3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 12
[населено място], 10.01.2014 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми януари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева ч. гр. д.№ 7486 по описа за 2013 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Р. Х. С., Л. Х. М.-С., Г. Ц. Г., Р. С. Н., С. Д. Ц., П. Ц. Г., Н. С. Н., К. Г. К., Я. Г. К., Д. В. Г., Н. Д. К. и М. Д. К. чрез пълномощника им адв. Д. срещу определение № 449 от 25.06.2013г. на Добрички окръжен съд постановено по ч.гр.д.№ 482/2013г., с което е потвърдено определение № 127 от 12.04.2013г. по гр.д. № 132/2013г. на Районен съд-Генерал Тошево за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на иска.
В частната жалба се поддържа, че определението е незаконосъобразно. В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи, че въпросът за допустимостта на предявения иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ е решен в противоречие със задължителна практика на ВКС, както и е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответниците по частната жалба са представили писмен отговор, в който поддържат, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
При преценка на допустимостта на касационното обжалване с оглед предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, приема следното:
Пред Районен съд – Генерал Тошево е предявен иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ за установяване, че нива с площ от 151,010 дка в землището на [населено място], възстановена на наследниците на Г. К. Н., към момента на образуване на ТКЗС е била собственост на наследодателката на ищците Т. Ц. Н., починала 1967г., която е съпруга на Г. К. Н.. Съдът е взел предвид, че от наследниците на Т. Ц. Н. не е подадено заявление за възстановяване правото на собственост върху посочената земеделска земя и е приел, че за тях липсва интерес от водене на иска. Поради това е прекратил производството по делото.
В. съд с обжалваното определение е потвърдил преграждащия акт на първата инстанция. Изтъкнал е, че по въпроса за допустимостта на иска по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ е създадена съдебна практика, че искът е недопустим когато земеделската земя не е била заявена за възстановяване от името на лицето, на което се твърди, че е принадлежала към момента на колективизацията. Посочил е няколко решения на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК и е намерил за неприложимо посоченото от жалбоподателите решение № 381 от 04.05.2010г. по гр.д. № 419/2009г. на І г.о., тъй като към този момент е било допустимо произнасяне на решение по чл. 14, ал.7а ЗСПЗЗ.
В жалбата на ищците и в изложението към нея се поставя като съществен процесуалноправен въпрос този за допустимостта на иска и се твърди, че е разрешен в противоречие със задължителна практика на ВКС, както и че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Не могат да бъдат споделени вижданията за противоречие с Тълкувателно решение № 1/1997г. В т.2 от този тълкувателен акт се приема, че правен интерес от оспорване на правото на собственост върху земеделска земя по съдебен ред е налице при висящо административно производство, при възможност такова да бъде образувано и при окончателно решение за възстановяване на собствеността. Разрешението в обжалвания акт, според което е необходимо да има подадено заявление за възстановяване на собствеността от името на лицето, което се твърди, че е било собственик на земята, т.е. да е инициирано административното производство по възстановяване на собствеността, е в същия смисъл. Решаващите изводи на съда, обусловили прекратяването на делото, представляват конкретизация на принципа, посочен в Т. № 1/1997г., а именно, че за правният интерес от иска по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ е от значение органът по земеделска реституция да е сезиран със заявление за възстановяване на собствеността, изходящо от лицето, което се твърди, че е било собственик на земята преди кооперирането или от негов наследник. Както е изтъкнал въззивният съд по този въпрос е създадена задължителна практика на Върховния касационен съд – решения, постановени в производство по чл. 290 ГПК, като: Решение № 376 от 19.10.2010г. по гр.д. № 641/2010г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 34 от 21.03.2011г. по гр.д. № 1112/2010г. на ІІ г.о., Решение № 35 от 21.03.2011г. по гр.д. № 1052/2010г. на ІІ г.о. и обжалваното определение е постановено в съответствие с тази практика. Сочените от касаторите решение № 381 от 04.05.2010г. по гр.д. № 419/2009г. на І г.о. и решение № 128 от 15.03.2011г. по гр.д. № 7/2010г. на І г.о. не запълват основанието по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК , тъй като със следващо решение, а именно Решение № 402/10 от 13.02.2012г. по гр.д. № 1395/2010г. същият състав на І г.о. изрично е заявил, че приема утвърдената съдебна практика по въпроса, изразена в цитираните по-горе решения.
Третото решение, приложено от касаторите – Решение № 446 от 06.01.2011г. по гр.д. № 475/2009г. на І г.о. не разглежда иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ и не разрешава определящия изхода на спора въпрос.
Предвид наличието на задължителна практика не е налице и хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, която предполага неясни или непълни правни норми, създаващи необходимост от тълкуване или липса на съдебна практика по даден въпрос.
В обобщение следва да се откаже достъп до касационен контрол. Ответниците по частната жалба претендират присъждане на разноски, но не са доказали извършването на такива.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 449 от 25.06.2013г. на Добрички окръжен съд постановено по ч.гр.д.№ 482/2013г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: