3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№620
С., 27.12.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети декември през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като изслуша докладваното от съдия К. М. ч.гр.д. № 588 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Постъпила е частна жалба от Д. Т. К., чрез пълномощника му адвокат Г. С., против определение № 2287 от 31.08.2011 г., постановено по ч.гр.д. № 2387 по описа за 2011 г. на Окръжен съд-Пловдив, с което е потвърдено определение № 6522/6.06.2011 г. по гр.д. № 9493/2011 г. на Районен съд-Пловдив за прекратяване на производството по предявените от Д. Т. К. против Д. В. Д., М. В. К., Д. Г. Д. и И. З. Б. искове по чл.33, ал.2 ЗС.
Ответникът по частната жалба Д. Г. Д. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, а М. В. К. и И. З. Б. не са изразили становище.
Частната жалба е процесуално допустима, поради което следва да се прецени налице ли са предпоставки за допускане до касационно обжалване.
С решение № 348 от 16.03.2011 г. по гр.д. № 3138/2010 г. на Окръжен съд-Пловдив е обезсилено първоинстанционното решение, с което са разгледани искове по чл.537, ал.2 ГПК и делото е върнато на районния съд за произнасяне по предявения иск по чл.33, ал.2 ЗС. При новото разглеждане на делото с определение от 6.06.2011 г. е прието, че с отменителното въззивно решение са дадени задължителни указания , но предявения иск по чл.33, ал.3 ЗС е процесуално недопустим, тъй като е предявен на 1.12.2008 г. след изтичането на преклузивния 2-месечен срок на 10.05.2004 г. В. съд е приел за неоснователни доводите в частната жалба на Д. Т. К., че не е предявен само един иск – този по чл.33, ал.2 ЗС, че неправилно първостепенният съд в е приел, че указанията на Пловдивския окръжен съд са задължителни относно правната квалификация на предявените искове, както и че от наведените фактически твърдения в исковата молба било видно, че се касаело до установителен иск за собственост или иск по чл.108 ЗС свързан със ЗН, ЗСПЗЗ, ЗУТ, което изключвало квалификацията на иска по чл.33, ал.2 ЗС. Констатирано е, че в исковата молба ищецът твърди, че е собственик по силата на наследствено правоприемство и реституция по ЗСПЗЗ на идеални части от недвижим имот – нива с площ от * дка в местността „Ч.” в [населено място]; че собственик на */* идеални части от същия имот е бил ответника И. Б., който е продал идеалните си части на ответника Д. Д. по силата на договор за покупко-продажба оформен съгласно нотариален акт № * от *, том *, рег. № *, дело № */*г. на нотариус С. П., като ищецът не е бил поканен от съсобственика – продавач да закупи продаваните от него идеални части и поради това е поискал от съда да постанови в негова полза изкупуването на тези идеални части от имота, при условията при които е извършена процесната покупко-продажба. Изложени са съображения, че съгласно чл.270, ал.3, изр.3 ГПК указанията дадени от въззивния съд в мотивната част на решение № 378 по в.гр.д. № 3138/2010 г., с което се обезсилва първоинстанционното решение са задължителни за първостепенния съд, който дължи произнасяне по предявения иск. Липсват няколко предявени искове за собственост извън този по чл.33, ал.2 ЗС, тъй като наведените в исковата молба обстоятелства не сочат наличието на правен спор, а от там и търсена защита нито по чл.108 ЗС, нито пък целят установяване по чл.124, ал.1 ГПК. Няма и нередовност на исковата молба – каквато твърди, че има жалбоподателя, тъй като, е налице логическа последователност между посочените обстоятелства и искането отправено до съда – да се постанови изкупуване на идеалните части от процесния имот. Освен това с жалбата се посочва, че се касае или до иск по чл.108, или до установителен иск за собственост, при което остава неизяснен въпроса точно каква е търсената от съда защита и в какво се състои нарушаването на материалното право. Същевременно първостепенният съд не може по реда за отстраняване на нередовност на исковата молба да указва на ищеца какво правно средство следва да избере за защита на субективните си права.
Частният касатор счита, че по въпроса за материално правните и процесуални предели на действие на правилото за задължителност на указанията на въззивния съд и по конкретно задължителни ли са за: а/ първоинстанционният съд, който разглежда делото след обезсилване на първоначалното решение на районния съд тези указания дори и когато са в противоречие с исковата молба, с мотивите и диспозивната част на обезсиленото решение и б/за втория въззивен съд при разглеждането на жалбата срещу определението за прекратяване на прои5зводството от втория първоинстанционен съд, на който е възложено произнасяне по предявения иск, допустимо ли е този съд да прекрати производството по недопустимост, ако това не е сторил въззивния съд, са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По поставените въпроси липсва основание за допускане на касационно обжалване. От една страна не е налице позоваване на каквато и да е практика на ВКС или на съдилищата, поради което не е удостоверено наличието нито на противоречие с практиката на ВКС, нито на протоворечиво разрешаване на тези въпроси. От друга страна липсват формулирани въпроси относно втория решаващ извод на съда, а именно, че фактическите твърдения и петитум на исковата молба обуславят правна квалификация по чл.33, ал.2 ЗС, но не и предявени други съединени искове, а съответно отговора на поставените въпроси сам по себе си не би рефлектирал върху изхода на настоящия процесуален спор.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2287 от 31.08.2011 г., постановено по ч.гр.д. № 2387 по описа за 2011 г. на Окръжен съд-Пловдив.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: