О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№413
Гр. София 22.04.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на десети март две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ:КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
при секретар
и с участието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело № 417/2009 г
Производството е по чл.288 ГПК.
Т. К. Т. от гр. С. е подала касационна жалба вх. № 5* от 24.11.2008 г. срещу въззивното решение № 526 от 20.10.2008 г. по в.гр.д. № 799/2008 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е оставено в сила решението от 04.04.2008 г. по гр.д. № 171/2006 г. на С. окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявения срещу А. Б. К. – Б. иск за обявяване за нищожен договора за дарение, предмет на нотариален акт № 62, т.І, рег. № 3* нот.дело № 130/2005 г., с която В. Т. М. , чрез пълномощника си В. К. К. е дарила на А. Б. К. Б. 5/6 идеални части от 110/330 ид.части от дворно място, цялото от 330 кв.м. в гр. С., ул.”З” № 7* съставляващо, УПИ * в кв.2 по ЗРП от 30.01.1991 г., заедно с 5/6 идеални части от източния апартамент на първия етаж от жилищната сграда, който е със застроена площ 68.65 кв.м., състоящ се от две стаи, хол, дневна с кухненски бокс, коридор и стълбище с площадка, заедно с 5/6 ид.ч. от принадлежащото му избено помещение № 2 с площ 17.61 кв.м., заедно с 5/6 ид.ч. от таванско помещение № 2 с площ 15.63 кв.м. и 5/6 ид.ч. от гараж с площ 16 кв.м., и е отхвърлено искането по чл.431, ал.2 ГПК /отм./ за отмяна на нотариален акт № 62, т.І, рег. № 3* нот.дело № 130/2005 г.
Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на процесуални правила и нарушение на материалния закон с искане за отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и уважаване на предявения иск.
Като основания за допускане касационно обжалване се сочат: а/ противоречие с практиката на Върховния касационен съд с позоваване на решение № 1* от 28.12.1999 г. по гр.д. № 425/99 г. и решение № 422 от 27.05.2004 г. по гр.д. № 709/2003 г. на ІІ г.о. и б/ липсата на съгласие по чл.26, ал.2 ЗЗД като материалноправен въпрос от значение за правилното прилагане на закона и за развитието на правото.
Насрещна касационна жаба вх. № 859 от 09.02.2009 г. е подала А. Б. К. Б. от гр. П. срещу въззивното решение в частта, с която е оставено в сила решението на първата инстанция за отхвърляне на предявените насрещни искове против Т. К. Т.: за унищожаване като направено поради насилие на саморъчно завещание от 26.02.2004 г., с което В. Т. М. завещала на Т. К. Т. цялото си движимо и недвижимо имущество и за унищожаване на същото завещание поради грешка в мотива, поради който е направено.
Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон с искане за отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на насрещните искове.
Като основание за допускане касационно обжалване се сочат: а/ противоречие с решение № 2* от 11.11.1972 г. по гр.д. № 2216/72 г. ВС, І г.о., решение № 301 от 09.05.1995 г. по гр.д. № 23/95 г. ВС, І г.о. и решение № 212 от 24.07.2001 г. по гр.д. № 585/2000 г. ВКС, І г.о. и б/ необходимост от ясно и точно дефиниране на приложното поле на чл.43, ал.1, б.”б” ЗН – хипотезата на упражнено върху наследодателя насилие при съставяне на завещателно разпореждане и на чл.43, ал. 2 ЗН – хипотезата на грешка в мотива като основание за унищожаемост на завещателното разпореждане.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., съобрази следното:
Въззивният съд е приел, че липсват доказателства, а и че не се твърди упълномощителката В. Т. М. да е била напълно недееспособна към датата на едностранното волеизявление – 17.08.2005 г., което изключвало възможността да се направи извод за нищожност на упълномощителната сделка поради липса на воля /съгласие/. Прието е, че действителността на упълномощаването поражда представителна власт в патримониума на упълномощеното лице и е пречка да се приеме, че сключения на 29.08.2005 г. договор за дарение е нищожен поради липса на съгласие. Според въззивния съд, претенцията е неоснователна дори и да се приеме, че състоянието на неразбиране свойството и значението на постъпките в определени моменти може да бъде основание за формиране на извод за пълна липса на воля и поради това да прави сделката нищожна, а не унищожаема. Прието е, че към момента на упълномощаването не може и да става реч за това, че упълномощителката не е могла да разбира и ръководи действията си, който извод е основан на заключението на разширената комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, според което ако съдът приеме за достоверни показанията на свидетелката Б/подписът на пълномощното от 17.08.2005 г. е положен пред нея/, В. М. – Т. е разбирала свойството и значението на това, което подписва, можела е да ръководи постъпките си и да изразява волята си, т.е. могла е да се грижи за своите работи. Разширената експертиза е приела, че въпреки наличието на мозъчно-съдова болест, налице е запазено ядро на личността и възможност на лицето да разбира и осъзнава свойството и значението на извършеното действие.
По касационната жалба на Т. К. Т..
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на първата инстанция за отхвърляне на иска за обявяване за нищожен договора за дарение, предмет на нотариален акт № 62, т.І, рег. № 3* нот.дело № 130/2005 г.
Ищцата /сега касатор/ е поискала да бъде обявен за нищожен поради липса на съгласие /чл.26, ал.2, предл.второ от ЗЗД/ договора за дарение, извършено на 29.08.2005 г. от В. Т. М. /починала на 01.10.2005 г./ в полза на ответницата А. Б. К. – Б. Поддържала е, че към 17.08.2005 г., когато подписала пълномощно с № 3* за сделката, дарителката не била способна да формира и изразява съзнателна воля поради органично мозъчно заболяване със значими прогресиращи паметово-интелектуални нарушения, т.н. прогресиращ дементен процес /според психиатричното освидетелстване от 22.06.2005 г. страдала от М. болест. Дифузен психоорганичен синдром-глобарна деменция/.
Следователно, поискано е най-напред да бъде обявена за нищожна едностранната упълномощителна сделка, извършена от дееспособно лице, за което се твърди, че не е могло да формира правно валидна воля поради психично заболяване-глобарна /пълна, цялостна/ деменция /оглупяване/, без преди смъртта му да е било поискано поставянето му под запрещение. Нищожността на упълномощителната сделка, според ищцовата страна, е довела до нищожност и на договора за дарение поради липса на съгласие.
Решаващият мотив на въззивния съд за неоснователност на иска по чл.26, ал.2, предл.второ от ЗЗД е,че ако сделката е сключена от дееспособно лице, което към момента на извършването й не е могло да разбира свойството и значението на постъпките си, такава сделка е годна да породи действие и е унищожаема съгласно чл.31 ЗЗД, а не нищожна поради липса на съгласие по смисъла на чл.26, ал.2, предл.второ ЗЗД . Проведеното разграничение на порока, от който страда сделка, сключена от дееспособно лице, което при извършването й не е могло да разбира свойството и значението на постъпките си от хипотезата, в която страна по сделката е пълно недееспособно лице – малолетен или поставен под пълно запрещение, както и от случаите, в които е налице съзнателна липса на воля, не противоречи на представените с изложението на основанията за допускане на касационно обжалване решение № 1* от 28.12.1999 г. по гр.д. № 425/99 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 422 от 27.05.2004 г. по гр.д. № 709/2003 г. на ВКС, ІІ г.о. В първото от тях се съпоставят способността да се разбират или ръководят постъпките /по смисъла на чл.31, ал.1 ЗЗД/ и способността да бъде формирана валидна воля /по смисъла на чл.26, ал.2 ЗЗД/. Посочено е, че в случаите по чл.31, ал.1 ЗЗД неспособността да се разбират или ръководят действията се дължи на слабоумие или душевна болест, тъй като само в тези случаи е възможно поставянето под запрещение /съгласно чл.5 ЗЛС/, а липса на воля по смисъла на чл.26, ал.2 ЗЗД е налице, когато субектът не може да има правно валидна воля, защото е малолетен, поставен е под пълно запрещение или не е бил способен да волеобразува по причина вън от слабоумието и душевната болест, т.е. когато е било невъзможно поставянето му под запрещение и съответно е нямало защо да бъде искано. Съгласно решение № 422 от 27.05.2004 г. по гр.д. № 709/2003 г. на ВКС, ІІ г.о. „неспособни да действат разумно са и лицата, които не са поставени под пълно запрещение, но поради слабоумие, душевна болест или друга причина са в състояние на невъзможност да разсъждават нормално, липсва им здрав разум и не могат да разбират значението на правните действия, които извършват и на техните правни последици, което състояние следва да е съществувало по времеизвършването на сделката”. Доколкото в Закона за задълженията и договорите се уреждат основанията за нищожност във връзка с договорите, той говори за липса на съгласие. Ако чл.26, ал.2, предл.второ ЗЗД се отнесе и към едностранните волеизявления /съгласно чл.44 ЗЗД/, същият текст би трябвало да гласи: липса на съгласие, съответно липса на воля при едностранните волеизявления. Липсата на воля или съгласие трябва да бъде съзнателна, защото ако е несъзнателна, ще се приложат съответно правилата за унищожаемостта.
В този смисъл е и постоянната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл.31 ЗЗД и чл.26, ал.2, предл.второ ЗЗД /срвн.например: решение № 488 от 07.10.2003 г. по гр.д. № 11/2003 г. І г.о.; решение № 251 от 09.05.2006 г. по гр.д. № 173/2005 г. ІІ г.о.; решение № 556 от 13.06.2006 г. по гр.д. № 472/2005 г. ІІ г.о.; решение № 340 от 09.05.2006 г. по гр.д. № 276/2005 г. ІІ г.о./. В случая, прогласяването на упълномощителната сделка от 17.08.2005 г. и на договора за дарение от 29.08.2005 г. за нищожни е поискано на основание твърдяното наличие на душевна болест „психоорганичен синдром-глобарна деменция”, довело според освидетелстването от 22.06.2005 г. до „състояние на невъзможност за анализиране и преценяване на действията и вземане на адекватни и правилни решения”. Правното основание на претенцията е несъзнателна липса на воля, респ. на съгласие, при извършване на едностранната упълномощителна сделка поради невъзможност на упълномощителката да разбира свойството и значението на извършеното, дължаща се на душевна болест, т.е. фактическите твърдения попадат в хипотезиса на чл.31 ЗЗД. Доколкото приживе на дарителката не е било правено искане до съда за поставянето й под запрещение, чл.31, ал.2 ЗЗД забранява унищожаването на договора след нейната смърт /срвн. така и решение № 556 от 13.06.2006 г. по гр.д. № 472/2005 г., което добавя, че ако спорното материално право не съществува, искът не е недопустим, а неоснователен/. Следователно, не може да се търси нищожност на сделка, извършена от дееспособно лице с аргумент, че същото не е било в състояние да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, т.е. при т.н. несъзнателна липса на воля. Според практиката на ВКС подобна хипотеза би могла да обоснове предявяване на иск по чл.31 ЗЗД, а ако лицето е починало, унищожаемост ще може да се релевира, само ако приживе е поискано поставянето му под запрещение. В обобщение, решаващият мотив за неоснователност на иска не противоречи на разрешенията, намерили израз в практиката на ВКС, в т.ч. и в цитираните от жалбоподателката решения и липсва основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане касационно обжалване.
Не е налице и предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Необходимост от произнасяне на Върховния касационен съд по реда на чл.290 ГПК се поражда ако: а/ произнасянето е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което би се достигнало до отстраняване на съществуващи непълноти или неясноти на правни норми или б/, съдът за първи път се произнася по даден правен спор или в/ изоставя се едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. Изложението не съдържа твърдения, че е налице някоя от споменатите хипотези във връзка с тълкуването на чл.26, ал. 2 ЗЗД, а са развити оплаквания за съществени процесуални нарушения, противоречие с материалния закон и за необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. По тях обаче Върховният касационен съд би се произнесъл само ако е налице, поне едно от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване. В случая, такова основание липсва. Предвид съответствието на решаващия мотив на въззивния съд за неоснователност на иска с трайната практика на ВКС по приложението на чл.26, ал.2 и чл.31 ЗЗД, преценката на свидетелските показания, заключенията на вещите лица и писмените доказателства е от значение за установяване на твърдяната от ищцата /касатор/ несъзнателна липса на воля, при която сделката би била унищожаема, но не и нищожна.
По насрещната касационна жалба на А. Б. К. – Б.
С. чл.287, ал. 4 ГПК, насрещната касационна жалба не се разглежда, ако не бъде разгледана касационната жалба. Тъй като касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане по реда на чл.290 ГПК, безпредметно е обсъждането на предпоставките за допустимост на касационно обжалване по отношение на насрещната касационна жалба.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 526 от 20.10.2008 г. по в.гр.д. № 799/2008 г. на Пловдивския апелативен съд по касационна жалба вх. № 5* от 24.11.2008 г. на Т. К. Т. от гр. С. и по насрещната жалба вх. № 859 от 09.02.2009 г. на А. Б. К.- Б. от гр. П..
О. е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: