповед е законосъобразна, тъй като не е не е постановена в противоречие с разпоредбите на чл.193, чл.194 и чл.195 от КТ. На основание чл.272 от ГПК, въззивният съд е възприел изцяло мотивите на районния съд, както относно установените фактически положения, така и развитите правни доводи и е препратил към тях.
Приел е, че оплакванията във въззивната жалба са относно неспазения преклузивен срок за налагането на дисциплинарно наказание по чл.194 от КТ и са неоснователни.
Съдът е приел, че работодателят, като носител на субективното право да налага дисциплинарно наказание, следва да докаже при оспорване, че го е упражнил законосъобразно, че трябва да установи, че е извършено дисциплинарно нарушение, както и че неговите действия във връзка с налагането на наказанието са съобразени с процесуално и материално – правните норми. Приел е също, че сроковете за налагане на наказанията са два – двумесечен от откриване на нарушението и едногодишен от извършването му. Според съда откриване на нарушението означава узнаването му от субекта на дисциплинарната власт в неговите съществени признаци от обективна и субективна страна. Прието е, че в случая е спазен 2-месечният срок, считано от 22.03.2016 г., тъй като към този момент – въз основа на доклада и приложените приемо-предавателен протокол и актова книга, работодателят е узнал за извършените нарушения на трудовата дисциплина. Прието е също, че входираното заявление за достъп до обществена информация от ТП-Д. „Ч. Л.“ [населено място] не съдържа информация за извършените нарушения от ищеца, че с това заявление се изискват сведения за работника, без да има данни, че той е нарушил трудовата дисциплина, поради което срокът не тече от тази дата. Посочил е, че няма и други установени обстоятелства по делото, които да обосноват извод, че работодателят да е узнал за тях по-рано от 22.03.2016 . – датата, на която е получил доклада на гл. експерт на Р.. Прието е, че узнаването на тези обстоятелства от други служители не означава, че срокът за налагане на наказанието е започнал да тече – т. е. двумесечният срок в конкретния случай не е изтекъл.
Възазивният съд е приел, че правилно е наложено най-тежкото наказание „дисциплинарно уволнение“, като са взети предвид тежестта на нарушенията и предходното наказание, че заповедта е мотивирана, че са описани подробно извършените нарушения и е посочено законовото основание, послужило за налагане на наказанието, поради което оплакванията в тази насока са приети за неоснователни.
При тези съображения е потвърдено първоинстанционното решение, като правилно.
По правните въпроси:
Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.
С решение № 20/09.02.2017 г. по гр.дело № 2885/2016 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да изложи собствени доводи във връзка както с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, така и да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите на въззивника във въззивната жалба. Прието е, че процесуалната възможност за препращането към мотивите на първоинстанционния съд не освобождава въззивния съд да се произнесе и да формира собствени изводи по доводите за неправилност, изложени от въззивника във въззивната жалба. Според съдебния състав практиката на ВКС, обективирана в решения на състави по чл.290 ГПК е в унисон с разясненията по т.2 от ТР №1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.дело №1/2013 г. на ВКС ОСГТК, съгласно които е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционният съд, не дава основание на въззивния съд да не изложи свои мотиви по съществото на спора, включително и такива по направените от страните възражения и поддържани доводи. Това произтича от дейността на въззивната инстанция като решаваща. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му – чл. 236 ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Ето защо, дори и препращането към мотивите на първата инстанция, съгласно чл.272 ГПК, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. По естеството си посоченото тълкувателно решение потвърждава приетото в т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. по тълк.дело №1/2000 г. на ВКС ОСГК, съгласно което мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Непрекият резултат от тази дейност е констатацията съдържаща се в мотивите му за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в противоречие с тази практика на ВКС, поради което следва да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1 ГПК.
Останалите въпроси, формулирани в изложението, както и доводите в същото са по правилността на решението и поради това не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Тези въпроси не следва да се преценяват в настоящото производство по чл.288 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Допуска касационно обжалване на решение № 532/06.12.2017 г. по в.гр.дело № 784/2017 г. на Русенския окръжен съд по касационна жалба вх. № 410/11.01.2018 г., подадена от ищеца С. Т. Н., [населено място], [улица], чрез адв. Д. Ф..
Делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване в съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: