О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№1014
гр.София, 09.11.2011 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на първи ноември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 639/2011 година
Производството е по чл.288 ГПК.
И. В. М. от [населено място] е подал касационна жалба вх.№ 3441 от 15.04.2011 год. срещу въззивното решение № 9 от 28.02.2011 год. по в.гр.дело № 256/2010 год. на Хасковския окръжен съд, първи състав, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е бил уважен предявения иск, както и в частта, с която след отмяна на решението в отхвърлителната му част, е уважена претенцията по чл.108 ЗС и за разликата над * ид.ч. от ПИ с идентификатор № * по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-63/05.10.2006 год., с площ от * кв.м., ведно с построената в него жилищна сграда с идентификатор *.
Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на процесуалните правила, необоснованост и противоречие с материалния закон.
Като основания за допускане на касационно обжалване на решението се сочат: а/противоречие с решение № 479 от 16.09.1987 год. на ВС, І г.о., решение № 209 от 01.06.2000 год. по гр.дело № 677/1999 год. на ВКС, І г.о. и Постановление № 7 от 28.11.1973 год. на Пленума на Върховния съд по въпроса дали правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството може да се предявява само с иск по чл.30 ЗН; б/ противоречие с решение № 555 от 28.02.1969 год. по гр.дело № 2052/1968 год. на ВС, І г.о. и решение № 2438 от 07.10.1972 год. по гр.дело № 1941/1972 год. на ВС, І г.о. по въпроса относно присъединяването на владението на праводателя на касатора; в/ узнаването на вписани по надлежния ред актове от трети лица и г/ приложението на чл.266, ал.1 ГПК във връзка с момента на узнаване на вписаното саморъчно завещание от страна на наследодателя на страните по делото В. И. М..
Ответниците по касация А. Т. Т. и Р. Т. К. от [населено място] са на становище, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
В. съд е приел, че праводателката на ищците Н. Т. М. по договора за продажба от 22.11.2004 год., предмет на нотариален акт № *, т.*, рг.№ *6, нот.дело № */* год. , е придобила процесния имот по давност съгласно нотариален акт за обстоятелствена проверка № 176 от 09.04.1970 год., т.*, нот.дело № */* год. в режим на съпружеска имуществена общност със съпруга си В. И. М. /починал на 21.07.2001 год./ съобразно чл.13, ал.2 СК от 1968 год./отм./, поради което е възприел изводите на първата инстанция, че преживелият съпруг получава * ид.ч. от имота, а всяко едно от четирите деца, в т.ч. и ответникът/сега касатор/-по * ид.част.
Намерено е за неоснователно възражението на ответника/касатор/ за придобиване на имота по давност поради това, че от смъртта на В. И. М. /21.07.2001 год./ до датата на предявяване на иска – 21.10.2009 год. не са изтекли десет години, като съдът е отказал да сподели доводите, че ответникът/касатор/ е владял имота наред с общия наследодател и че може да присъедини неговото към своето владение.
С оглед приетото във въззивното производство саморъчно завещание от 17.04.1973 год. на В. И. М., обявено на 31.07.2001 год. и вписано на 03.08.2001 год., с което е завещал на Н. Т. М. цялото си имущество, окръжният съд е приел, че последната е придобила на собствено основание и по завещание целия имот и се е разпоредила с него в полза на ищците/сега ответници по касация/ А. Т. Т. и Р. Т. К.. Макар и ответникът/касатор/ И. В. М. да е наследник със запазена част, според въззивния съд правата на страните са такива, както са заявени с исковата молба, тъй като М. не е предявил иск по чл.30 ЗН за възстановяване на запазената си част.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Липсва твърдяното противоречие на въззивното решение с Постановление № 7 от 28.11.1973 год. по гр.дело № 6/1973 год. на Пленума на Върховния съд. Т. акт е по въпроси на делбеното производство, сред които и възстановяването на запазена част /т.3, б.б.”б”, „в” и „г”/, без обаче да се третира формата на искането за намаляване на дарение и завещание. Постановлението не засяга специално процесуалните способи за осъществяване на правото по чл.30 ЗН-иск или възражение в делбеното производство, нито пък се занимава с въпроса дали правото на възстановяване може да се упражни чрез възражение по предявен срещу наследника с право на запазена част иск за собственост.
В. решение не противоречи и на решение № 209 от 01.06.2000 год. по гр.дело № 677/1999 год. на ВКС, І г.о., в което е посочено, че искането за намаляване на завещателни или дарствени разпореждания може да се предяви самостоятелно с отделен иск, както и чрез възражение по висящ делбен процес
С решение № 479 от 16.09.1987 год. на І г.о. на ВС е посочено, че наследникът по закон във всички случаи може да упражни правото си на запазена част в делбения процес.
Следва обаче да се има предвид, че в практиката е преодоляно противоречието по въпроса дали когато искането по чл.30 ЗН се прави като възражение срещу предявен иск, то може да се слуша освен в делбения процес, още и във всяко друго съдебно производство. Разглеждането на искането за редуциране на завещанието като възражение срещу всеки иск, основан на този разпоредителен акт е не само възможно, но е и необходимо, защото ищецът би могъл да се позове на пресъдено нещо при един бъдещ иск, за намаляване на завещателното разпореждане, предявен срещу него от ответника /срвн., напр.: решение № 3321 от 20.12.1978 год. по гр.дело № 1625/1978 год. ВС, І г.о./.
За допустимостта на касационното обжалване в случая е от значение дали ответникът /сега касатор/ е направил своевременно възражението за възстановяване на запазената част. С отговора си на въззивната жалба, с която е представено саморъчното завещание от 17.04.1973 год. ответникът/сега касатор/ е поддържал, че същото не касае процесния имот, а друг в [населено място], [улица]. В заседанието на 30.06.2010 год. е поддържал, че документът не следва да се приема предвид липсата на условията по чл.266, ал.1, т.2 ГПК, а в заседанието на 06.10.2010 год., когато завещанието е прието като доказателство, е оспорил същото, поддържайки, че е нищожно, тъй като не било подписано от наследодателя В. М. и че не било датирано. Възражение за възстановяване на запазената част жалбоподателят е направил едва след приключване на съдебното дирене в пледоарията си по същество по време на устните състезания в заседанието на 19.01.2011 год. Възражение за възстановяване на запазена част въззиваемият/сега касатор/ не е направил нито с писмения си отговор, в който е взел отношение по представеното с въззивната жалба саморъчно завещание, нито даже до приключване на съдебното дирене, поради което по аргумент от чл.143, ал.1 във връзка с чл.266, ал.2, т.1 и 2 ГПК, липсва основание за допускане на касационно обжалване, тъй като възражението е просрочено и не би могло да бъде разгледано.
Не е налице противоречие на въззивното решение с решение № 555 от 28.02.1969 год. по гр.дело № 2052/1968 год. на ВС, І г.о., както и с решение № 2438 от 07.10.1972 год. по гр.дело № 1941/1972 год. на ВС, І г.о. В първото от решенията на Върховния съд се подчертава, че праводател по смисъла на чл.82 ЗС е онзи, който прехвърля фактически права по реда на чл.18 ЗЗД или по друг, предвиден в закона ред вещно право върху недвижим имот и че задължилият се по предварителен договор-обещание за продажба на недвижим имот не е праводател в посочения смисъл и затова получилия владението по предварителния договор не може да присъедини владението на обещателя. Второто решение приема, че след като наследяването поражда общо правоприемство, то е основание за присъединяване владението на наследодателя. В случая, въззивният съд е приел, че не е установено владение от страна на ответника /сега касатор/, противопоставимо на останалите наследници за периода от смъртта на В. И. М. /21.07.2001 год./ до датата на предявяване на иска – 21.10.2009 год., при което е безпредметно да се обсъжда приложението на чл.82 ЗС с оглед присъединяване на срока на владение, упражнявано от общия наследодател до неговата смърт.
Липсва и предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът дали ищците-приобретатели по договора за продажба от 22.11.2004 год. се обхващат от кръга на третите лица, по отношение на които се разпростира оповестителното действие на извършеното на 03.08.2001 год. вписване на обявеното на 31.07.2001 год. саморъчно завещание от 17.04.1973 год., е получил отговор от въззивния съд, който е приел, че ищците/приобретатели/ не са от кръга преки наследници с право на запазена част, за които съществува правната възможност, респ. задължението за узнаване на извършеното разпореждане със запазена част и с оглед на това е стигнал до заключението, че не следва да се прилага забраната на чл.266, ал.2, т.1 ГПК. Правилността на този правен извод по приложението на чл.112, б.”и” във връзка с чл.113 ЗС и чл.4 П.. би могла да се проверява само по реда на чл.290 ГПК, но така, както е формулиран въпроса с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не дава основание да се приеме, че е налице предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Тълкуването на нормите относно вписванията не съставлява в случая затруднение, което да произтича от непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба. За конкретния случай би следвало само да се има предвид и че саморъчното завещание от 17.04.1973 год. не фигурира сред документите, установяващи собственическата легитимация на продавача по нотариален акт № *, т.*, рег.№ *, нот.дело № * от 22.11.2004 год.
В обобщение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касация сумата 1 000 лева разноски за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 9 от 28.02.2011 год. по в.гр.дело № 256/2010 год. на Хасковския окръжен съд по жалба вх.№ 3441 от 15.04.2011 год.
Осъжда И. В. М. от [населено място], да заплати на Р. Т. К. и А. Т. Т. от същия град сумата 1 000/хиляда/лева разноски за адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/