О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 448
гр.София,30.04.2010 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ гражданско отделение в закрито заседание на седемнадесети март две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 1409/2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
И. А. А. С. , А. П. П., Т. П. П. и П. Т. П., всички от гр. С., са подали касационна жалба вх. № 3* от 20.08.2009 год. срещу въззивното решение от 12.06.2009 год. по гр.дело № 252/2009 год. на К. окръжен съд, с което е оставено в сила решението от 12.01.2009 год. по гр.дело № 444/2006 год. на К. районен съд. С последното е бил уважен предявения срещу касаторите иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, като е прието за установено, че към момента на образуване на ТКЗС в с. Б. през 1956 год. наследодателят на ищците Р/починала на 26.07.1975 год./ е била собственик на ливада с площ 1.813 дка в м.”С”, землището на с. Б., при граници и съседи: част от имот на Р. Б. , н-ци на С. В. Ч. , н-ци на М. Г. Т. и н-ци на П. П. Н.
Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон с искане за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск.
Като основания за допускане касационно обжалване се поддържат: неправилно кредитиране показанията на свидетелите С, Т. , К. и Г. относно индивидуализацията на процесния имот и характера и продължителността на упражняваната от Р. Б. фактическа власт върху него; неустановен начален момент на упражняваната фактическа власт, за да се прецени дали е изтекъл двадесетгодишния срок по чл.34 във връзка с чл.28 от Закона за давността/отм./ и неправилно кредитиране на договора за покупко-продажба от 20.03.1938 год., договора за продажба от 04.08.1938 год. и на спогодителния протокол от 30.12.1946 год. Твърди се, че от изложените в тези три насоки съображения за неправилност на решението на въззивната инстанция е видно, че е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – окръжният съд се произнесъл по материалноправен въпрос, по който липсва съдебна практика – не бил разрешен идентичен спор и който въпрос бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответниците по касация Ц. М. Т. и Д. Д. С. са на становище, че липсва основание за допускане на касационно обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
За да потвърди решението на първата инстанция, въззивният съд е приел, че от показанията на свидетелите С, Т. , К. и Г. се установява владение на имота /индивидуализиран във вида, в който е съществувал преди образуване на ТКЗС/ от наследодателката на ищците Р в продължение на около 20 години, индиция за което били и данните в емлячния регистър от 1935-40-49 и 1952 год. Посочено е,че свидетелите имат непосредствени впечатления за периода от около 1938-1956 год./предвид възрастта им/, а за разликата от около 2 години преди това, релевантна за давностния срок по чл.34 ЗД/отм./, им е било известно от техните родители. Относно индивидуализацията на процесния имот като местоположение преди и към момента на образуване на ТКЗС съдът се позовал на косвени доказателства: договор за продажба от 20.03.1938 год., в който като съсед на продадения с него имот бил посочен И. Т. Б. с ливада; на спогодителен протокол от 30.12.1946 год., според който предоставената на М. Г. Т. в дял ливада в м.”С” граничи с имот на И. Т. и на договор от 04.08.1938 год., с който наследодателката на ищците продала на А. Я. ливада от един декар, граничеща с неин собствен имот. В същото време, въззивният съд е приел, че ответниците/сега касатори/ не са представили категорични доказателства за това, че към момента на образуване на ТКЗС процесният имот е принадлежал на техния наследодател. Посочено е, че събраните по тяхно искане гласни доказателства също не установяват това обстоятелство, а местоположение на притежавания от наследодателите им имот в близост до процесния, което е различно от местоположението на реституирания имот.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението поради следните съображения:
Касаторите не се позовават на задължителна практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – тълкувателни решения и постановления на Пленума на Върховния съд; тълкувателни решения на ОСГК на ВС, постановени при условията на чл.86, ал.2 ЗСВ/отм./; тълкувателни решения на общите събрания на гражданската и на търговската колегии на ВКС или на решения, постановени по реда на чл.290 ГПК.
Липсва и позоваване на влезли в сила съдебни актове, в които да се разрешават противоречиво материалноправни или процесуалноправни въпроси в производствата по искове с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ.
Не са налице и основания за допускане касационно обжалване и по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. „Т”, според най-широкото определение на понятието се състои в разкриване точния смисъл на правната разпоредба чрез тълкуването й. Точното прилагане на закона е изясняване на установеното в него правило, и съответно неточното му прилагане е създаването на правило, различно от установеното в закона. Правният въпрос от значение за изхода на конкретно дело, разрешен в обжалвано въззивно решение ще е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им. В случая, жалбоподателите не сочат непълноти или неясноти на приложимите за конкретния казус материалноправни норми, нито поддържат, че въззивният съд за първи път се е произнесъл по аналогичен правен спор или че с решението е било изоставено едно тълкуване на закона и е било възприето друго. Твърди се, че липсва съдебна практика относно разрешен идентичен правен спор, свързан с приложението на чл.34 във връзка с чл.28 от Закона за давността/отм./, както и на чл.52 ЗЛС/отм./ и чл.103 във връзка с чл.13, ал.1 СК от 1968 год./отм./. По приложението на посочените разпоредби обаче има многобройна практика, вкл. на Върховния съд и на Върховния касационен съд и оплакванията за неправилност на въззивното решение нямат характеристиката на въпроси, от значение за точното прилагане на закона по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С тях се засяга само производството по конкретната касационна жалба, а не се отнасят до необходимост от изменение на задължителна съдебна практика или на съдебна практика по отделни казуси с оглед преодоляване на възприети правни разрешения по прилагане на правната уредба. Допускането на касационно обжалване в случая с нищо не би допринесло и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чрез другите му проявни форми – усъвършенстване на законодателството, отстраняване непълноти или противоречия в правната уредба. Конкретните оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК биха могли да бъдат проверявани от Върховния касационен съд по реда на чл.290 ГПК само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1 ГПК предпоставки. В случая, такава липсва и не следва да се допуска касационно обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 12.06.2009 год. по гр.дело № 252/2009 год. на К. окръжен съд по жалба вх. № 3* от 20.08.2009 год. на И. А. А. С. , А. П. П., Т. П. П. и П. Т. П. от гр. С..
О. е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: