6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№11
Гр. С., 05.01.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесети декември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело № 681/2011 г
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 25358 от 08.04.2010 г. на К. Р. К. и Д. Р. Р. срещу възивното решение от 05.03.2010 г. по гр.д.№ 1777/2008 г на Софийския градски съд, гражданско отделение, втори „д” въззивен състав, както и по касационна жалба вх. № 26240 от 12.04.2010 г. на С. Д. К., И. Д. С. и И. Д. Н. срещу същото решение.
К. Р. К. и Д. Р. К. са подали и касационна жалба вх. № 94684 от 29.12.2010 г. срещу решението от 12.11.2010 г. по гр.д.№ 1777/2008 г., на Софийския градски съд, гр.отделение, втори „д” въззивен състав, с което е оставена без уважение молбата им за допълване на въззивното решение от 05.03.2010 г. по същото дело.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
С въззивното решение от 05.03.2010 г. е оставено в сила решението от 01.02.2008 г. по гр.д.№ 18802/2006 г. на Софийския районен съд, І ГК, 49-ти състав, с което са отхвърлени предявените от К. Р. К. и Д. Р. Р. срещу И. Д. С., С. Д. К. и И. Д. Н. установителни искове за собственост върху имот с пл.№ *, кадастрален лист * площ * кв.м. по кадастралния план от 1985 г., който попада в имот с пл. № *, кад.лист * по кадастралния план от 1994 г. в землището на [населено място], м.”С.”, но е уважен евентуално предявения отрицателен установителен иск, че ответниците по първоначалния иск не са собственици на гореописания имот. Градският съд е приел, че К. Р. и Д. Р. с владели имот пл. № * непрекъснато от 1961 г. до завеждане на исковата молба през 2006 г., но не са могли да го придобият по давност за периода от 21.11.1997 г. до датата на завеждане на исковата молба-11.09.2006 г. /чл.5, ал.2 ЗВСОНИ и чл.10, ал. 13 ЗСПЗЗ/.
В. съд е приел, че С. Д. К. и И. Д. С. не са станали собственици на нивата, съответстваща на имот пл. № *, тъй като липсва идентичност между този имот и притежаваната от Д. К. нива, поради което и не са могли да прехвърлят с дарението от 13.05.1996 г. собствеността върху имота на третия ответник И. Н. Д..Според градския съд, ответникът Д. владее необезпокоявано имота пл. № *, но от 21.05.2006 г.
С решението от 12.11.2010 г. е допълнено въззивното решение, като на основание чл.431, ал. 2 ГПК /отм./ е отменен нотариален акт № *, т. *, нот.дело № */* г. от * г. на нотариус К. Б. в частта, с която С. Д. К. и И. Д. С. са признати за собственици на имот с пл.№ *, кадастрален лист * с площ * кв.м. по кадастралния план от 1985 г., който попада в имот с пл.№ *, кад.лист * по кадастралния план от 1994 г. в землището на [населено място], м. „С.”, а молбата на К. Р. К. и Д. Р. Р. за допълване въззивното решение посредством отмяна на нотариален акт № *, т.Х., нот.дело № * от * г. и на решение № * от 30.06.1994 г. на поземлената комисия към [община] е оставена без уважение.
По касационна жалба вх. № 25358/08.04.2010 г.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Липсва противоречие с т.2 от тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по гр.д.№ 6/2005 г. на ОСГК на ВКС. Т. акт се отнася до приложението на чл.10, ал. 13 ЗСПЗЗ, който текст визира фактически незастроените земеделски земи, включени в строителните граници на населените места, тъй като застроените със законни сгради или законно разрешен строеж върху тях да е започнал до 01.03.1991 г. не подлежат на реституция съгласно чл.10, ал. 7 ЗСПЗЗ. В случая, обаче е прието ,че след сключване на предварителния договор от 05.05.1961 г. с ТКЗС „В.-С.”, наследодателката на ищците по първоначалния иск Н. Р. е построила през 1965-67 година масивна сграда, но без строителни книжа.
В същия смисъл е и решение № 1093 от 20.07.1999 г. по гр.д.№ 1962/98 г. на ВКС, ІV г.о., според което, за да се запазят правата на приобретателите в хипотезите на чл.10, ал. 7 ЗСПЗЗ се изисква третите лица да са построили сграда при спазване на всички нормативни изисквания или законно разрешеният строеж въз основа на отстъпено право на строеж да е започнал към 01.03.1991 г.
Решение № 88 от 27.04.2004 г. по гр.д.№ 957/2003 г. на ВКС, ІV г.о. подчертава, че законодателят защитава интересите на първоначалните собственици на имотите пред тези на третите лица, които са закупили имота от ТКЗС, освен ако не са налице изрично посочените от закона изключения-например, ако имотът е включен в строителните граници и е законно застроен – чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ.
В решение № 411 от 02.06.2006 г. по гр.д.№ 2979/2004 г. на ВКС, ІV г.о. отново е посочено, че след създаването на разпоредбата на чл.10, ал. 13 ЗСПЗЗ /ДВ, бр.98 от 1997 г./ самият закон постановява, че правата на третите лица отпадат, дори и сделките да са били валидни, при положение, че имотите са останали незастроени /в случая, предмет на решението, след придобиване на имота, същият е застроен с вилна сграда/.
Що се касае до доводите в т.т.2,3 и 4 от жалбата, същите имат характер на оплаквания срещу правилността на решението по смисъла на чл.281, т. 3 ГПК, по основателността на които ВКС би се произнесъл по реда на чл.290 ГПК, но ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл. 280, ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. Както се посочи, такава предпоставка липсва и жалбата не следва да се допуска до касационно разглеждане.
По касационна жалба вх. № 26240 от 12.04.2010 г.
Решаващ мотив за уважаването на отрицателния установителен иск е, че както в удостоверение № 1450 от 13.04.1995 г. на кметство-Б., така и в разделителния протокол без нотариална заверка от 17.09.1950 г., нивата от * дка, находяща се в м.”С.” е била посочена без граници; границите не могат да бъдат определени и посредством показанията на свидетелите П. и В. К., а изводът на поземлената комисия за идентичност между притежаваната от Д. К. нива и
имот пл. № *, според въззивния съд, е опроверган от приетата по делото допълнителна техническа експертиза. От заключението на вещото лице инж. П. С. П., прието в заседанието на 19.02.2010 г. е видно, че експертизата не може да установи съобразно данните по споменатите удостоверение от 13.04.1995 г. и разделителен протокол от 17.09.1950 г., идентичност между имота, описан в решенията на О. „П.” № 612.1 от 30.06.1994 г. и № 612.2 от 18.11.1996 г. и възстановен на наследниците на Д. Б. К., и имота, владян от ищците по делото, а именно пл. № *, к.л. * с площ от * кв.м.
С оглед на това, не е налице противоречие на въззивното решение с тълкувателно решение № 1 от 1997 г. на ОСГК на ВКС, нито с решения № 224 от 24.07.2001 г. по гр.д.№ 587/2000 г. на ВКС, І г.о., № 391 от 31.03.2003г. по гр.д.№ 298/2002 г. на ВКС, ІV г.о. или с № 952 от 20.09.2007 г. по гр.д.№ 999/2006 г. на ВКС, ІІІ г.о.
С тълкувателно решение № 6/2005 г. от 10.05.2006 г. по тълк.гр.д.№ 6/2005 г. на ОСГК на ВКС се прие, че доколкото в реституционното производство не участва третото лице, което е страна по спор за собственост, гражданският съд, който разглежда спора може да проверява законосъобразността на акта, с който е извършена реституцията по реда на т.н. косвен съдебен контрол. Без съмнение, този последващ контрол включва и проверка на възражението за липса на идентичност между имота, претендиран и възстановен по реституция и имота, владян от насрещната страна по спора за собственост, предмет на отрицателния установителен иск.
Липсва противоречие и с решение № 203 от 23.05.1996 г. по гр.д.№ 1336/95 г. на ВКС, ІІ г.о., според което дарението на чужд имот не е нищожно и не подлежи на унищожаване и са отхвърлени исковете по чл. 26 и чл.27 ЗЗД, като е посочено, че ако е засегнато правото на собственост на ищците, те имат друг исков път на защита. В случая, въззивният съд е приел, че след като С. К. и И. С. не са станали собственици на нивата в стари реални граници, съответстваща на имот пл.№ *, те не са могли да прехвърлят собствеността посредством дарението от 13.05.1996 г. на третия ответник И. Н. Д.. Съдът не е приел, че дарението е нищожно, а че сделката не е произвела вещнотранслативен ефект.
По оплакването за недопустимост на отрицателния установителен иск, изложението не съдържа формулиран процесуалноправен въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, който да оправдае необходимост от разглеждане на жалбата по реда на чл.290 ГПК с оглед евентуалната недопустимост на обжалваното въззивно решение в тази му част. Допускането на касационно обжалване в тази част не би допринесло за отстраняване на непълноти, неясноти или противоречивост в правната уредба, необходимост от промяна на съществуващата съдебна практика или за нейното осъвременяване /срвн. т.4 от тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на О. на ВКС/.
По касационна жалба вх. № 94684 от 29.12.2010 г.
Тълкувателно решение № 178 от 30.06.1986 г. на ОСГК на Върховния съд касае отмяната на констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка-чл. 483, ал. 2 ГПК /отм./, като последица от уважаване на предявен срещу титуляра на нотариалния акт иск за защита на правото на собственост. Т. акт не съдържа указания по приложението на чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ в случаите, при които нотариалният акт обективира сделка на разпореждане с недвижим имот.
В случая, който има предвид решение № 367 от 13.07.2010 г. по гр.д.№ 869/2009 г. на ВКС, І г.о. е уважен иск за прогласяване нищожността на договор за продажба на недвижим имот, като е прието, че нотариалният акт за сделката подлежи на отмяна на основание чл.537, ал. 2 ГПК, т.е. решението не е пряко относимо към процесния казус, в който е уважен отрицателен установителен иск за собственост на имота, предмет на договор за дарение.
Представените с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК определения по чл.288 ГПК не могат да бъдат преценявани в контекста на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като с тях не се разрешава материалноправен спор със сила на пресъдено нещо, а само се извършва селектиране на касационни жалби съобразно установени в процесуалния закон критерии. Поради това, определенията по чл.288 ГПК не се обхващат от понятието задължителна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито попадат в приложното поле на чл.280, ал.1, т. 2 ГПК-противоречиво разрешаван от съдилищата въпрос.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на градския съд от 12.11.2010 г., доколкото касаторите не са посочили основание по чл.280, ал.1 ГПК и в частта, в която не е уважено искането за отмяна на решението на поземлената комисия към [община] № * от 30.06.1994 г.
В заключение, трите касационни жалби не следва да бъдат допуснати до разглеждане по реда на чл.290, ал.1 ГПК, като с оглед на резултата от производството по чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК разноските за това производство следва да останат за сметка на жалбоподателите.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 05.03.2010 г. по гр.д.№ 1777/2008 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, втори „д” въззивен състав, по жалба вх. № 25358 от 08.04.2010 г. на К. Р. К. и Д. П. Р. и по жалба вх. № 26240 от 12.04.2010 г. на С. Д. К., И. Д. С. и И. Д. Н..
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 12.11.2010 г. по гр.д.№ 1777/2008 г. на Софийския градски съд, втори „д” състав по жалба вх. № 94684 от 29.12.2010 г. на К. Р. К. и Д. Р. К..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: