О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№1147
София, 03.12.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 870 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба от В. Г. Е., чрез пълномощника й адвокат К. Б., против решение от 2.03.2010 г., постановено по гр.д. № 9 по описа за 2010 г. на Окръжен съд-Монтана, с което е потвърдено решение от 2.11.2009 г. по гр.д. № 413/2007 г. на Районен съд-Берковица за признаване за установено по отношение на Р. Г. Е., М. Г. А., В. Г. Е., З. С. Е., Р. В. Е., Ю. В. Г. и ОСЗ-Б. правото на собственост на основание давностно владение, осъществено от 1977 г. на К. „Р. Д.”,[населено място] върху имот пл. № 8 от кв.4 по плана на[населено място], целият с площ от 3100 кв.м. и намиращите се в него сгради, подобрения и съоръжения, като ответниците са осъдени да възстановят на ищеца разноски в размер на 2499.50 лв. за първоинстанционното производство.
Ответникът по касационната жалба Р.”Д.”,[населено място] оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като претендира възстановяване на направените разноски, а Р. Г. Е., М. Г. А., З. С. Е., Р. В. Е., Ю. В. Г. не изразяват становище.
Въззивният съд е възприел фактическите изводи на първоинстанционния – ищцовата кооперация е вписана през 1948 г., като през 1978 г. е вписана промяна в наименованието й на Р.”Д.”; процесният имот е част от имот пл.№ 1083, кв.141 по плана от 1943 г., записан в разписния лист на Районен кооперативен съюз „О.”, а част от него е била извън регулация, по плана от 1958 г. е част от имот пл. № 234, кв.180 /образуван от имот пл.№ 1083 и част от съседния имот пл. № 1082/, записан в разписния лист на Р. Б.; за имоти пл. № 1082 и пл. № 1083 по плана от 1923 г. е налице нотариален акт от 1952 г. за собственост на Районен кооперативен съюз „К.”,[населено място]; в периода 1977 – 1990 г. на терена са изградени масивни сгради от ищцовата кооперация; за една от сградите и терен от 602 кв.м. е налице акт за държавна собственост, но през 1999 г. със заповед на областния управител имота е деактуван и върнат на кооперацията; на ответниците като наследници на И. К. Е. и с решение по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ е признато правото на възстановяване на собствеността на нива от 2.1 дка в м.”Г.”, въз основа на което с решение № 659/27.02.1996 г. на ПК-гр.Б. е възстановено правото на собственост в стари реални граници. С оглед релевираните във въззивната жалба доводи окръжният съд е счел, че първоинстанционното решение е законосъобразно. Прието е за неоснователно възражението на ответниците за наличие на сила на пресъдено нещо, тъй като спорът по влязлото в сила през 2007 г. решение, с което е отхвърлен иска на ищцовата кооперация за собственост е основан на твърдения за правоприемство между Р.”К.” и Р.”Д.”, но не и за придобивна давност. За неоснователно е прието и позоваването на ответниците на разпоредбата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ, която в случая е неотносима – процесният имот е застроен и не е бил продаден или предоставен на ищцовата кооперация от визираните в разпоредбата лица, а и същата изисква възстановяване на имота в реални граници, което е следвало да се извърши от ПК-Б. при спазване изискванията на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗЗ и чл.11 ППЗСПЗЗ, тъй като имотът попада в регулационните граници на[населено място], а по делото липсват доказателства, че тази процедура, изискваща удостоверение и скица, издадени от техническата служба на общината, е изпълнена. Обсъдено е възражението, че част от процесния имот е бил държавна собственост, и не може да се придобие по давност, респ. бил е собственост на ДСО”Б.”, като е прието, че със заповедта на областния управител от 1999 г. за деактуване на имота, държавата признава правата на ищцовата кооперация, а записването в разписния списък към плана от 1958 г. е без значение, доколкото не са описани документи, удастоверяващи правото на собственост на това държавно обединение. Направен е и извод, че липсват данни за прекъсване на давността чрез предявяване на петиторни искове от страна на ответниците.
Касаторът счита, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като в противоречие с посочените съдебни актове, съдът се е произнесъл по въпрос, за който между страните не е повдиган спор, а именно по въпросът за сградите и за целия имот пл. № 8, кв.4, извън възстановения на ответниците имот от 2100 кв.м. Поставеният въпрос за служебното задължение на въззивния съд да следи за процесуалната допустимост на иска с оглед наличието на правен интерес от предявяването му, е неотносим в настоящия случай, доколкото ответната в процеса страна е оспорила изцяло иска, като са наведени възражения относно правото на собственост на ищцовата кооперация не само за част от терена, а по отношение на целия имот – терен и сгради, поради което не се констатира противоречие по този въпрос на въззивното решение със съдебните актове, приложени към изложението.
Неотносим към данните по делото е и поставения въпрос, касаещ неотвеждане на член от състава на съда, който не може да участва в разглеждане на делото съгласно чл.22, ал.1, т.5 ГПК, доколкото не се констатира някой от членовете на съдебния състав да е участвал в първоинстанционното разглеждане на спора, а участието при разглеждане на друго дело между същите страни за същия имот, но на друго основание е извън приложното поле на посочената разпоредба.
Не се констатира противоречие на изводите на въззивния съд с решения № 1220 от 2.12.2008 г. по гр.д. № 4730/2007 г., ВКС, І г.о., № 1543 от 30.10.2002 г. по гр.д. № 1898/2001 г., ВКС, ІV г.о. и № 348 от 1980 г., ВС, І г.о., според които правото на собственост може да бъде придобито по давност само ако лицето не притежава това право на друго правно основание. След като с влязло в сила решение са отречени правата на ищцовата кооперация за собственост на основание правоприемство от кооперацията, титуляр на собствеността по нотариалния акт от 1952 г., то липсва придобиване на собствеността на друго валидно правно основание и съответно изводът на съда за осъществена придобивна давност е в съответствие с тълкуването по посочените решения.
Поставя се въпросът дали с отричане правата на ищеца като собственик, за него вече не е налице субективния елемент на владението, тъй като вече е знаел, че никога не е бил собственик, т.е. дали съдебното решение, с което се отхвърля претенция за собственост на основание правоприемство е акт, с който се смущава владението и дали владението трябва да се счита за прекъснато съгласно чл.116, б.”б” ЗЗД, за които се твърди, че липсва съдебна практика. Релевантно към института на придобивната давност е обективната липса на права върху вещта, а не и дали лицето знае за това. По същество първият въпрос е свързан с приложението на презумпцията по чл.69 ЗС. По този въпрос е дадено тълкуване по с решение по чл.290 ГПК № 381 от 25.10.2010 г. по гр.д. № 37/2010 т., ВКС, ІІ г.о. според което при наличие на валидно правно основание за упражняване на фактическата власт, презумпцията на чл.69 ЗС е опровергана, а при липса на правно основание, упражняващият фактическата власт е владелец съгласно посочената презумпция. При наличие на съдебна практика по чл.290 ГПК по наведения правен въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а доколкото въззивното решение съответства на задължителната практика на ВКС – не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По вторият поставен въпрос също е налице трайна практика, съгласно която придобивната давност се прекъсва при условията на чл.116, б.”б” ЗЗД само с предявяване и уважаване на иск от лицето, притежаващо права върху вещта срещу лицето, което я владее, а съответно не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Липсва противоречива практика и по въпроса относно задължението на съда да квалифицира иска въз основа на обстоятелствата, от които ищецът извежда своето право и вида на търсената защита, в който смисъл е решение № 2003 от 10.01.2004 г. по гр.д. № 2014/2002 г., ВКС, ІV г.о. Тезата на касатора е, че съдът е следвало при квалификацията на спора да установи, че практически и в настоящото производство ищецът поддържа, че придобивното му основание е правоприемство, но този път не от Р.”К.”, а от О., но по този въпрос вече е налице сила на пресъдено нещо. Тази теза е свързана с неотчитане на обосновката в исковата молба на правосубектността на ищцовата кооперация /регистрация и настъпили през годините промени в регистрацията/ и на фактите, на които се основава претенцията /осъществявяно владение и придобивна давност/, а съответно е неотносима към поставения въпрос и допустимостта на съдебното решение.
Неотносим е и въпросът дали удостоверение от Ц. кооперативен съюз /че имота е бил собственост на О., което е преминало към ПТ”Н.” с активи и пасиви/, което е частен удостоверителен документ е от категорията доказателства, с които може да се установява собственост и съответно не е налице противоречива съдебна практика по въпроса за последиците от недоказване правата на праводателя на страната, тъй като съдът се е произнесъл по наличието на твърдяното от ищеца оригинерно придобивно основание – давностно владение.
Липсва противоречиво разрешаване и на въпроса дали записванията в разписния лист и кадастралните карти е доказателство за правото на собственост, доколкото в атакуваното решение въззивният съд се е позовал на тези записвания само с оглед наличието или липсата на документ за собственост.
Останалите два довода – че след като на О. безвъзмездно е отстъпено правото на ползване върху бившата люпилня, находяща се в двора на О., то от една страна ползувателят е държател, а от друга страна правото на кооперативно земеползване не представлява владение и не допуска ползваната земя да се придобие по давност, както и относно заприходяването на имотите – по същество се свеждат до твърденията какви са правните последици от установените факти, т.е. свързани са с касационното основание неправилно приложение на материалния закон по чл.281, т.3 ГПК, което обаче е неотносимо при преценка предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното решение.
Касаторът В. Г. Е. следва да възстанови направените по повод настоящото производство разноски от Р.”Д.”,[населено място] в размер на 1125 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 2.03.2010 г., постановено по гр.д. № 9 по описа за 2010 г. на Окръжен съд-Монтана.
ОСЪЖДА В. Г. Е., ЕГН [ЕГН],[населено място], [улица] да заплати на Р.”Д.”,[населено място], [улица], представлявана от председателя И. В. М., разноски за настоящото производство в размер на 1125.00 /хиляда сто двадесет и пет/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: