О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№20
гр.София, 17.01.2014 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на седми януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 5544/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
М. К. Т. К. е подала касационна жалба вх.№ 2622 от 13.05.2013 год. срещу въззивното решение № 46 от 21.03.2013 год. по в.гр.дело № 52/2013 год. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1623 от 31.08.2012 год. по гр.дело № 2207/2009 год. на Варненския окръжен съд, 12-ти състав за отхвърляне на предявените срещу Министерството на отбраната, евентуално срещу Националния военноисторически музей, искове за предаване владението върху недвижими имоти, находящи се в [населено място], м.”С.”, представляващи: част с площ 2210 кв.м. от поземлен имот № 10135.536.214, оцветена в жълт цвят; част с площ 409 кв.м. от поземлен имот № 536.213, оцветена в червен цвят; поземлен имот № 536.464 с площ 258 кв.ч.; част с площ 899 кв.м. от поземлен имот № 536.465, оцветена в сив цвят; част от поземлен имот № 536.491, с площ 188 кв.м., оцветена в зелен цвят на скицата на инж.Д. /л.60 от делото/.
Поддържат се оплаквания за нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочи противоречие на въззивното решение с практиката на Върховния касационен съд, с позоваване на тълк.решение № 1 от 17.07.2001 год. на ОСГК; тълк.решение № 1 от 04.01.2001 год. на ОСГК; определение № 843 от 26.10.2012 год. по гр.дело № 503/2012 год., І г.о.; решение № 44 от 27.03.2013 год. по гр.дело № 503/2012 год., І г.о.; определение № 197 от 02.03.2011 год. по гр.дело № 1081/2010 год., І г.о.; решение № 278 от 17.08.2011 год. по гр.дело № 1081/2010 год., І г.о.; определение № 985 от 01.11.2011 год. по гр.дело № 748/2011 год., ІІ г.о.; решение № 68/22.02.2012 год. по гр.дело № 748/2011 год., ІІ г.о. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК /вх.№ 3702 от 08.07.2013 год./ жалбоподателката е формулирала два процесуалноправни въпроса, а именно: а/ може ли въззивният съд да основе решението си върху приети за установени от него обстоятелства без изясняването им да е включено в задачата на експерт и б/ длъжен ли е бил първоинстанционният съд да изясни предмета на спора, и в тази връзка да насочи страната към представяне на доказателства, изгодни за нея /по втория въпрос се сочи противоречие и с решение № 1905 от 01.02.2002 год. по гр.дело № 1596/2001 год. на ВКС, ІV г.о./.
С допълнението към изложението на основанията с вх.№ 9547/18.10.2013 год. е формулиран и трети процесуалноправен въпрос, а именно: при мотиви за основателност на претендираното от ищцата право на собственост по предявения иск с правно основание чл.108 ЗС, съдът дължи уважение на иска в установителната част, дори да го отхвърли в осъдителната част за предаване на владението. Твърди се, че по този въпрос въззивното решение противоречи на решение № 1417/06.01.2009 год. по гр.дело № 6073/2007 год., ВКС, ІІ г.о. и решение № 227/07.10.2013 год. по гр.дело № 439/2012 год., ВКС, І г.о.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
Първоинстанционният съд е приел, че по договора за продажба от 01.07.1943 год., предмет на нотариален акт № 151, т.V, рег.№ 3415, нот.дело № 998/1943 год., наследодателите на ищцата/сега касатор/ са придобили правото на собственост върху имот пл.№ 199, както и върху имот от север, придаден по регулация към парцел ХІV-199 в кв.30, отразен на скица на л.61 от гр.дело № 2207/2009 год. на Варненския окръжен съд. Прието е по-нататък, че по доклад от 22.05.1950 год., на основание чл.9 ЗОЕГПНС/отм./, с ПМС № 2118 от 14.07.1950 год. е одържавена масивна двуетажна постройка /вила/ и отделна постройка на западната страна на имота, ведно с цялото място, съставляващо парцел ХІV в кв.30 със застроена и незастроена площ 5200 кв.м. и е съставен акт за държавна собственост № 782 от 27.09.1950 год. Посочено е, че отчужденият по ЗОЕГПНС/отм./ имот подлежи на възстановяване по ЗВСОНИ, ако са налице предпоставките на реституционния закон.
Според Варненския окръжен съд, по кадастралния план от 1956 год./л.70/, имот пл.№ 199 е заснет със знак за общност с имот пл.№ 1093 и същия номер, а по кадастралния план от 1977 год./л.196/, в границите на имот пл.№ 199 по стария план са заснети имоти пл.№№ 2136, 2137 и 2140/ч/, а в границите на парцел ХІV по стария план – и имоти пл.№№ 2056, 2056-а/ч/ /л.190/. Прието е, че към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ, посочените заснемания отразяват фактическото положение на имота, който е попадал в терена на Военно министерство по регулационния план към 1992 год. Посочено е, че от обстоятелството, че по КП от 1977 год. имотите в границите на терена са заснети с отделни планоснимачни номера, не може да се направи извод, че те фактически са изключени от терена на Военно министерство. Посочено е, че поделението съществува, но сградите в него не са заснети, като предназначението на военния обект, западно от процесния имот не е отпаднало. Според окръжния съд, за терена, разширен през 1952 год. с изменението на регулационния план със заповед № 422 от 20.03.1952 год., с което имотът е включен в терена за нуждите на МНО-поделение 20150, следва да се предполага, че същият терен е необходим, тъй като и към този момент се е прилагало изискването за икономичност на регулацията. Посочено е, че площта на необходимата земя не е изследвана, т.е. предположението не е опровергано, а изводът на вещото лице, че е възможно обособяване на самостоятелен парцел, според окръжния съд е необоснован.
Варненският окръжен съд е приел, че предназначението на имота е променено дотолкова съществено, че това представлява пречка за реституцията му и основание за запазване на публичната собственост /акт № 683 от 07.11.2003 год. за публична държавна собственост, л.90, ведно със скица – л.151/. Според окръжния съд, дори публичната собственост да е възникнала след 1992 год., тя представлява пречка за реституция, а бившите собственици имат право на обезщетение в друг размер /мотивите на решение № 4 от 11.03.1998 год. на Конституционния съд/. Съдът се е позовал и на решение № 663 от 12.06.2003 год. по гр.дело № 529/2002 год. на ВКС, ІV г.о., според което нормите, които изключват реституцията на публичната собственост имат тълкувателен характер и се прилагат от влизане в сила на законите за възстановяване на собствеността.
Варненският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение, като е приел, че към момента на влизането в сила на ЗВСОНИ-1992 год., имотът е съществувал реално до размерите, в които е бил отчужден и че е доказано правото на собственост на ищцата/касатор/ върху него. Прието е обаче, че не е доказано осъществяване на фактическа власт върху имота, от който и да е от двамата ответници, което води до неоснователност на иска по чл.108 ЗС. Посочено е, че въззивната инстанция не споделя разсъжденията на първоинстанционния съд, водещи до същия правен извод, но поради идентичността на крайния резултат с този в обжалвания акт, решението следва да бъде потвърдено.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Както се посочи, решаващ аргумент за отхвърляне на ревандикационната претенция от първоинстанционния съд е, че процесният имот има характер на публична държавна собственост, което представлява пречка за реституция по ЗВСОНИ. В мотивите на решението си Варненският окръжен съд се е позовал на решение № 4 от 11.03.1998 год. по конст.дело № 16/1997 год. на Конституционния съд и на решение № 168 от 30.03.2011 год. по гр.дело № 392/2010 год. на ВКС, І г.о.
Варненският апелативен съд е потвърдил решението, като е приел, че към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ-1992 год., имотът е съществувал реално до размерите, в които е бил отчужден и че е доказано правото на собственост на ищцата/сега касатор/ върху него. Съдът е приел, че не е доказано осъществяването на фактическа власт върху имота от който и да е от двамата ответници, което според него води до неоснователност на иска по чл.108 ЗС. Посочено е, че въззивната инстанция не споделя разсъжденията на първоинстанционния съд, довели до същия правен извод, но поради идентичността на крайния резултат с този в обжалвания акт, решението следва да бъде потвърдено. Очевидно е, че въззивното решение не съдържа съображения по въпроса дали статутът на имота като публична държавна собственост представлява пречка за реалната му реституция. Посочено е съвсем общо, че апелативният съд не споделя разсъжденията на първата инстанция, обусловили извода й за неоснователност на ревандикационния иск.
При положение, че бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 или т.2 ГПК, разглеждането на жалбата по същество по реда на чл.290 ГПК по необходимост ще включва и отговор на въпроса дали характеристиката на процесния имот като публична държавна собственост съставлява пречка за възстановяване на собствеността върху него по реда на ЗВСОНИ. Само отрицателния отговор би представлявал условие, при което да може да се пристъпи към преценка дали ответниците /или някой от тях/ упражнява фактическа власт върху имота.
Според трайната практика на Върховния касационен съд обаче, публичният характер на държавната собственост е пречка за реалното връщане на отчуждения имот /срвн.напр. решение № 168 от 30.03.2011 год. по гр.дело № 392/2010 год. на І г.о.; решение № 881 от 22.12.2010 год. по гр.дело № 1202/2009 год. на І г.о.; решение № 391 от 21.07.2011 год. по гр.дело № 881/2009 год. на ІІ г.о.; решение № 22 от 21.02.2012 год. по гр.дело № 693/2011 год. на ІІ г.о./. Според Закона за държавната собственост /З./, имотите и вещите публична държавна собственост не могат да бъдат обект на разпореждане, не могат да бъдат обект на придобиване по давност, а чл.7, ал.4 З./редакция ДВ, бр.17 от 06.03.2009 год./ изрично прогласява, че те не подлежат на възстановяване. Разпоредбата е императивна и е израз на засилената защита на публичната държавна собственост. До приемането на тази изрична разпоредба, в съдебната практика по тълкувателен път се извежда неприложимост на правните норми за реална реституция спрямо отчуждени недвижими имоти, чието предназначение е трайно да задоволяват обществени потребности от национално или общинско значение. Пред възможността за реално възстановяване на собствеността на отчуждения собственик, законодателят дава приоритет на важните обществени потребности, задоволявани с имота. С тези хипотези правото на реално възстановяване на собствеността се замества с право на обезщетение на бившия собственик.
С оглед на това, и при положение, че за процесния имот е съставен акт за публична държавна собственост № 683 от 07.11.2003 год., разглеждането на посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване би се оказало безпредметно.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 46 от 21.03.2013 год. по в.гр.дело № 52/2013 год. на Варненския апелативен съд по жалба вх.№ 2622 от 13.05.2013 год. на М. К. Т. К..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: