1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№452
[населено място], 14.12.2013 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети ноември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 5371 по описа за 2013 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1721 от 07.05.2013г. по гр.д. № 1094/2012г. на Благоевградски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3180 от 02.11.2012г. по гр.д. № 1715/2010г. на Сандански районен съд за отхвърляне на предявения от А. А. Ф., Е. А. И., В. А. И., Б. А. И., Р. А. К., К. А. Т., М. И. Д., И. А. Т., С. И. Т. и З. А. П. против [община] иск по чл. 108 ЗС за установяване собствеността и предаване владението върху УПИ ІХ в кв.2 по плана на [населено място] с площ 485 кв.м.
Касационната жалба е подадена от ищците по иска чрез пълномощника им адв. Ю.. В изложението на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК жалбоподателите сочат предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК като формулират няколко правни въпроса, решени от съда и обусловили решаващите му изводи.
Ответникът [община] взема становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Предявен е ревандикационен иск. Ищците се легитимират като наследници на А. С. И., починал през 1978г. С нотариален акт от 1948г. наследодателят е признат за собственик на дворно място от 500 кв.м. с построена в него приземна къща в [населено място]. Според свидетелските показания наследодателят е владял по-голяма площ; към 1958г. когато приключва масовизацията на земеделската земя имотът е бил извън регулация. С регулационния план от 1983г. имотът е включен в регулация като собственост на АПК – С.; за него е съставен акт за държавна собственост през 1984г. на основание чл. 77 Н. /отм./ и е предоставен на [община]. През 2005г. е съставен акт за частна общинска собственост за УПИ ІХ в кв.2, отреден за жилищно строителство. Установено е, че понастоящем къщата не съществува, като според устните обяснения на вещото лице, налице са само останки от подпорна стена. Не се спори, че след административна процедура, проведена от [община], на ищците е възстановено правото на собственост върху съседния имот – УПИ VІІІ в кв.2.
При горните обстоятелства съдът е заключил, че ищците не са доказали право на собственост върху процесния имот, доколкото не е проведена процедура по ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността. Към момента на обобществяването през 1958г. имотът се е намирал извън регулацията /границата на регулацията е стигала до него; в регулация е бил имота, който е деактуван/ и е имал земеделски характер, независимо дали фактически е бил включен в блок на ТКЗС. Поради това е следвало да бъде изпълнен предвидения в закона ред за реституция на земеделски земи. Съдът е обсъдил възможността правото на собственост да е запазено в реални граници съгласно Примерния устав на ТКЗС, но я е отрекъл с оглед събраните доказателства.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът приема следното:
К. поддържа, че е налице противоречие с практиката на ВКС по правния въпрос: представлява ли земеделска земя и подлежи ли на връщане по ЗСПЗЗ процесния имот, след като към момента на обобществяването се е намирал извън регулацията, но не е бил включен в ТКЗС. Представените съдебни решения /решение № 79 от 10.04.2013г. по гр.д. № 612/2012г. на І г.о., решение № 197 от 10.05.2011г. по гр.д. № 430/2010г. на І г.о., Решение № 338 от 28.03.2012г. по гр.д. № 27/2011г. на ІІг.о. и решение № 249 от 04.07.2011г. по гр.д. № 621/2010г. на І г.о./ се отнасят за земи, които не са били обобществявани, не са били отнемани нито фактически, нито юридически, а са владяни в реални граници. За тези хипотези е прието, че не следва да се извършва реституция по ЗСПЗЗ и собствеността е запазена. Настоящият случай обаче не е такъв – видно от исковата молба правото на собственост върху имота както и фактическата власт върху него са били отнети от бившия собственик. Поради това приложената практика е неотносима и не може да обуслови допускане на касационно обжалване.
Като второ основание за достъп до касационен контрол касаторът навежда противоречие с практиката на ВКС по въпроса за доказателствената сила на актът за държавна/общинска/ собственост и тежестта на доказване правото на собственост на общината. Решение № 310 от 03.01.2012г. по гр.д. № 456/2011г. на ІІг.о. сочи, че актът за държавна, респ. общинска собственост не поражда правото на собственост, а само го удостоверява, като при възникнал спор следва да се установи поддържаното придобивно основание. В същия смисъл е и Решение № 269 от 03.08.2012г. по гр.д. № 643/2011г. на І г.о. Липсва визираното противоречие, тъй като в обжалваното въззивно решение съдът не е придал друго значение на акта за общинска собственост, а е приел, че ищците не са доказали претендираното свое право на собственост, без да обсъжда правото на собственост на ответника.
На следващо място касаторът счита, че съществено значение за правилното решаване на спора има въпросът: допустимо ли е установяване на статута на имота като земеделска земя с експертиза, а по този въпрос според него няма формирана задължителна практика. Липсват предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК доколкото е създадена съдебна практика, включително задължителна такава, според която за изясняване на статута на имота, неговото регулационно положение към момента на обобществяването и към момента на реституцията, е напълно възможно да се ползва вещо лице. В този смисъл е Решение № 461 от 28.05.2010г. по гр.д. № 753/2009г. на ІVг.о., Решение № 338 от 28.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 27/2011 г., II г.о., Решение № 100 от 23.07.2010г. по гр.д. № 3426/2008г. на ІVг.о. и др.
Четвъртият правен въпрос касае правомощията на въззивния съд при допуснати нарушения на първата инстанция относно доклада и разпределението на доказателствената тежест. Поддържа се противоречие с Решение № 307 от 20.03.2012г. по гр.д. № 28482011г. на ІІ г.о. и други. Практиката по този въпрос е уеднаквена с постановяването на Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. В т.2 на тълкувателния акт се прие, че „въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.” В случая във въззивната жалба не са наведени никакви доводи за процесуални нарушения на първата инстанция, включително такива при изготвянето на доклада и разпределението на доказателствената тежест. Подобни оплаквания са направени едва в съдебното заседание пред въззивния съд и същият ги е оставил без уважение като преклудирани. Ето защо не е налице визираната в тълкувателното решение хипотеза и следователно липсва противоречие със задължителната практика.
В обобщение, след като не са налице сочените от касаторите предпоставки на чл. 280, ал.1 ГПК, то достъпът до касационен контрол следва да бъде отказан.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1721 от 07.05.2013г. по гр.д. № 1094/2012г. на Благоевградски окръжен съд по касационната жалба на А. А. Ф., Е. А. И., В. А. И., Б. А. И., Р. А. К., К. А. Т., М. И. Д., И. А. Т., С. И. Т. и З. А. П..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: