10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№441
С., 09.12.2013 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети ноември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 6721 от описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. С., чрез пълномощника му адвокат Т. Т., против решение № 1208 от 21.02.2013 г., постановено по гр.д. № 7418 по описа за 2012 г. на Софийски градски съд, ІV-а въззивен състав, с което е оставено в сила решение от 9.01.2012 г. по гр.д. № 25285/2007 г. на Софийски районен съд, 24-ти състав за отхвърляне на предявените от Б. С. против [фирма], [населено място], [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] искове по чл.108 ЗС относно имот с площ 1550 кв.м., попадащ в УПИ ІV, кв.52 по плана на [населено място], м.”Изток-юг”, обозначен по букви Г. на скицата на лист 44 по делото /неразделна част от исковата молба/, имот с площ от 2230 кв.м., попадащ в УПИ ІІІ, кв.52 по плана на [населено място], м.”Изток-юг”, обозначен по букви Г. на скицата на л.44 по делото /неразделна част от исковата молба/, на 580/780 ид.ч. от двуетажна масивна сграда, изпълнена в северната част на УПИ ІV, със застроена площ от 780 кв.м., на 260/560 ид.ч.- от сграда-склад, изпълнена в западната част на УПИ ІІІ от към [улица]със застроена площ от 560 кв.м. и на сграда на север от склада, изпълнена в УПИ – откъм [улица]със застроена площ от 280 кв.м.
Ответниците по касационната жалба [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като претендират възстановяване на направените разноски, а [фирма], [населено място] не е подало писмен отговор.
Основанието на предявените искове са твърденията, че ищцата е наследник на А. /Хана/ Й. У., която с решение на ВАС № 6238/04.07.2005 г. по адм.д. № 1759/2005 г. на основание чл.2, ал.5, изр.1-во З. е обезщетена с предоставянето в собственост на реалните части от УПИ III, кв. 52 и УПИ IV, кв. 52, а с придобиване права в собствеността на урегулираните поземлени имоти по приращение на основание чл.92 ЗС вр. с чл.2, ал.6 З. са придобити права и върху сградите. Ответниците са оспорили исковете, възразявайки срещу легитимацията на наследодателката на ищцата на отчужден собственик на имота, реални части от който са възстановени, както и с доводи за недопустимост и неправилност на решение на Върховния административен съд, с което е определен начин на обезщетяване по чл.2, ал.5 З., като изрично се позовават на нарушението на § 6, ал.6 ПЗР З. /отм./, респ. § 11 З., при определяне на вида на обезщетението по З..
За да постанови решението си, Софийски градски съд е приел за установено, че с нотариален акт № 136/40 г. А. Й. У.. е придобила собствеността върху празно урегулирано място от 7569 кв.м. в землището на [населено място], С., кв.52-53 и образуващо парцели І, състоящ се от 6 000 кв. м. и парцел Іа, състоящ се от 1569 кв.м. През 1947 г. А. У. е отчуждила реални части от целия имот, съответно от 612,90 кв.м. и от 666,50 кв.м., а останалата част от имота, като такъв с площ от 6000 кв.м., е отчуждена от нея по реда на ЗОЕГПНС по отчуждителна преписка № 8631/48 г. и актуван като държавен с А. № 2301/29.10.1949 г., като видно от експертните заключения описаният в нотариален акт №.136/40 г. имот е идентичен с този по А. № 2301/29.10.1949 г. Отчужденият имот е заснет в кадастралния план на С., м.С., изработен през 1948 г., като имот пл.№ 1-стар, в кв. 52-52, с площ от 6390 кв.м., като в разписния лист е записан на наследодателката на ищцата. Отчужденият имот, наред със съседни имоти, образува терен, заключен между улиците [улица], [улица], [улица]и още една улица, който към 1961 г. представлява промишлена площадка на ДИП „П.”. Същата съставлява УПИ І – за ДИП „П.” и УПИ ІІ- за разширение на ДИП „П.”, кв.52, по регулационния план одобрен през 1948 г., съответно с площи 15804 кв.м и 19213 кв.м. По одобрения кадастрален план от 1976 г., актуален, целият имот /УПИ І и УПИ ІІ/ е заснет с планоснимачен № 470 , к.л. 501 /като от изток границата е променена/, с площ от 26207 кв.м., а по действащия регулационен план, който е одобрен през 1992 г., за имот пл.№ 470 са отредени УПИ ІІ, ІІІ и ІV , кв.52. Имотът на наследодателката на ищцата – пл.№ 1-стар, в кв. 52-52 с площ от 6390 кв.м. е идентичен с части от УПИ ІІІ и УПИ ІV, кв.52. Имотът е отчужден като незастроен, а към 1992 г. УПИ ІІІ и УПИ ІV, кв.52. са застроени. Имот пл.№ 470, к.л. 501 е стопанисван и ползван от ДИП „П.”, което е видно от отбелязванията в графа шест „заварен използвач на имота” на А. № 2578/25.09.1952 г., с който освен национализираната земя от 18625 кв.м. по А. № 2321/19.11.1951 г., е актувана и нива от 10 770 кв.м. В този смисъл са и всички събрани по делото доказателства с изключение на: 1/А. №2404/01.07.1998 г., с който отчуждения от А. У. имот е актуван за частна общинска собственост и без да е отбелязан бивш собственик или използващ имота, е преписано отбелязването по А. от 1949 г, че имотът е предаден на „С.” и 2/ А. № 31/11.12.1996 г., в който теренът от 18360 кв.м. по А. №2578/25.09.1952 г., наред с посочените сгради, построени 1993 г., фигурират като бивша собственост на Т. „О.” и включени в капитала на [фирма] на основание решение на бюрото на МС №201 от 31.12.1982 г. ДИП „П.” е било поделение на Стопанско обединение ”Б.”. Със заповед № 507/30.04.1986 г. на председателя на обединението, обн. ДВ бр. 55/86 г., Ф. „П.” е преобразувана като юридическо лице на самостоятелен баланс и банкова сметка в състава на обединението с име „Предприятие за художествена метална литография и книжни етикети”. Въпросното предприятие е прекратено, а активите и пасивите му по баланса от 30.10.1990 г. са поети от регистрираната през 1991 г., по реда на Указ № 56, държавна фирма „Полиграфически изделия върху метални листа”. През същата година – 1991г., държавната фирма е преобразувана в Е., на основание чл.1, ал.1 З. /отм/, което е поело активите и пасивите й. През 1996 г. едноличното дружество с ограничена отговорност е преобразувано в еднолично акционерно дружество. Чрез масова приватизация през 1996-1997 г. са продадени акции, съставляващи 90 % от капитала на дружеството. Имот пл.№ 470, кл.501, за който [фирма] е признато са собственик с нотариален акт № 128, том 1 рег.№ 38104, дело № 786/01 г., е дълготраен актив на дружеството и на правните субекти, на които то е универсален правоприемник до октомври 2004 г., когато е апортиран в капитала на [фирма] от когато имотът е собственост на това дружество.
През 1998 г. наследодателката на ищцата е подала до Областния управител на [населено място] молба с искане да бъде издадена заповед за отписване на имота по нот.акт № 136/40 г. от актовите книги за държавна/общинска собственост на основание чл.1 от ЗВСОНИ и евентуално – в случай, че предпоставките на чл.1 ЗВСОНИ не са налице – да бъде обезщетена по реда на З.. При обжалване на мълчаливия отказ на областния управител да се произнесе по тази молба, състав на Върховния административен съд, с решение № 6238/04.07.2005 г. по адм.д. № 1759/2005 г., е признал на ищцата право на обезщетение по чл.2, ал.5, изр.1 З. чрез реално възстановяване на следните части от отчуждения й по реда на ЗОЕГПНС имот : 1550 кв. м. от УПИ IV, кв. 52 по плана на [населено място], м. „Изток-юг“, обозначен по букви А. на скицата на вещото лице и 2230 кв. м. от УПИ III, кв. 52 по плана на гр. С., м. „Изток-юг“, обозначен по букви Г. на скицата на вещото лице, като според експертните заключения така възстановените реални части са идентични с отчуждения имот – стар пл.№ 1, кв.52. В границите на възстановените реални части от мястото попадат частично две постройки и изцяло една. Същите са означени с номер 1 /в УПИ ІV/, № 10, 11 и № 12 /в УПИ ІІІ/ по скицата на лист 77 от делото. В описа на сградния фонд на [фирма] към 1992 г. /лист 360/ сградите № 10,11 и 12 /по номерацията по плана на предприятието на лист 361 от делото/ са означени като „склад – хасковски” /склад за резервни части, дърводелна и склад за лакове/, а сграда № 1 /административна сграда по номерацията на лист 361/, не фигурира в този опис. Последната, описана като административна сграда № 1,2 е била предадена от П. „П.” на ТСК „Българско видео” през 1988 г., видно от приемо-предавателен протокол и скица на лист 334-336 от делото на СРС, в изпълнение на решение на Бюрото по МС №201/31.12.1982 г. за безвъзмездно предаване на Комитета по култура на сгради от фабрика „П.” на бул. С., С. с цел да се задоволят нуждите на студията за анимационни филми „С.” и ДП „Видеофилм”. По сметка 203-сгради в баланса на [фирма] към 1992 г. фигурира „склад – хасковски”, с дата на въвеждане 1971 г., за който при липса на други данни по делото, съдът е приел, че съгласно описа на сградния фонд, включва сгради № 10, 11 и 12 и е строен в периода 1952 – 1971 г., а административната сграда с № 1 – в периода до 1988 г., когато е предадена на ТСК „Българско видео”.
При така възприетата фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод, че наследодателката на ищцата е била собственик на незастроен недвижим имот, който след отчуждаването му е претърпял благоустройствени изменения /станал е част от по-голямо УПИ/ и фактически изменения – бил е застроен и следователно към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ – 1992 г., с оглед изричното разрешение дадено в т.2 на ТР № 1/95 г., отчужденият имот не съществува реално, каквото е изискването на чл.1, ал.1 ЗВСОНИ и реституционният ефект на чл.1 от ЗВСОНИ не настъпва. Именно защото е налице пречка за реституиране на имота по чл.1 ЗВСОНИ, за бившата му собственица е открит реда за обезщетяване, съгласно чл.3, ал.3 от ЗВСОНИ. Този ред е определен в З.. Последният, в чл.2, ал.5 вр с ал.6, предвижда обезщетяване чрез отделяне и реално връщане на земята или части от нея, когато те могат да се обособят в самостоятелен парцел, съгласно нормативните изисквания и постройките върху нея /тези, препятствали реституционния ефект на чл.1, ал.1 ЗВСОНИ/ са незаконни. Или за обезщетение чрез реално връщане на земята, за разлика от реституирането по чл.1, ал.1ЗВСОНИ, законността на строителството е елемент от фактическия състав. Компетентният орган за определяне начините на обезщетяване, включително и в хипотезата на чл.2, ал.5 З., е областният управител или министърът/ ръководителят на ведомство, който упражнява правата на държавата в търговски дружества, в активите на които са включени имуществата по З.. Н. на ищцата е сезирала през 1998 г. некомпетентен орган в лицето на областния управител. Отчужденият имот, като част от имот пл.№ 470, к.л. 501, е бил в активите на [фирма], както към 1992 г., така и към датата на заявяване на искането за обезщетяване по З. – 1998 г. Този извод се налага категорично от събраните по делото доказателства. Съставянето и отбелязванията в А. № 2404 от 01.07.1998 г. и А. № 31 от 11.12.1996 г. не разколебават този извод. Актовете за държавна/общинска собственост не заместват придобивното основание, а го удостоверяват т.е. имат констативен характер. При оспорването им, съдът е властен да изследва и прецени, с оглед всички събрани по делото доказателства, възникнало ли е така удостовереното с тях право. В случая липсват каквито и да било доказателства по делото, които да правят възможно дори предположението отчужденият имот да е бил общинска собственост или да е включен в активите на [фирма]. В активите на последното е единствено процесната сграда № 1 /административна/, която е била предадена на праводателя на дружеството от праводателя на „П|ИМ” АД през 1988 г. в изпълнение на решение на МС № 201/82 г., цитирано в самия А. № 31/ 96 г. Към 1998 г. принципал на [фирма] е Министерство на промишлеността или компетентният орган по чл.6 З. е бил министърът на промишлеността. Заявлението за обезщетяване по З. не му е препратено. В резултат от това, съдебното производство, по което е постановено решението, с което ищцата се легитимира като собственик, се е развило без участието на държавния орган, притежаващ функциите по определяне на обезщетението. Това не прави решението нито нищожно, нито недопустимо. То е просто непротивопоставимо на неучаствалите в съдебното производство субекти. Третите лица, които не участвуват в производството по определяне на обезщетение за отчужден недвижим имот по реда на З., чиито права са засегнати от акта, с който приключва това производство, имат правото да го оспорят в исково производство като настоящото. Без значение е дали крайният акт в обезщетителното производство е административен или съдебен, както в случая. Материалната му законосъобразност, при съответните възражения, може да бъде предмет на обсъждане от гражданския съд. Последният е длъжен да разгледа всички възражения на ответниците срещу наличието на законовите предпоставки за обезщетяване по реда на чл.2, ал.5 вр. с ал.6 З. и съобразно собствените си изводи за тях да разреши спора за собственост върху дадения в обезщетение имот. Решението на ВАС не обвързва ответниците и не е задължително за тях, а още по–малко за гражданския съд. За него то е единствено доказателство за претендираните от ищцата вещни права, което подлежи на преценка и обсъждане, ведно с другите доказателства по делото, а няма фатална сила.
Осъществявайки косвен съдебен контрол върху административното съдебно решение, въззивният съд е приел за основателно възражението за невъзможност за обезщетяване по реда на чл.2, ал.5, изр.1-во З. в хипотезата на § 6, ал.6 на З. /отм/ или § 11 от ДР на З.. Като част от имот пл.№ 470, отчужденият имот е предоставен за стопанисване и управление на държавно предприятие, впоследствие включен в капитала на образуваното от него еднолично търговско дружество с държавно имущество и по този начин е станал собственост на последното /ПМС № 201/25.10.1993 г. и чл. 17а ЗППДОбП /отм/ и § 10, ал.3 от ПЗР на З./. Посредством приватизационна сделка – масова приватизация, собствеността върху капитала на [фирма] е преминала в различни от държавата субекти още преди да бъде поискано обезщетяване по З. /към 1997 г. близо 90 % процента на акциите на държавата са продадени/. Колизията между правото на правоимащите по З. и това на приватизираното търговско дружество, респ. купувача по приватизационната сделка, е разрешена с § 6, ал.6 /нов, ДВ, бр. 39/98 г./ на ЗППДОбП, сега § 11 от ДР на З. в полза на последните. При сключена приватизационна сделка, органът по чл.6 З. няма правомощие да обезщети правоимащите чрез реално възстановяване на собствеността, а само по начините по чл.2, ал.1 т.2 и 3 от З. – дялове /акции и компенсаторни записи. Ако все пак бъде издадено решение, както в случая, с което собствеността се възстановява реално, то е непротивопоставимо на приватизираното търговско дружество. Законът дава предимство на процеса на приватизация, който не може да бъде възпрепятстван от реституционни претенции, щом те не са били уважени до този момент.
К. поставя въпросите:
1. приложим ли е бил чл.30 З. /отм./, съответно приложим ли е чл.177, ал.1, изр.2 АПК за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от постановено решение на ВАС, което е влязло в сила и с което е отменен или изменен административен акт, издаден от компетентен орган?
2. има ли право гражданският съд да упражнява косвен съдебен контрол върху влязло в сила решение на Върховния административен съд, с което е отменен административен акт и административният съд е постановил с влязло в сила решение с конститутивен ефект възстановяванена собственост върху недвижим имот? При утвърдителен отговор – какви са в този случай пределите на косвения контрол? Може ли гражданският съд, разглеждащ гражданските последици от реституцията, да пререшава въпроси, свързани с правото на възстановяване на собствеността по З. и въпроси във връзка с това кой е органът, компетентен да разгледа преписката съгласно чл.6 З., при условие, че върху тях е упражнен пряк съдебен контрол от Върховния административен съд, чието решение е влязло в сила?
3. ако се приеме с оглед задължителната практика на ВКС, изразена в ТР № 9/2012 г., че гражданският съд има право да разгледа единствено възраженията, отнасящи се до обстоятелствата, от които ответниците черпят правата си, върху кого тежи доказването на фактите и обстоятелствата, свързани с упражняването на техните възражения?
4.ако заинтересованите дружества, които претендират, че са притежавали самостоятелни права върху имотите, обект на реституцията, са поискали да основание чл.6, т.10 З., но не са били допуснати до участие в административното производство по обжалване на мълчалив отказ на областния управител, и ако въпреки това не са упражнили правата си да искат отмяна по реда на чл.235, ал.2 ГПК /отм./ във връзка с чл.11 З. /отм./, с оглед на задължителното тълкуване в ТР № 1/8.06.2001 г. на ВАС, имат ли право да оспорват в гражданския процес основанието, на което е възстановен имота и компетентността на органа, издал административния акт по З. ?
5. С оглед на действащия до 22.12.1948 г. Закон за държавните имоти /ДВ бр.66/25.03.1941 г./ и правилника за приложението му, както и на действащите след отмяната му до постановяване на решението за възстановяване на собствеността Закон за държавните имоти /ДВ бр.300/22.12.1948 г./ и правилника за приложението му, Закона за собствеността /Изв. Бр.92 от 1951 г./ и издадения въз основа на чл.21 ЗС Правилник за държавните имоти и Наредбата за държавните имоти /ДВ бр.52 от 1972 г./ необходим ли е бил нарочен акт на компетентен орган, за да бъде прекратено правото на стопанисване и управление на държавен орган или предприятие и за да бъде предоставен същия имот на друг дължавен орган или предприятие? Възможно ли е без такъв акт един държавен орган или предприятие да бъдат лишени от предоставените им права чрез акт за държавна собственост, съответно такива права да възникнат за друг държавен орган или предприятие? При фактическо завземане на имот, предоставен за стопанисване и управление на друг държавен или общински орган или предприятие, може ли предприятието, фактически завзело имота, да се ползва от разпоредбите на ПМС 201 от 1993 г. и от предпочтителните права по § 6, ал.6 ПЗР З. /отм./?
По първият въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По този въпрос е налице произнасяне в мотивите на Тълкувателно решение № 5/14.01.2013 по т.д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, както и практиката по чл.290 ГПК /например решение № 152/2.07.2013 г. по гр.д. № 1872/2013 г., ІІ г.о., решение № 89/26.07.2013 г. по гр.д. № 857/2012 г., ІІ г.о./, като даденото тълкуване е, че косвен съдебен контрол е допустим при преценка вещно-правните последици на административен акт, върху който е упражнен пряк съдебен контрол в случаите когато актът се противопоставя на лица, които не са били страни в административното производство по изричната норма на чл.17, ал.2, изр.2 ГПК. Даденото тълкуване съответства на практиката на Е., на която се позовава касатора /Кехая срещу България и С. и К. срещу България/, приемаща че от административното съдебно решение са обвързани страните в административнното производство и липсата на нарушение на чл.6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, ако не е зачетено административно съдебно решение противопоставено на юридическо лице, образувано с държавно имущество и преобразувано в частно преди постановяване на административното решение. Поради изложеното не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В същата практика на ВКС, както и в Тълкувателно решение № 6/10.05.2006 г. по т.гр.д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС се съдържа и отговорът на втория поставен въпрос, поради което същият не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Третия въпрос е неотносим към мотивите на съда, тъй като в атакуваното решение липсват изводи, че ищцата е следвало да докаже положителни факти, от които ответниците черпят изгодни правни последици с оглед наведените от тях възражения.
Н. към изхода на спора се явява и четвъртият поставен въпрос свързан с разпоредбата на чл.6, ал.10, изр.второ З., съгласно която в производствата по жалбите против административни актове по чл.6, ал.6 З. се призовава задължително юридическото лице, в активите на което са включени подлежащите на обезщетяване имущества. Имат се предвид юридически лица с държавно имущество, при които правата на държавата се упражняват от съответния министър или ръководител на ведомство, до който съгласно чл.6, ал.1, т.1 З. се подават исканията за обезщетяване, докато в настоящия случай към момента на постановяване на административното съдебно решение ответните търговски дружества са били частни, а не с държавно имущество.
Петият въпрос е свързан с въпроса за начина на доказване, че недвижим имот е бил предоставен за стопанисване и управление и съответно е станал собственост на образувано търговско дружество с оглед ПМС 201 от 1993 г., чл.17а З. /отм./ и възможността за прилагане на § 6, ал.6 ПЗР З. /отм./. По този въпрос е налице практика на ВКС по чл.290 ГПК /например решение № 406/25.11.2010 г. по гр.д. № 614/2010 г., ВКС, ІІ г.о., решение № 168/12.07.2013 г. по гр.д. № 13/2013 г., ВКС, І г.о./ според която обстоятелството на предоставяне на имуществото за стопанисване и управление на държавно предприятие може да стане с всички допустими от закона средства, включително с данни от актовете за държавна собственост, от заприходяването на имуществото в баланса, от неговото усвояване и реално използване от държавното предприятие. Наличието на съдебна практика по чл.290 ГПК по поставения въпрос, на която въззивното решение съответства, изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, на което се основава касаторът.
С оглед изхода на настоящото производство касаторът следва да възстанови направените от на [фирма], [населено място] по повод касационната жалба разноски в размер на 6500 лв. [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] не са представили доказателства за направени по повод касационната жалба разноски, поради което такива не следва да им се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение № 1208 от 21.02.2013 г., постановено по гр.д. № 7418 по описа за 2012 г. на Софийски градски съд, ІV-а въззивен състав.
ОСЪЖДА Б. С., гражданка на И. с адрес Тел А., [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], вх.В, Адвокатско дружество „Т., Т. и съдружници”, адвокат Т. Д. Т. за заплати на [фирма], [населено място], район „Изгрев”, [улица], ЕИК[ЕИК] разноски за настоящото производство в размер на 6500.00 /шест хиляди и петстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: