О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№454
гр.София, 12.11.2010 година
Върховният касационен съд на Р. България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на девети ноември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ч.гражданско дело под № 433/2010 година
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 във връзка с чл.280, ал.1 и чл.288 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 2510/26.05.2010 год. на д-р Д. С. Б.-областен управител на област с административен център-П. срещу определение № 1385 от 17.05.2010 год. по в.ч.гр.дело № 392/2010 год. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е потвърдено разпореждането на Пазарджишкия районен съд от 30.03.2010 год., с което е била върната подадената въззивна жалба вх.№ 3х1865/08.03.2010 год. срещу решението от 15.02.2010 год. по гр.дело № 1627/2009 год. поради неизпълнение на указанията на първоинстанционния съд за внасяне на държавна такса за обжалването в размер на 36 лева. Поддържа се, че неправилно въззивната жалба е била върната, тъй като според частния жалбоподател, в чл.84, т.1 ГПК изрично е визирано, че държавата и държавните учреждения се освобождават от държавни такси, но не и от съдебни разноски в предвидените от закона изключения. Жалбоподателят твърди, че в случая безспорно става въпрос за държавна такса, от която държавата е освободена, а не за съдебни разноски.
Като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение се сочи разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като наличието на това основание се свързва с въпроса дали държавата дължи държавна такса по граждански дела – чл.84, т.1 ГПК.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. съобрази следното:
С първоинстанционното решение № 105 от 15.02.2010 год. по гр.дело № 1627/2009 год. Пазарджишкият районен съд, 11-ти гр.състав е уважил предявения от Г. Г. М., Р. М. П., В. М. Р. и Н. М. И. иск по чл.124, ал.1 ГПК, като е признал за установено спрямо Областната управа, представлявана от областния управител на П. област, че ищците са собственици на УПИ І-126 в кв.41 по регулационния план на[населено място], общ.П., целият с площ от 1206 кв.м., при уредена и приложена дворищна регулация с граници и съседи: от две страни-улица, УПИ ІІ-127, УПИ Х-407, ведно с построените в имота сгради, а именно: двуетажна жилищна сграда с площ 80 кв.м. и стопанска постройка от 62 кв.м.
Срещу решението е подадена от областния управител на област П. въззивна жалба вх.№ 1865 от 08.03.2010 год.
С разпореждане от 08.03.2010 год. районният съд оставил жалбата без движение, като на основание чл.84, т.1 ГПК дал едноседмичен срок за внасяне на държавна такса в размер на 36 лева.
С разпореждане от 30.03.2010 год. първоинстанционният съд върнал въззивната жалба, като е приел, че не са изпълнени указанията за внасяне на държавна такса, тъй като се касае за частно държавно вземане.
За да потвърди обжалваното пред него разпореждане, въззивният съд е приел, че след като с решение № 3 от 08.07.2008 год. по к.д.№ 3/2008 год. Конституционният съд е обявил за противоконституционна разпоредбата на § 1 ЗИД на ГПК /ДВ, бр.50 от 30.05.2008 год./, с която е изменена първоначалната редакция на чл.84, т.1 ГПК/ДВ, бр.59 от 20.07.2007 год./ и са заличени думите „освен по искове за частни държавни вземания и права върху вещи-частна държавна собственост”, нормата остава да действа в първоначалната си редакция. Според въззивния съд, това налага да се изхожда от характера на спорното право, чиято защита се търси, когато се преценява дали се дължи държавна такса при предявен срещу държавата или държавно учреждение иск. Прието е, че в случая областната администрация дължи внасяне на държавна такса, тъй като се касае за частно държавно вземане.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, поради следните съображения:
Жалбоподателят не се позовава на задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като не сочи тълкувателни решения или постановления на Пленума на Върховния съд; тълкувателни решения на ОСГК на ВКС, постановени при условията на чл.86, ал.2 ЗСВ/отм./; тълкувателни решения на общите събрания на гражданската и търговската колегия на ВКС или на решения, постановени по чл.290 ГПК, на които да противоречи даденото с обжалваното определение разрешение на процесуалноправния въпрос.
Не се сочат и влезли в сила съдебни актове на районни, окръжни или апелативни съдилища, както и на състави на гражданската колегия на ВКС, в които при разглеждане на аналогични казуси да е разрешаван противоречиво процесуалноправния въпрос по приложението на чл.84, т.1 ГПК/чл.280, ал.1, т.2 ГПК/.
Не е налице и твърдяното от жалбоподателя основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Отговор на формулирания с изложението процесуалноправен въпрос, а именно дали държавата дължи държавна такса по граждански дела съгласно чл.84, т.1 ГПК е даден с определения, постановени от състави на Върховния касационен съд в производства по чл.274, ал.3 във връзка с чл.280, ал.1 и чл.288 ГПК, в които са разгледани частни касационни жалби срещу определения на въззивни съдилища /срвн. определение № 144 от 02.04.2009 год. по гр.дело № 46/2009 год. на ІІ г.о. и определение № 228 от 13.05.2009 год. по гр.дело № 155/2009 год. на ІІІ г.о./. В споменатите актове на ВКС е посочено, че в качеството си на носител на права върху вещи – частна държавна собственост и права върху частни държавни вземания, държавата се явява субект на частното право и е равнопоставена на физическите и юридическите лица, като тази равнопоставеност е относима както към материалното съдържание на частните права на държавата, така и към процесуалните гаранции за тяхната съдебна защита или за съдебно съдействие при осъществяването им. Посочено е, че за исковите и охранителните производства с предмет частни държавни вземания и права върху вещи – частна държавна собственост, държавата и държавните учреждения не са освободени от заплащане на държавна такса нито със Закона за държавните такси, нито с чл.84, т.1 ГПК.
Предвид на това, липсва претендираното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Жалбоподателят не сочи неясноти или непълноти на разпоредбата на чл.84, т.1 ГПК, нито с обжалваното определение въззивният съд за първи път се е произнесъл по аналогичен процесуалноправен спор или пък със съдебния акт да е било изоставено едно тълкуване на закона и да е възприето друго. Разглеждането на частната касационна жалба по същество не би допринесло за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на нейното тълкуване.
В обобщение, липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл.280, ал.1 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1385 от 17.05.2010 год. по в.ч.гр.дело № 392/2010 год. на Пазарджишкия окръжен съд по частна касационна жалба вх.№ 2510 от 26.05.2010 год. на д-р Д. С. Б. – областен управител на област с административен център-гр.П..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/