О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№331
гр.София, 09.08.2010 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ гражданско отделение в закрито заседание на девети юли две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ч.гражданско дело под № 261/2010 година
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 във връзка с чл.280, ал.1 и чл.288 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Л. С. Т. от с. М. и И. А. С. от с. К. срещу определение № 115 от 26.04.2010 год. по ч.гр.дело № 169/2010 год. на П. окръжен съд, с което е оставено в сила определение № 57 от 10.02.2010 год. за прекратяване на производството по гр.дело № 3118/2008 год. на П. районен съд поради недопустимост на предявения иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Поддържа се, че е налице правен интерес от установяването, за доказване на който било достатъчно оспорването на претендираното от ищците право от страна на ответниците.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи противоречие на въззивното определение с практиката на ВС и ВКС, с позоваване на решение № 56 от 22.03.1994 год. по гр.дело № 1179/1993 год. ІV г.о., тълкувателно решение № 2 от 02.07.2004 год. по гр.дело № 2/2004 год. на ОСГК на ВКС; решение № 293 от 28.03.1994 год. по гр.дело № 537/1993 год. ВС, І г.о.; решение № 46 от 22.03.1994 год. по гр.дело № 573/1993 год., ВС, ІV г.о.; решение № 676 от 14.11.1996 год. по гр.дело № 876/1996 год. ВС, І г.о.; решение № 316/2004 год. от 21.12.2005 год. по гр.дело № 2959/2002 год., ВКС, ІV г.о.
Ответниците по частната касационна жалба С. А. С. и И. А. С. от с. К., общ. Перник, обл. Перник са на становище, че оплакванията са неоснователни.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. съобрази следното:
Предявеният иск пред П. районен съд е по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за установяване спрямо ответниците, че общият наследодател А, починал на 10.09.1994 год., е бил собственик към момента на образуване на ТКЗС на шест ниви в землището на с. К.. След прилагането на преписката от общинската служба „З”- П. , първоинстанционният съд е установил, че описаните в исковата молба земеделски земи не са сред заявените за възстановяване от общия наследодател пред поземлената комисия- Д. със заявление вх. № 647/07.02.1992 год. Предвид на това, тъй като не е налице висящо административно производство по чл.14, ал.1-3 ЗСПЗЗ и при невъзможност да бъде образувано поради изтичане на сроковете по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ, съдът приел, че искът е недопустим.
С обжалваното определение окръжният съд е потвърдил определението на първата инстанция, като също е приел, че правен интерес от водене на иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за установяване правото на собственост към минал момент е налице когато е висящо производство по чл.14, ал.1-3 ЗСПЗЗ или е възможно да бъде образувано такова производство.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното определение поради следните съображения:
Частните жалбоподатели се позовават на т.3 от тълкувателно решение № 2 от 02.07.2004 год. по тълк.гр.дело № 2/2004 год. на ОСГК на ВКС, която обаче се отнася до правомощията на касационната инстанция след изменението и допълнението на ГПК/отм./ със ЗИД/ДВ, бр.105 от 08.11.2002 год./ и касае законодателното ограничаване на касационното основание „необоснованост” от порока „съществено нарушение на съдопроизводствените правила”, като съгласно чл.218ж, ал.1 ГПК/отм./, след отмяна на обжалваното въззивно решение ВКС замества неправилно формираното вътрешно убеждение на въззивния съд със собственото си вътрешно убеждение и прави свои фактически изводи съобразно общите правила от неюридически характер – на логиката, практиката и науката. Предмет на частното касационно производство е правилността на обжалваното въззивно определение, с което окръжният съд е потвърдил определението на първата инстанция за прекратяване на делото поради недопустимост на предявения иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Следователно, налице е произнасяне по допустимостта на установителния иск, за предявяване на който чл.124, ал.1 ГПК предвижда изрично да съществува правен интерес. Само при условие, че съществува право на иск и ако то бъде надлежно упражнено, съдът е длъжен да разреши със сила на пресъдено нещо правния спор. Предвид на това, т.3 от тълк.решение № 2 от 02.07.2004 год. по гр.дело № 2/2004 год. на ОСГК на ВКС е неотносима към конкретния казус, тъй като не е налице произнасяне по основателността на предявения иск, а по неговата допустимост – от гледна точка на изискването за наличие на правен интерес от установяването. Ето защо, липсва основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното определение.
Не е налице и противоречиво разрешаван от съдилищата процесуалноправен или материалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Определението на въззивната инстанция не противоречи на решение № 56 от 22.03.1994 год. по гр.дело № 1179/1993 год., ВС, ІV г.о., с което е посочено, че исковото производство по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ има преюдициално, обуславящо значение за административното производство по чл.14, ал.1-3 ЗСПЗЗ и че отказът на поземлената комисия да възстанови собствеността поради констатация за наличие на спор за материално право по отношение на земеделския имот не е процесуална предпоставка за завеждане на и ска за неговото разрешаване – в този смисъл е и решение № 316/21.12.2005 год. В настоящия случай, въззивният съд е потвърдил определението на първата инстанция, като е приел, че не само липсва висящо административно производство относно претендираните земеделски земи, но такова не може и да бъде образувано поради изтичането на сроковете по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ. Искът е по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, предявен на 21.05.2008 год., т.е. след изтичане на тримесечния преклузивен срок, в който пропусналите възможността да искат възстановяване на собствеността са могли да сторят това с иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ, и който срок е започнал да тече от момента на влизане в сила на § 22 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ /ДВ, бр.13 от 09.02.2007 год./.
Решение № 46 от 22.03.1994 год. по гр.дело № 573/1993 год. на ВС, ІV г.о. също не разрешава процесуалноправен въпрос различно от обжалваното определение, а само подчертава, че спорът за материално право по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ не може да се съединява с производството пред съда по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, тъй като подлежат на разглеждане по различен съдопроизводствен ред.
Липсва различие и с решение № 293 от 28.03.1994 год. по гр.дело № 573/1993 год. на ВС, ІV г.о., в което е посочено, че искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е за установяване правото на собственост към един минал момент – включването на земеделски земи в ТКЗС или ДЗС.
Неотносимо към настоящия процесуален спор е и решение № 676 от 14.11.1996 год. по гр.дело № 876/1996 год. на ВС, І г.о., постановено по молба за преглед по реда на надзора на влязло в сила решение, с което е бил уважен иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, като според надзорния състав правилно е било установено, че общият наследодател, а не молителят е бил собственик на имота към 1950 год., като собствеността върху внесените в ТКЗС земи се възстановява на техния собственик, а не непременно на лицето, които ги е внесло.
В този смисъл е и решение № 136 от 07.02.2003 год. по гр.дело № 737/2002 год. на ВКС, V г.о.
В обобщение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 115 от 26.04.2010 год. по ч.гр.дело № 169/2010 год. на П. окръжен съд по частна касационна жалба вх. № 2* от 05.05.2010 год. на Л. С. Т. от с. М. и И. А. С. от с. К..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/