5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№552
Гр. С., 05.12.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ:КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело № 488/2012 г.
Производството е по чл.274, ал.3, т. 1 във връзка с чл.280, ал.1 и чл.288 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 4016 от 21.01.2010 г. на В. Н. Б. от [населено място] срещу определение № 15388 от 12.10.2009 г. по гр.д.№ 4851/2008 г. на Софийския градски съд, административно отделение, с което е оставено в сила определението от 15.08.2008 г. на Софийския районен съд, първо гражданско отделение, 30-ти състав за прекратяване на производството по гр.д.№ 7526/2006 г.
Поддържа се оплакване за неправилност на определението, с което е било прието, че липсва правен интерес от предявяване на иск по чл.14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Според частния жалбоподател, поискано е възстановяване на собствеността по реда на чл.11, ал. 2 ЗСПЗЗ.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи, че определението не е съобразено с тълкувателно решение № 1/97 г-. на ОСГК на ВКС относно недопустимостта на производството по чл.14, ал. 4 ЗСПЗЗ при липса на висящо производство по чл.14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ или възможност за образуване на бъдещо такова. Поддържа се, че е проведено производство по чл.11, ал. 2 ЗСПЗЗ-гр.д.№ 10199/94 г. на СРС-като първа инстанция и гр.д.№ 4579/95 г. на СГС-като втора инстанция, като в мотивите на решенията по двете дела било указано, че е налице спор за материално право /чл.14, ал. 4 ЗСПЗЗ/, по който ответници следва да бъдат всички наследници на покойния общ наследодател, по отношение на които да бъде признато правото на възстановяване на собствеността върху съответната част от наследствените имоти. В решенията по посочените дела било записано, че след влизане на решението по чл.14, ал. 4 ЗСПЗЗ в сила, подадените от ответниците заявления пред поземлената комисия ще ползват и ищците, тъй като ще бъдат признати за лица от кръга на наследниците, имащи право да получат част от наследството.
Ответниците по частната касационна жалба И. Я. М., Й. Н. Я., В. К. П., К. Н. П., Д. К. П., В. Н. Г., Р. Т. Ш. и Е. Р. Ш. са на становище, че оплакванията са неоснователни.
Частна касационна жалба вх. № 21010 от 23.03.2010 г. е била подадена от В. К. П., К. Н. П., Д. К. П., Е. М. Н., В. Н. Г., Р. Т. Ш. и Е. Р. Ш.. С нея се поддържа, че неправилно градският съд е приел, че Д. И. К. е преживяла съпруга на наследодателя Я. М. Ц. /стр.6, редове18-32 от определението/. Според частните жалбоподатели, вярно било обратното-Я. М. Ц. е преживял съпруг и наследник на Д. И. К. /починала на 16.06.1951 г.,/, а след смъртта си през 1979 г. същият оставил преживяла съпруга Д. И. М. /починала през 1986 г./. Твърди се, че неправилно градският съд приел, че правилото на чл.14, ал. 4 ЗСПЗЗ е неприложимо по отношение на ответниците по делото /сега частни жалбоподатели/.
Преди да се произнесе по допустимостта на частното касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
В. съд е приел, че предявеният иск по чл.14, ал. 4 ЗСПЗЗ е процесуално недопустим, тъй като в рамките на административното производство за реституция по ЗСПЗЗ, образувано по заявление на И. Я. М., в качеството му на законен наследник на Я. М. Ц. и Д. И. К., не могли да бъдат възстановени права, произтичащи от наследяване на други лица, и в частност: на починалата през 1966 г. Е. Г. Ц. /баба на ищците/, както и на Р. М. Б. /майка на ищците, починала през 1985 г./. Прието е, че не са били събрани доказателства за подадено от ищците заявление за земеделска реституция в качеството им на наследници на Е. Ц. и Р. Б. до 05.10.1992 г., нито за успешно проведено производство по чл.11, ал. 2 ЗСПЗЗ в рамките на преклузивния срок, изтекъл на 14.05.2007 г./ § 22 от ПЗР на З., обн., ДВ, бр.13 от 09.02.2007 г./. Отбелязано е, че в доказателствата по гр.д.№ 11064/2002 г. на СРС, 41-ви състав се съдържа решение от 10.07.1995 г. по гр.д.№ 10199/94 г./ без отбелязване, че е влязло в сила/, с което е бил отхвърлен като неоснователен иск на В. и П. Б. срещу Столична голяма община с правно основание чл.11, ал. 2 ЗСПЗЗ.
По подадените частни касационни жалби Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. прие следното:
По частната касационна жалба вх. № 4016 от 21.01.2010 г. на В. Н. Б..
Липсват предпоставки по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не съдържа формулиран процесуалноправен въпрос, който да е от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото в смисъла, вложен в чл.280, ал.1, т. 3 ГПК.
Отделно от това, по въпроса кога е налице правен интерес от предявяване на установителния иск по чл.14, ал. 4 ЗСПЗЗ съществува задължителна за съдилищата практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С поредица решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, Върховният касационен съд прие, че искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е обусловен от правен интерес, който е налице при висящо административно производство или съществуваща възможност да бъде образувано такова, включително и след успешно провеждане на иск по чл.11, ал. 2 ЗСПЗЗ. Ако такова административно производство не може да бъде образувано поради неподаване на заявление или поради изтичане на сроковете по чл.11 ЗСПЗЗ, предявяването на иск по чл.14, ал. 4 ЗСПЗЗ е процесуално недопустимо /срвн., р. № 642 от 11.04.2011 г. по гр.д.№ 885/2009 г., І г.о.; р. № 376 от 19.10.2010 г. по гр.д.№ 641/2010 г., ІІ г.о.; р. № 34 от 21.03.2011 г. по гр.д.№ 1112/2010 г., ІІ г.о.; р. 490 от 16.06.2010 г. по гр.д.№ 1225/2009 г., І г.о.; р. № 224 от 15.03.2010 г. по гр.д.№ 109/2009 г., І г.о.; р. № 337 от 15.07.2010 г. по гр.д.№ 389/2010 г-., ІІ г.о.; р. № 402 от 13.02.2012 г. по гр.д.№ 1395/2010 г., І г.о. и др./. Доколкото съществува по-стара практика в обратния смисъл, тя е била съобразена с положението, че до изменението на ЗСПЗЗ /Обн., ДВ.бр. 13 от 09.02.2007 г./ нямаше краен срок за предявяване на иск по чл.11, ал. 2 ЗСПЗЗ. След като със законодателната промяна се въведе тримесечен преклузивен срок за предявяване на такива искове, който е изтекъл на 14.05.2007 г., отпадна възможността за безсрочно признаване на правото на възстановяване на собствеността, респ. за предявяване на искове по чл.14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Възстановяването на земеделската земя се извършва не по право, а след подаване на заявление от заинтересованите лица. Поради това, без отправено искане от такива лица, няма възможност да се постанови възстановяване на земеделската земя, дори и с влязло в сила решение по чл.14, ал. 4 ЗСПЗЗ да е установено, че тя е принадлежала на определено лице към момента на образуване на ТКЗС.
По частната касационна жалба вх. № 21010 от 23.03.2010 г. на В. К. П., К. Н. П., Д. К. П., Е. М. Н., В. Н. Г., Р. Т. Ш. и Е. Р. Ш.
Жалбата е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.
Както правото на иск, така и правото на обжалване предпоставят интерес от обжалването. Страната има интерес да обжалва съдебния акт /решението по съществото на спора или определение за прекратяването на производството по делото/, когато този акт е изцяло или частично неизгоден за нея. Мотивите към съдебното решение, респ. към определението за прекратяване на делото не подлежат на самостоятелно обжалване. Те не са част от правораздавателния акт и не са източник на правните му последици.
В случая, с определението на въззивния съд е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване на производството по предявения иск по чл.14 ал.4 ЗСПЗЗ поради липса на правен интерес от установяването. Съдебният акт е изгоден за ответниците по иска, поради което те нямат интерес от обжалването му, а и както се посочи, мотивите не са част от правораздавателния акт и не подлежат на отделно обжалване дори и от страната, за която постановеното решени или определение е изцяло или частично неизгодно.
С оглед резултата от частното производство, В. Н. Б. следва да бъде осъден да заплати на ответниците, подали писмено възражение срещу подадената от него частна жалба разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 200 лева, съобразно договора за правна защита и съдействие от 19.03.2010 г.
По изложените съображения, Върховният касационен съд , състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 15388 от 12.10.2009 г. по гр.д.№ 4851/2008 г. на Софийския градски съд, административно отделение, ІІІ-е състав, по частната касационна жалба вх. № 4016 от 21.01.2010 г. на В. Н. Б. от [населено място].
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната касационна жалба вх. № 21010 от 23.02.2010 г. на Софийския градски съд, административно отделение, ІІІ-е състав подадена от В. К. П., К. Н. П., Д. К. П., Е. М. Н., В. Н. Г., Р. Т. Ш. и Е. Р. Ш..
ОСЪЖДА В. Н. Б., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] да заплати на В. К. П., К. Н. П., Д. К. П., Е. М. Н., В. Н. Г., Р. Т. Ш. и Е. Р. Ш., всички от [населено място], на адрес:[жк], [жилищен адрес]0, сумата 200 /двеста/ лева разноски за адвокатско възнаграждение.
В частта, с която се оставя без разглеждане частната жалба вх. № 21010 от 23.03.2010 г. определението може да се обжалва с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му пред друг тричленен състав на гражданската колегия на Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: