О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№999
гр.София, 04.11.2011 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на осемнадесети октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 759/2011 година
Производството е по чл.288 ГПК.
К. А. Я. от [населено място], общ.Д., обл.С. е подал касационна жалба вх.№ 2256 от 31.05.2011 год. срещу въззивното решение № 71 от 28.04.2011 год. по в.гр.дело № 104/2011 год. на Смолянския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 172 от 03.01.2011 год. по гр.дело № 282/2010 год. на Девинския районен съд за отхвърляне на предявените от касатора искове: по чл.108 ЗС срещу З. А. Я. и К. М. Я.-за признаване собствеността и предаване владението на * ид.ч. от УПИ *, *, * в кв.* по плана на [населено място], при граници: изток-УПИ *, запад-улица, север-УПИ * и юг-имот пл.№ * и по чл.124, ал.1 ГПК срещу [община] за признаване за установено, че касаторът е собственик по наследство, давностно владение и по силата на дворищнорегулационния план на * идеална част от посочения поземлен имот.
Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на процесуални правила и нарушение на материалния закон.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/противоречие с решение № 59 от 12.05.2004 год. по гр.дело № 500/2003 год. на ВКС, І г.о. и решение № 1153 от 16.12.2008 год. по гр.дело № 4157/2007 год. на ВКС, ІV г.о.; б/необходимост от тълкуване с оглед точно прилагане на чл.2 З. във връзка със ЗОС/а също и ЗС/.
Ответниците по касация З. А. Я., К. М. Я. и [община] са на становище, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
В. съд е потвърдил отхвърлителното първоинстанционно решение, като е приел, че ищецът/касатор/ не е доказал процесния имот да е бил собственост на А. О. Я., съответно на О. Я. Ч.. Прието е, че в разписния лист по плана от 1960 год. имот пл.№ * бил записан на О. О. Я. /с химикал било добавено: Я. А. Я./; имот пл.№ * бил записан на А. А. Х. /с химикал е добавено: К. С. Х./. Според окръжния съд, от свидетелските показания не се установява наследниците на О. Я. Ч. да са разделяли имотите му. Прието е по-нататък, че владението касае периода преди първия план от 1960 год., доколкото съгласно техническата експертиза, по плана от същата година постройки в процесния имот не са били нанесени; от свидетелите не било установено как имоти на О. Я. Ч. са били разпределени между неговите наследници, нито е установено точното местоположение и граници на имота на бащата на страните-физически лица-А. О. Я. /установено било, че последният имал имот и на юг от процесния-под пътя/. Окръжният съд е приел и че със заповед № 7 от 20.10.1975 год. на ОбНС-с.З. на ответника З. А. Я. е било отстъпено право на строеж върху държавна земя, представляваща парцел ХV-* в кв.* с площ * кв.м.; с договор от 28.07.2009 год. общината продала на ответника УПИ * в кв.*-частна общинска собственост от * кв.м. и последният се снабдил с нотариален акт № */* год. на основание отстъпено право на строеж, строителство и покупка за имот пл.№ * в кв.* с площ * кв.м. От заключението на експертизата е прието за установено, че в общината-ответник не се намира преписка за отчуждаване на процесния имот, тъй като се касае за жилищен парцел, а не за обществено мероприятие и че въпреки значително по-голямата площ, с която имот пл.№ * участва в парцел *, този парцел бил отреден за имот пл.№ *. От допълнителното заключение било видно, че няма данни да са уреждани регулационни сметки. Съдът е приел за установени твърденията в исковата молба, че наследодателят на страните А. О. Я. построил в УПИ * стопанска сграда/плевня/, която приживе поделил между тримата си сина, като трите части били отделени с преградни стени. Прието е по-нататък, че всеки от тях ползва самостоятелно предоставената му стопанска сграда /ищецът-касатор тази в имот пл.№ *, свид.А. Я. в имот пл.№ * и ответникът в имот пл.№ */. От свидетелите съдът е приел за установено, че ищецът /касатор/ и свидетелят А. Я. ползвали стопанските си сгради, като преминавали през незастроената част от УПИ *, * и *, но не било установено да са ползвали незастроената част с намерение за своене. Двамата, според въззивния съд, са придобили по давност съответно ПИ № * и ПИ № * и са съсобственици на УПИ *, *, *, но обемът на техните права обхваща само площта на поземлени имоти №№ * и *.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Жалбоподателят не се позовава на задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като не сочи тълкувателни решения или постановления на Пленума на Върховния съд; тълкувателни решения на ОСГК на ВКС, постановени при условията на чл.86, ал.2 ЗСВ/отм./; тълкувателни решения на общите събрания на гражданската и търговската колегия на ВКС или на решения, постановени по чл.290 ГПК, на които да противоречи разрешението на процесуален или материалноправен въпрос, дадено с обжалваното въззивно решение.
Липсва основанието и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Решение № 59 от 12.05.2004 год. по гр.дело № 500/2003 год. на ВКС, І г.о. не разрешава по-различно от въззивния съд с обжалваното решение материалноправния въпрос относно елементите на фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС, а именно: претендиращият собствеността да е упражнявал в период по-дълъг от десет години фактическата власт по отношение на конкретната вещ /corpus/ без противопоставяне и без прекъсване по-дълго от шест месеца и да е демонстрирал по отношение на собственика на вещта поведение на пълноправен собственик /animus/, т.е. че упражнява собственическите правомощия единствено за себе си. В настоящия случай, въззивният съд е приел, че ищецът/сега касатор/ и неговият брат-свидетелят А. Я. са преминавали през незастроената част на УПИ *, *, *, като по този начин са си осигурявали достъп до стопанските си сгради, но не е било установено тази част от УПИ *, *, * да е ползвана от тях с намерение за своене. В цитираното решение на ВКС, І г.о. е прието, че са опорочени фактическите констатации на въззивния съд относно продължителността на упражняваното владение, а оттам и изводите, че е налице придобиване по давност, след като фактическата власт е упражнявана за период от 1990 год. до 1994 год. Следователно, решение № 59 от 12.05.2004 год. по гр.дело № 500/2003 год. на ВКС, І г.о. не е пряко относимо към обжалваното въззивно решение, доколкото с последното са направени различни фактически констатации и преценка на характера на упражняваната от ищеца/касатор/ фактическа власт върху незастроената част от УПИ *, *, *, като съставът на окръжния съд е приел, че липсва субективния елемент на владението, което изключва придобиването на собствеността върху съответната идеална част от процесния имот по давност.
Не е налице противоречие и с решение № 1153 от 16.12.2008 год. по гр.дело № 4157/2007 год. на ВКС, ІV г.о., което е постановено по спор между съсобственици относно характера на упражняваната фактическа власт върху общия имот, и по-конкретно е прието,че онзи, който има намерение да придобие собствеността върху имота изключително за себе си, следва да покаже недвусмислено по отношение на останалите съсобственици това си намерение, като отблъсне техните претенции.
За да бъде допуснато касационно обжалване в отсъствието на основания по чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК, би следвало да е налице някоя от хипотезите по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Съдържанието на понятието „точно прилагане на закона” и „развитие на правото” е изяснено в т.4 на тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГК на ВКС. Двете хипотези на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване и имат приносен характер в правоприлагането при тълкуване на правните норми по конкретни дела или при създаване на съдебна практика по чл.290 ГПК или по чл.124 ЗСВ, като във всички случаи допускането на касационно обжалване на това основание трябва да допринася за разглеждане и решаване на делото според точния смисъл на законите /чл.5 ГПК/. В хипотезата на чл.281, т.3 ГПК обаче отстраняването на нарушения, за които се твърди, че са допуснати при постановяване на обжалваното въззивно решение засяга само съдебното производство по конкретната касационна жалба при разглеждането й по същество, за разлика от основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което би било налице във всички случаи, когато разглеждането на жалбата по реда на чл.290 ГПК ще има приносен характер за правоприлагането. В случая, жалбоподателят не твърди, че е налице конкретна непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба по въпросите, свързани с приложението на чл.2, ал.1, т.3 от Закона за общинската собственост, а най-общо твърди, че въпрос, отнасящ се „до точното прилагане на чл.2 от З., във вр. със ЗОС/а също и ЗС/, се разрешава противоречиво от съдилищата”. Позовава се на определение № 183 от 30.12.2008 год. по гр.дело № 2883/2008 год. на ВКС, ІІІ г.о., в което в производство по чл.288 ГПК е прието, че въпросът по конкретното дело, отнасящ се до точното прилагане на чл.59 ЗЗД и чл.2, ал.2 З. се разрешава противоречиво от съдилищата. Касае се за конкретно дело и различна хипотеза, предмет на определението по чл.288 ГПК и не може да се приеме, че по всяко дело следва да се допусне касационно обжалване само на основание най-общото твърдение на касатора за противоречива практика на съдилищата.
След подаване на касационната жалба, с молба вх.№ 6929 от 26.07.2011 год. жалбоподателят е поискал спиране на настоящото производство на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване на образуваното въз основа на искова молба вх.№ 831 от 06.07.2011 год. гр.дело № 381/2011 год. на Девинския районен съд с предмет установителен иск, касаещ УПИ *, * и * в кв.* на [населено място],индивидуализиран с представения препис, страни по което дело са страните и по настоящото дело.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че молбата следва да бъде оставена без уважение, тъй като ВКС спира производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК, когато то е обусловено от друго производство с преюдициално значение, след като е дал ход за разглеждане на делото по същество /срвн. т.9 от тълк.решение № 2 от 02.07.2004 год. на ОСГК и ТК на ВКС/.
В обобщение, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, а жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на [община] разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 350 лева.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 71 от 28.04.2011 год. по в.гр.дело № 104/2011 год. на Смолянския окръжен съд по жалба вх.№ 2556 от 31.05.2011 год. на К. А. Я..
Осъжда К. А. Я. от [населено място], общ.Д. да заплати на [община] разноски по делото за адвокатско възнаграждение в размер на 350/триста и петдесет/лева.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на К. А. Я. от [населено място], общ.Д., обл.С., за спиране на производството по гр.дело № 759/2011 год. на Върховния касационен съд, ІІ г.о. до приключване на гр.дело № 381/2011 год. на Девинския районен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/