О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 457
София, 17.12.2013 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети декември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 7106 по описа за 2013 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1445 от 22.07.2013г. по гр.д. № 1347/2013г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 497 от 11.02.2013г. по гр.д. № 217/2012г. на Пловдивски районен съд за отхвърляне на предявения от А. П. Ч. против А. К. Л. и М. А. Б. иск по чл. 109 ЗС за преустановяване действията на ответниците, с които пречат на ищцата да осъществява правото си на собственост в общите части в североизточната част на приземния етаж на двуетажната жилищна сграда, построена в държавен парцел ХХV-464 кв. 114 по плана на [населено място], на [улица], чрез премахване на преградната стена, на преградите, направени под стълбището от входа от северната страна на къщата и възстановяване на първоначалното състояние на общите части, за да бъдат достъпни за общо ползване.
Касационната жалба е подадена от ищцата А. П. Ч. чрез пълномощника адв. Д.. В изложението на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК жалбоподателката се позовава на противоречие с практиката на Върховния касационен съд по материалноправен и процесуалноправен въпрос.
Ответниците А. Л. и М. Б. вземат становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване поради неотносимост на поставените правни въпроси към конкретния предмет на спора.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Предявен е иск по чл. 109 ЗС. Ищцата е собственик на жилище на втория етаж от двуетажната жилищна сграда на [улица] [населено място], като притежава 1/2 ид.ч. от общите части на сградата и югозападните помещения в приземния етаж /сутерен/ с площи 14,80 кв.м., 2,07 кв.м. и 13,32 кв.м. Ответницата М. Б. е собственик на жилището на първия жилищен етаж на сградата, както и на 1/2 ид.ч. от общите части на сградата и на североизточните помещения в приземния етаж с площи 14,08 кв.м., 12,06кв.м., 2,76 кв.м. и 2,40 кв.м. В полза на ответницата А. Л. е запазено право на ползване върху тези обекти. Ищцата претендира, че е нарушено правото й да ползва общите части в приземния етаж – ответниците са изградили преди години преградна стена в сутерена, така че в ползваната от тях североизточна част попадат общите водомери, включително водомера на ищцата, до който тя няма достъп. Освен това, в подстълбищното пространство ответниците са направили помещение за съхраняване на зимнина и не допускат ищцата до тези общи части.
Приети са експертизи, основна и допълнителна, които онагледяват на скица начина на ползване на помещенията в сутерена. Видно е, че са обособени две отделни жилища с отделни входове, ползвани от страните. Това е станало с изменение на първоначалния архитектурен проект от 1959г. като е зазидан вх.А на сградата, изградена е преградна стена между изба № 4 и преддверието, както и е изградена преградна стена, с която се обособяват изби № 2 и 3. Вещото лице установява, че общият водомер се намира в банята на ответниците, както и че помещение от 1,05 кв.м. в подстълбищното пространство се ползва от ответниците; според експертизата е налице разлика от 4 кв.м. между общата площ, ползвана от ищцата и от ответниците.
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска. Обсъдил е писмените доказателства досежно правото на собственост на страните, двете технически експертизи и свидетелските показания и е достигнал до извода, че помещенията в приземния етаж са поделени между праводателите на настоящите страни още с одобрената от съда съдебна спогодба през 1987г., като всеки е получил в свой дял отделни помещения и начина на ползване понастоящем съответства на уговореното при делбата разпределение. Поради това съдът е намерил, че твърденията на ищцата за възпрепятстването й да ползва общи части са недоказани.
Въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК. Изтъкнал е наред с това, че ответниците признават ползването на помещението от 1,05 кв.м. под стълбището, но ищцата ползва останалата част от това пространство, което е фактическо положение, установено от праводателите и заварено от настоящите страни. И двете инстанции не са кредитирали показанията на свидетелката И. Б., майка на ищцата, поради нейната заинтересованост.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът приема следното:
Касаторът поддържа противоречие на решението с решения на Върховния касационен съд, постановени по реда на отменения ГПК, по сходни казуси. Не е формулирал обаче конкретен правен въпрос, обуславящ изхода на спора и разрешен по противоречив начин в практиката. А посочването на такъв въпрос съставлява общото основание за допускане на касационно обжалване. Освен това, представените с изложението съдебни решения по искове по чл. 109 ЗС са постановени при различна фактическа обстановка. В решение по гр.д.№ 1598/1973г. на І г.о. се приема, че и при наличието на надлежно издадени административни актове за преустройство на общи части, е необходимо съдът да съобрази дали не са накърнени правата на ищците в тези общи части. По същия начин е разсъждавал и съда в обжалвания акт. В решение № 238 от 01.04.2009г. по гр.д. № 5211/2007г. на ІІІг.о. е разгледан случай на преграждане на подстълбищно пространство и на коридор като е посочено, че за такова преустройство не е нужен архитектурен проект, но е необходимо решение на съсобствениците. В обжалваното решение Пловдивски окръжен съд е приел, че преустройството е извършено със съгласието на праводателите на страните при оформянето на двете жилища в сутерена в края на 50-те години на миналия век.
На второ място е поставен процесуалния въпрос за обсъждане на всички доказателства и доводи на страните, които са от значение за спорното право. Въпросът е във връзка с направеното оплакване във въззивната жалба за липса на мотиви и необсъждане на доказателствен материал и извършеното препращане от окръжния съд към мотивите на първоинстанционния. Посочена е задължителна практика на ВКС, според която съдът постановява решението въз основа на доказани правнорелевантни факти като обсъжда в съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. Според касатора не следва при искове по чл. 109 ЗС тежестта на доказване да бъде прехвърлена изцяло върху ищеца. Счита, че в случая е провел пълно и главно доказване, но това доказване е игнорирано от двете инстанции. Сочи Решение № 430 от 27.10.2010г. по гр.д. № 312/2010г. на ІІг.о, според което при накърняване правото на собственост с незаконно строителство на регулационната линия, ищецът не следва да доказва как и с какво строителството ограничава правото му на собственост а е достатъчно да изложи твърдения в тази насока. Решението е напълно неотносимо, към настоящия спор, в което не става въпрос за строителство на регулационната линия или на недопустимо отстояние, а за ползване на общи части в сграда с режим на етажна собственост.
Видно, че изложените от касатора съображения касаят правилността на обжалвания акт. Не се твърди несъбиране на относимо доказателство поради процесуално нарушение на съда; напротив, признава се, че са събрани необходимите доказателства, вкл. експертизи, но съдът не ги е преценил по желания от ищеца начин. Проверката на законосъобразността и обосноваността на правните изводи на съда не може да се извършва в настоящето производство, а само при наличие на основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал.1 ГПК. Следва да се посочи, че въззивният съд, въпреки извършеното препращане по чл. 272 ГПК е изложил и свои мотиви, макар и кратки, по спорните въпроси между страните и по повдигнатите в жалбата доводи. Ето защо липсва основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос.
На последно място касаторът счита, че решението на ВКС по спора ще бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Изтъква, че динамиката и сложността на обществените отношения в сферата на ползването на общи части, налага произнасянето на касационната инстанция. Не е формулирал конкретен правен въпрос, чието разрешаване да е от значение за точното прилагане на закона. Разрешение на релевантни за настоящия спор въпроси е дадено в Решение № 1019 от 21.01.2010г. по гр. д. № 235/2008 г., I г. о. на ВКС, постановено по чл. 290 ГПК. Според него е допустимо общи части по предназначение да се ползват само от някой от етажните собственици при наличие на съгласие на останалите, като последващият приобретател е обвързан от даденото от праводателя си съгласие. Изложеното обуславя отказ да бъде допуснато касационно обжалване на решението.
При този изход ответниците по жалбата имат право на направените разноски в касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 400лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1445 от 22.07.2013г. по гр.д. № 1347/2013г. на Пловдивски окръжен съд по касационната жалба на А. П. Ч. от [населено място].
ОСЪЖДА А. П. Ч. от [населено място], [улица], ет.2 да заплати на А. К. Л. и М. А. Б., двете от [населено място], [улица], ет.1 сумата 400 /четиристотин/ лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: